"А понякога, като се вгледваше скришом в прежуреното лице на Дъбака, речеше му благо:
— Лазаре бе, ти трябва да се ожениш. Ветрените мелници хабят младостта!
Дъбакът го поглеждаше с големите си сини очи и почваше от все сърце да се смее.
Ветрената мелница от ден на ден се по-лично оформяваше тънката си висока снага. И от село се виждаше как двамата майстори ту слизаха, ту се качваха по непокрития й покрив.
Веднъж Дъбакът съобщи, че от високите й криле дядо Корчан съгледал далече зад Витоша бяло облаче. Тая радостна вест бързо-бързо се разнесе от кръчмите по къщите, а оттам чак до морните работници в полето. Те мигом напуснаха работата си и се стекоха в село да посрещнат толкова очакваното събитие. Краят на страшната суша, която изпогори всичко, вече настъпваше. Черковната камбана удари като в празник."
