10.5.07

Равновесие

Падам ...ставам..катеря се...но имам достъп до върха..гледам го..но той не ме вижда...крия се..с каква цел..защитна...калта е прясна и топла..но не ми допада..нека някой друг да се хлепа и затъва..погледжам към върха...нещо ми синее..обичам синьо...навеждам се да видя какво имам под краката си..някои наричат това основа,а на мен ми прилича на скала..кратер...нещо ръбесто..а как се държа ли..ама не летя все още..подпирам се на ъгъла..на ръба..хоп на нечия чужда площадка..но с разрешение..пак се катеря...дали съм боса..тцък..обух се в миналия живот с търпение...поглеждам пак на горе..още наведена..нещо ми лепне на крака...кал..но заваля...син дъжд...дори не се намокрих...чух името си от онези долу...викайте си..аз съм си тук горе..забравих даже,че ме е страх от високо...опа..облаче..пускам чистачките...пак нагоре..още малко...подадена ръка от върха..пак синя...милиметър...секунда...пак се Изправих!

Знам как!


®all rights reserved

29.4.07

Лудост

Ние


Утре пак май ще вали
Е - в мен вали от дни
Сърцето искам да е спряло
Сърцето кърви...а навън отново вали
Май пак е закъсняло
Душата като призрак броди
Дъждът след себе си тя води
Из дебрите нощни сянката ходи
Кога ли ще спре да ни трови?
Остани,думите се губят в мрака,
Евтини думи май никой не чака
Часовникът предсмъртните часове трака
Изпуснахме май за рая влака
Никой няма на гарата...само свраката ни чака
Сякаш за вечно сбогом ни грака
И отминава ни на щастието влака
Дай да хванем някоя друга пряка
Непогазена от на съдбата валяка
Така и така много ни окаляха.
Нека и днес да вали болката да отмие
Старите рани обаче си гният
Спомените напомнят за себе си,не се трият
Чувствата не могат лесно да се ският
Сърцето за тебе тупти,сълзите за тебе са днес
А аз от теб пак нямам вест
Чакането ме убива,но пак съм тук
Дали не се превръщам в някакъв боклук?
Навън вали..студено е..тъмно е,но аз те чакам
От нерви със зъби вече взех да тракам
Няма те,къде си...дали било е пак лъжа
Писна ми от тази безумна игра
Писна ми ,но защо тогава стоя под дъжда..
Може би така си прикривам плача.....
Дъждът спря,ти не дойде..ами сега накъде..
Дали наистина искам дъжда да спре?
Няма много пътища за мен,но тръгвам пак на път
А сълзите все така си текат
Ще дойде ли ден за теб да не потекат
Май никога няма да могат да спрат
И тръгвам пак по онзи прашен път
Нека всички обиди да умрат
Нека пак да вали и да има дъга
Тя поне не ми навява тъга
Нека има цветове за нас и прекрасна пролет
Нека да се впуснем в дълъг полет
Птичките да са ни спътник в синьото небе

А тревата под краката приятно да боде
Цветенце да ни гали с аромат на свобода
А ние сме се хванали двама подръка
И вървим блаженно към края на таз събда
Все пак тя май ни събра
Нека тез слова завършим с искрено "Благодаря"!


29.04.2007

От двама луди



®all rights reserved

5.3.07

Безмълвие

Безмълвна прошка
Тиха мрачна нощ,кърви,
някой някъде своя път върви.
Предал душата си скита и в деня,
някой спрял е неговото „летя”.
Туп-туп-чува се по навик
заглушен умира онзи повик.
Има звезди,има и небе,
но няма го невинното дете.
Блясък,писък и гарван
черен,лепнещ катран.
Събда,сълза, спрян живот,
някой останал е сирот.
После пак ден без слънце,
недостигнали,изтръпнали ръце.
Болка,страх и ужас
Прошката и аз!

®all rights reserved

13.2.07

У лево

Обяснение за „любов”...не „в

Те тфа чуство,ако въобще е такова ме мрази ...ама и аз не падам по-долу...ненавиждам го.
Някой някъде и някак си бил обичал...шшш.. моля ви...изпадам в смехов транс...тц..това е някво положение,в което препоръчвам на себе си повече никога да не изпадам.
Сещам се за един приятел-все ми викаше..”Стига си се лигавила беее....к’фо е тфа лИбоф”....ужасно е бил прав.
Но хайде да си отговорим на въпроса „От къде идва измамното чувство наречено любов?”
Прекалено много неща ми идват на акЪла като отговор,но само едно май си е на точното място и си приляга най-много на зададеният въпрос-„От нас самите,от внушението,от блъскащите се мозъчни клетки и от няколко водки”.
Любов ли....ае бегай!
Сега си мисля,че аз като не се разбирам с това оптично-измамно явление,не означава,че другите не му се кланят като на велика емоция ,заместваща споменатите вече водки и влиянието им.Еми,да ...що пък да не му се кланят...могат..навеждат се...мен пък ме боли кръста..ха-ха-ха.
Е да де...то имало такова изкривяване на хормоните (не при мен разбира се) и хората му се радват...после и букети некви се размятат и се чува „Горчиво”...хух...то ако беше сладко ,всеки щеше си поиска парче от тортата...ама аз и сладко не ям.
Та...подминах началото...ама се сетих,че съм забравила да спомена едно състояние на неописуем,граничещ с изпадането в медитация и пукането на балони или играта на дарц,момент-надеждата.
Това е някво измислено от нас самите,простите хуманоиди състояние ,в което онез хормонални частици се блъскат в стените я на лявата камера...я на дясната на така нареченото ни сърце.Ама яко се блъскат...ей от това иде сърцетупа...ха-ха-ха.
И след като вече усещащ ударите им се намесва умът или подобието му.Мислите те връхлитат и се мислиш за велик...аааа..да се отлепиш от килима у дома и се оказва,че прахосмукачката е оставила някой болклук ,за който си се залепил...пффф...това беше несбъдната мечта или прокопсана надежда.
Мда,иронично е...дори граничещо с лудост и мания за озлобяване,но за съжаление..като погледнеш надолу ..установяваш ,че боклукът закачил ти се на крачола си самия ти...
Втора част....вече си минал на по-горно ниво...Обичаш.
Хич не ти се иска да обесняваш на никой,щото нали си велик,мощен,извисен...демек си забучил нос в облаците и всички и всичко са под теб..щото така не виждаш собствената си изгалация....
Е та обичаш си...обектът знаен или незнаен-горко му,щото вече от влюбен/а си мотирал в стимулиран стелт с цел да те обичат..пък какво от това,че не те виждат..ха-ха-ха
И ето я заветната,отрезвяваща трета част...
Опааа..нейде из облаците,дето устремено си забучил нос се появява едно „И аз те обичам” и така ти бърка в слуховите органи,че клечките от сутрешното почистване са нищожни в дейността си.....и слушаш и не чуваш...просто „усещаш”
Ей това беше кулминацията.
И като всяко творчески замислено и идейно издържано до първичност действие иде спадът ...демек всеизвестната развръзка (нормалната,не тази по филмите).
Минава време...не се знае колко,защото общоприетото време съвпадащо с всеки друг часовник,но не и с този на ония с любовта ,не трака за тях....то се слива с всичко останало и никой не му обръща внимание...но то минава.Случват се там некви неща от сорта на обещания,вричания,обяснения (пред всички тях слагам „псевдо”) и изведнъж се пльосва тя..рязвръзката..точно като сняг през Юни....
Единият от обектите на това,което се опитвам да обрисувам си „го мести в другия крачол”и опаааааа ей ти края.
Някъде между последният ред на развръзката и първия на епилога следва сърцераздирателна картинка от „пет ред сълзи и шест реда сополи”,но това е човешко състояние на прочистване на оргазнизма от излишни частици и пренатоварване на зрителните органи,предполагащо в последствие я налагане с пресни краставици, я лед..така че няма да му обръщам особенно внимание.
Ох...дойде епилога...много кратък и разбира се по „научному” показателен:

„Ай сиктир бе”




®all rights reserved