23.2.14

~ пристанища ~

Навън е грозно.Никога не съм си мислела, че ще ми омръзне да наблюдавам смяната на настроенията на природата.Но тук е толкова самотно и скучно, че съм убедена в скучноватия повей на вятъра и мързеливия дъжд .Бурята е скучна.Не така звероподобна и нахъсана както у дома.Вятърът бучи в комините и толкова.Храстите са изтърбушени, окъсани, несмогващи.И все пак е еднотипно.Кафяво, мрачно, но не чак толкова очарователно.Пристанището , където съм сега.


Всяко едно местенце, където сме били или поне сме зърнали за момент, ден, ваканция или бизнес посещение е наше пристанище.Пристигаме горди, с развяти мечти и винаги насочени напред.Престоят ни е изпълнен с цветове, минималистични упреци и толкова много изживяни емоции.Хубаво е .Може би защото знаеш , че следва ново пристанище, и още едно и вероятно някъде там те чака „У дома”.
Прехвърляш спомените и събираш всяка една котва, всяко едно пристигане, заминаваме, кратък или дълъг престой.Милееш за морето, тъгуваш по хижата и сълзите по дома оставяш за моментите,  в които си там.Няма по-хубави и по-разтоварващи сълзи , от тези на радостта от пристигането.Прибирането у дома.Усещането е толкова силно, завземащо, обливащо, че искаш да можеш да му се наслаждаваш стотици , хиляди, милони пъти и още толкова пристигания.
Вдигаш котва и неистово ти се иска да можеш да не се обръщаш назад.Да не виждаш сълзите, изпращачите и самотния бял шал.Винаги е тежко.Винаги си сломен.Но някъде по средата на пътуването се усмихваш , замисляш поредното завръщане и ти става топло, сгушено и домашно.Затова са спомените.Да те държат способен да издържиш до следващото завръщане.

Пътят е дълъг.Трънлив, боцка и пари.Но всяко пристанище заслужава щастливи пристигащи, още по-щастливи заминаващи и не чак толкова очакващи . Взимайте по малко от всякъде, събирайте котви и създайте кораб на мечтите си.Давайте , разпръсквайте , идвайте и си тръгвайте.Но винаги се връщайте.Там.У дома.



10.2.14

~ днес ~


Понякога ми се иска да имам друга мен, която да изтърпи всички несгоди, гадости и дразнещи състояния , които не харесвам. Имам достатъчно сили да ги изтръпя и сама, но искам да не ми се налага.
После ми се иска да съм още по-силна, за да не искам някой друг да понася моите емоции.Те са си мои.Камъчета, парченца и милиони пъзели.
А в един друг момент ми се мълчи.Мълчи ми се и ми се чете. Някоя мила история за щастливи хора или мотивация написана накриво на умиляваща снимка на кученце с панделка или бебешок  в пъстра рокличка.
А днес ми е кофти.Почувствах се ниска, малка и много огорчена.

Случава се.Но все пак го считам за нечестно.

{ понеделник }

Утре ще бъде по-хубаво.Знам го.

~♥~

2.2.14

~парченца~

Парченца- така събирам спомени, моменти, емоции и усмивки.Понякога тъжни погледи заднешком или отронена сълза изгонена от вятъра.
Днес ще ви разходя до Lindfield. Селце близо до града, където живея.Във Великобритания. Винаги съм мислела, че когато и да ме попитат "От къде си ? ", аз с усмивка ще отговарям " От Хасково". Но после стана Бургас, София, Burgess Hill.Но аз съм от Хасково (усмихвам се).

Та...разходката.
Lindfield is a village and civil parish in the Mid Sussex District of West SussexEngland. The parish lies to the north-east of Haywards Heath, of which the village is a part of the built-up area. It stands on the upper reaches of the River Ouse. The name 'Lindfield' means 'open land with lime trees.'
The parish Church, All Saints, stands at the top of the High Street and its history goes back to 1098. One of the oldest houses in the village is Church House, formerly known as The Tiger, and still referred to as "The Tiger" by Lindfield residents.
It is classified as an Area of Outstanding Natural Beauty.
Всички селца в околността ся някак типично мрачни, мухлясали и кафяви.Но толкова очарователни.Тихо е , вероятно вали.Малките прозорчета са се наредили като врабчета.Погледите ги няма, спокойно е.Има мушкато.Червено , много често още по-червено.Има малки улички, скрити порти и котки.Завиваш и се блъскаш във сто вековна черква или ливада с минзухари.Тук е така.Кафяво и зелено се редуват в подредеността на жителите.
Дочува се шум на неделен обяд , веселост и сгушени в местния пъб животи.Минава кола от миналия век и намигва с лъскавата си гордост.А ти си турист и ти харесва.Чувствам се свободна,  улиците ме приемат и не ме оставят да бъда безпризорна или ничия.Търся с поглед парченца.Да споделя, да покажа, да усмихна. 

Стискам всичко.Не искам да изпусна нищичко.Нищо, че мога да идвам всеки ден.Когато си там, за да събираш парченца, времето никога не е същото.Иска ти се да е протяжно, лениво и часовникът да не ти напомня , че скоро ще си запечатал своите парченца и Довиждане е последното.


Позволявам си да надникна и в живота на жителите на селцето.Откраднати моменти, които пазя.Емоцията на споделянето винаги ми е носила усещането за спокойствие, за изказано добро и за топлина.Споделянето е красиво.Като минзухарите през миналия февруари.
Намирам уличка като от онази мечта.Зад ъгъл, в глуха уличка.С мързелив храст на входа и милиони слънчеви зайчета по прозорчето.Едно прозорче, но нечие прозорче.Преглъщам , защото мечтата ме дави.Взимам си парченце въздишка и продължавам да мечтая.Доброто ще дойде и в онова прозорче ,  където ние ще правим слънчеви зайчета.
Зеленото е толкова успокояващо.Иска ти се и можеш да го усетиш.То е приканващо, но не и измамно.Много зелено.Окото дори не възприема.Красотата на тези парченца е във времето.