Ще говоря

Вярвам, че най-великата идея  все още търси път извън покоите на 3% от мозъчната ми дейност.Но това не означава, че аз я чакам.Има време.Време , в което не спирам да я поливам с мечти, да облагородявам почвата с идеи, знания и куп глупости, заради които много хора ме наричат „Луда”.Вярвам и че ще сбъдна много мечти и ще намеря още толкова много.Но днес няма да говоря за мечти.

Kато малка, а и може би сега, исках да говоря.Много.Продължително.Без запъвания,  без да се замислям.Но не исках да говоря глупости,  които и самата смятам за такива.Изяви имах много.Така се научих и да прекъсвам говоренето с писане.Говорех и на сцена.Бях и мълчаливо разговорлива. Случвало се е да имам нужда да говоря,  заради самото говорене.Да бъбря,  да досаждам дори,  но да не спирам.Не се уморявах.

Това беше преди.Сега  слушам.

Но днес реших да говоря.


Намерете начин да ме чуете, усетите, да намерите своята калинка [#dessi boshnakova] .

Бях на 7 или поне така ми се искаше.Беше зима.Обичам снега.Бях щастливо дете.Неразумно , пакостливо,  щуро и още толкова все детски неща.Хубави.Чаках Нова Година и Дядо Мраз.А още беше рано.Рано ,  през декември.Нямаше как да зная,  че на тази Нова Година ще имам леличка с бяла престилка за Снежанка и Дядо Мраз със спринцовка.Бях увита в найлон от корема надолу ,  а в джобчето на любимата ми пижама стисках носна кърпичка.Чувах ги как се веселят и мълчах.Знаех ,  че  и това ще мине.И мина.По-късно разбрах ,  че за мен е минало много леко .За тях,  за родителите ми е било тежко, безсънно, задушаващо....болно.А аз побърквах цялото отделение.Винаги намирах начин да се  разцепя от смях.Да,  точно това е изразът , който ми харесва : „ Да се разцепя от смях”.И наистина,  и това мина.После останаха спомените,  десет  шева и един ужасен белег от дренаж.На всички следващи Нови Години мислено благодарях на кърпичката,  че ме спаси.Тя беше специална.Моята кърпичка.Тя не ме остави сама,  не ме предаде и преживя всичко с мен.Тя ме направи специална.

Бях щура като по-голяма.Не губех усмивката си.Правех бели.Големи!Даже много големи.Дойде време сама да преминавам през стени,  да се спъвам ,  да падам и да ставам с обелено коляно или разбито сърце.Тогава започнах да виждам света по друг начин.По моят начин.Търсех специалните неща,  моите.Онези,  които ме правят щастлива.Онези ,  които застават като щит около мен и пазят усмивката ми.Научих се да ги намирам във всичко.В абсолютно всичко.Не, нямах розови очила,  но обичах да нося балон или да правя балони с дъвка,  веро или презерватив.Започнах да рисувам, да пиша, да пея под душа.Освобождавах душата си и й позволявах да танцува на воля.

Бях на 22,  когато се наложи да се запозная с усещането за пропадане,  далечности и още толкова човешки усещания и емоции,  които казват ни правели по-силни.Стоманата е силна според нас човеците, а според стоманата сме силни ние.И някъде там е огънят.Пожарът.Пушекът и мъглата.Тогава исках да има слънце, борех се за себе си,  дишах на пресекулки и пазех душата си чиста.Успях.Отново открих хора,  случки,  усмивки,  плюшени играчки,  снимки ,  бонбони, куп шарени емоции , които ме накараха да зная, че аз съм специална.

Сега съм на 31.Имам до себе си разкошни хора, за които съм специална.

.Днес , утре, винаги или колкото и докато мога – искам всички , които обичам да се чувстват специални.И аз да ги направя такива.

You are special.This is eternity!

Моля, намерете време да подарите уникалността на това изживяване на вашите близки.
Благодаря!