Навън е
грозно.Никога не съм си мислела, че ще ми омръзне да наблюдавам смяната на
настроенията на природата.Но тук е толкова самотно и скучно, че съм убедена в
скучноватия повей на вятъра и мързеливия дъжд .Бурята е скучна.Не така
звероподобна и нахъсана както у дома.Вятърът бучи в комините и толкова.Храстите
са изтърбушени, окъсани, несмогващи.И все пак е еднотипно.Кафяво, мрачно, но не
чак толкова очарователно.Пристанището , където съм сега.
Всяко едно
местенце, където сме били или поне сме зърнали за момент, ден, ваканция или
бизнес посещение е наше пристанище.Пристигаме горди, с развяти мечти и винаги
насочени напред.Престоят ни е изпълнен с цветове, минималистични упреци и
толкова много изживяни емоции.Хубаво е .Може би защото знаеш , че следва ново пристанище,
и още едно и вероятно някъде там те чака „У дома”.
Прехвърляш
спомените и събираш всяка една котва, всяко едно пристигане, заминаваме, кратък
или дълъг престой.Милееш за морето, тъгуваш по хижата и сълзите по дома оставяш
за моментите, в които си там.Няма
по-хубави и по-разтоварващи сълзи , от тези на радостта от
пристигането.Прибирането у дома.Усещането е толкова силно, завземащо, обливащо,
че искаш да можеш да му се наслаждаваш стотици , хиляди, милони пъти и още
толкова пристигания.
Вдигаш котва и
неистово ти се иска да можеш да не се обръщаш назад.Да не виждаш сълзите,
изпращачите и самотния бял шал.Винаги е тежко.Винаги си сломен.Но някъде по
средата на пътуването се усмихваш , замисляш поредното завръщане и ти става
топло, сгушено и домашно.Затова са спомените.Да те държат способен да издържиш
до следващото завръщане.
Пътят е
дълъг.Трънлив, боцка и пари.Но всяко пристанище заслужава щастливи пристигащи,
още по-щастливи заминаващи и не чак толкова очакващи . Взимайте по малко от
всякъде, събирайте котви и създайте кораб на мечтите си.Давайте , разпръсквайте
, идвайте и си тръгвайте.Но винаги се връщайте.Там.У дома.