Седмица

{ понеделник или неврозна физкултура }

Как да не ги обичам тия Понеделници. Спи ми се.Мъча се да реагирам според сутрешните настроения на околните, но обикновено всичко се свежда до “Добро утро” и нацупената ми ( според някого) муцуна.А на мен всъщност ужасно много ми се спи.Не знам какво толкова странно виждат хората в сънливостта , минути след събуждане. Лично аз съм ужасно несговорчива сутрин и предпочитам мълчанието, което определено допринася за общото благо.Миризмата на кафе ми доставя удоволствие.Искам да го споделя със себе си.Ей така, да ми мирише на кафе.В тишината.Без скоростно-дразнещи и ужасно неподходящи въпроси. А в Понеделник и кафето не помага.Преминаването от мързеливата Неделя и забързания Понеделник не става с щракване на пръстите. Още повече със скандал.Или подобаващо дразнителска активност, която ми е ужасно непоносима(Очевидно мрънкам)Оплаквам се. Скарана съм с НЕсъобразяването с околните.Груба съм , когато се налага, но винаги справедлива.Е извиняй’ ама супер ме дразниш- да тази реплика може да се очаква от мен.И съм я казвала и мисля през около половин час ми е на върха на езика.Псувам ( добре при това) с финтове, дори се извинявам поред на роднините дето са го отнесли.Всичко чудно добре.Но баш в Понеделник да ме дразниш.Кофти пич.Някой от тези Понеделници няма да преброя до 10 и определено няма да има подобен ден , нито Вторник и т.н.А всъщност съм добър човек , който е кофти сънлив в Понеделник сутрин.п.п. мамка му спрете да ядете чесън.

{ вторник на кълбета}

Така си представям човешките взаимоотношения.Като кълбета.Настроения, емоции , обиди , любов и още толкова  много кълбета.Търкалят се, бутат сe, посиняват.Спират се .Изведнъж се търкулват и отиват на майната си.Днес намерих и каква е разликата между мениджъp и подчинен.Шефът само потвърждава онова, което подопечните му вече знаят и дори практикуват.Смотаните англичани обожават да се обеснявят, ама ги дърпат тия локуми…а в крайна сметка е абсолютно излишно дори да започват подобен разговор.Българските фирми си приличат с английските.С изключение на скапаните процедури.От няколки дни съм и First Aider – квалификация, с която се фукаш за няколко дни ( уж) или просто забравяш.Ужасно “трудно” е да лепнеш лепенка на порязано.Тая нация си е кълбо от инструкции, знаци, квалификации и какви ли още не спомагателни предмети, които дори не те карат да мислиш, а само да гледаш, попиваш и следваш.Вторник е кълбо от скука.

{ сряда замечтана }

…мечта си имам.Бубето кара, аз дзяпам.Забелязвам, наблюдавам, блея си.И мечтая.Постоянно, непрестанно, понякога болезнено.Зелено перде там, безупречна ограда тук, рози за ъгъла, ветропоказател там горе.И уют.Дори отвън, дори през преминаваща кола.Има го.осле следя дизайнерски предавания, страници, трендове, списания.И мечтая.За голяма кухня с бяла маса и цветни столове.Пердета на цвятя и дървени плотове.Чаши с кафе , закуска, топлина.Шарено, топло, крещящо, емоционално,уютно, наше.Мечтая за нашето местенце.Да отключа , да вляза и да бъда в нашия свят на спокойствие, смях, ухания, тишина или прекрасна и оздравявяща караница.Да ги няма досадните почуквания, подвиквания, потраквания и прочие непоносими шумове.Само аз и Бубето, няколко джаджи и цялото спокойствие, което сме способни да си създадем.Предполагам , че за много хора това не е мечта , а цел.Но все пак тук съм аз  и аз решавам за какво да мечтая.Мда, все още е мечта.И чака да се сбъдне!
Сряда е Ще.{ четвъртък - несвъртък }

Хубавото на този ден е че води до Петък. 2 х почивни дни = сънХората в Англия обичат да спят.В 20:00 на всеки втори диван има по един хъркащ английски лорд или простак.В ъгъла има котка, куче, папагал или смешен гущероподобен плъх/Тежките завеси ги няма.Нощта е вътре с цялата си тежест.В 8 животът у наше село бива излючен, пуснат в междучасие- няма го.Толкова ти “драго” да си в посока Не на дивана , а някъде другаде, при едни други обстоятелства.Хубаво е обаче само да си го помислиш ” Прибирам се и лягам”.Бахти-бахти, няма такъв кеф.Колко простичко, елементарно, но толкова чакано.Ще спя.Ще ме събудят ( това не е за пропускане) .Ще се поядосвам, а после ще пия кафе.Едно, две, няколко.Едни такива мързеливи, с много цигари.Четвъртък е хубав, защото следва Петък.
Четвъртък е предпетъков.{ петък }

Преди време се опитах да си обещая , че няма да се ядосвам на хора, случки и прочие уж случайности, които не мога да променя, предотвратя или каквото и да е действие преди и след.

Обещавам рядко.Винаги спазвам обещанията си.

Е този път ми е малко трудно...бих казала непостижимо, въпреки мисията ми „Никога не се отказвай”.Опитвам се...наистина.Нямате представа какво ми коства да напрегна непримиримия ми характер и да се опитам да снижа вълната на непоносимост до минимална.Впрягам ината си в позитивна насока.”Няма да се ядосваш.Няма.Ня-ма.Ня...н.....”И изригвам.Не знам дали не мога или по-скоро не искам.Или изригването ми помага да се справя с непоносимостта си към ..еди какво си.

Знаете ли ...опитвайки се да се справя с това си обещание към самата себе си , установих че има непоносими хора.Буквално.Бих яла биволски тестиси, но такива хора няма да успея да понеса.Очевидно и не успявам.

Винаги съм си мислела , или по-скоро надявала че хората около мен са поне малко като мен...ама малко бе.Още повече, ако са близки ( мисля за кавички).Надеждата вероятно ме кара да се опитвам да преглъщам тестиси и да се мъча да понеса.

Тц...не ми се получава.Развален петък, смотан дъжд и още една порция наглост.Предпочитам шибаните биволски тестиси.

 Петък е винаги интересен.

*моята седмица не е скучна.не мрънкам.споделям.хубав уикенд :о)

Ах, Българийо

Интернет се напълни с патриоти, българи , повече българи и стачкуващи.

Много съм далеч от политиката, макар и да осъзнавам какво се случва в страната ми. Всеки ден мисля, обмислям и премълчвам.Снощи си мислех , че една пълна количка от хипер маркет и няколко нови парцала се опитват да ме направят хепи емигрант.Такова животно няма народе.

Ние сме Българи.Точка.

И после си зададох един бюлюк въпроси. Не намерих отговор, защото и моето лично пребиваване в друга държава е въпрос.

И после гледах , плаках и пак си задавах въпроси.

Гледах това

И се питах...( рискувам да си изям псувните) : Дали някой от всички тези площадни хора някога е държал мотика? ( изключвам хората над 50).

Дали има кой отново да напълни селата.Дали ще ям сладко с мухъл , отново.Дали ще мога да продължа започнатото от дядо ми, баща ми...а толкова ми се иска.

Искам да мога. Искам да знам.Искам и да го направя.

Не знам кога, не знам защо – но ще.

Ах, Българийо....

[2014]Нова да е.

Нова Година ( тук си припявам).

Искам да напиша нещо, което да успокои душата ми ( ни, ви). Искам да докосна тъмното и да го залея с розови балони.Искам да знам, че поне един човек ( освен мен самата) се е усмихнал на написаното.

Пожелания за здраве.С това ви дарявам и искрено се надявам, че в душите и сърцата ви не са се наглездили онези мръсни мечти за големи къщи, лъскави коли и лицемерно-празен живот.

Изминалата година не знам дали искам да я помня.Не се оплаква, дори не мрънкам.Но има моменти , които ще запомня, може би ще споделя, повечето ги няма.Не ги харесвам, не ги искам и ги пращам в миналото.

Запомних мъката.Може би като хубав спомен.Сред всичката тази магистрална и багажна емоция , която толкова умело споделяме във фейсбук , мъката ми се стори ободряващо истинска.Емоция.От онези чистите и неопетнените , клишираните, но все пак истински емоции, от които ние страдаме, но в същото време се усмихваме, че можем да изпитваме. Мъката по Родината. Тя е голяма, по-голяма от познатата буца , засядаща в гърлата ни, когато аха-аха и сме ревнали. Плачът не помага.Тази мъка е тежка, не минава , но и не те сломява. Има моменти , в които не я търпиш, други в които се разхождата заедно по плажа. И не определено не ми е мъчно за луканката или шкембе чорбата. Мъчно ми за това , което се случва.Мъчно ми е за България. Колкото и проникновени слова да изпиша или да се опитам да споделя по начин, по който не желая да натяквам мнението си , винаги се намира някой , който незамислил се над написаното просто коментира .Винаги едно и също.Винаги.”И какво по дяволите правиш на майната си?!”.Много ми се иска да отговоря в същия тон, да обясня нежеланието си да се събуждам чужда, несмирението си с чуждото, немоето и тяхното.Много ми се иска да задам хиляди въпроси , на тези които ме питат. Но се усмихвам и продължавам.По чуждата улица, в чуждата общност, далеч от България.И тази мъка е любовта, страданието, желанието, отговора на този въпрос.

Запомних прошката. Тази която исках да дам толкова дълго време.Да я дам на себе си и да знам, че повече никога няма да мразя.Запомних я.Благодаря.

Запомних едни тъжни очи, които всячески искам да усмихна.Да взема от неговата мъка и да посея слънце в душата му. Ще успея.

Запомних липсата.Те винаги ще ми липсват.Телефоните, скайп, вайбър, фейсбук.Хубаво е , че ги има , но липсата си остава.Нищо не може да се сравни с майчината усмивка и бащинския глас.Нищо.

Запомних промяната. Запомних сълзите в 3 сутринта.Запомних търпението.Запомних упоритостта.Запомних благодарността.Запомних , че утре ще е по-хубав ден.

На вас мили приятели желая да запомните всичко!

♥Запомних , че съм щастлива и обичана!♥

Хубава, успешна, запомняща се  и плородорна Нова Година.Бъдете по-добри, много по-добри отколкото можете.Давайте повече.Искайте , онова което наистина ви е необходимо.Обичайте.Обичайте силно и истински.Бъдете силни , упорити и не се отказвайте.Усмихвайте се.Прегръщайте силно любимите хора.Живейте!