Приказки от Острова : октомври 2010

23.10.10

22.10.10

Добре,че днес имаше слънце.В други дни тези щори ми изглеждат като решетки.Работата в офис си е направо затвор...но...да подплята със сериозен шаблон : "Такъв е животът".Хубавото е , че винаги можем да избягаме от тривиалното и просто да отворим прозореца :)

21.10.10

Трамвай №6

Около 18:30.Младите се прибират от работа, а тук-таме се потропва с бастунче и се чува шушу-муши на специалните вълни на слуховите апаратчета.

Качвам се от по-ниската стълба, че едвам се влача и се премествам като магнит...туп-туп.Позиционорах се на сравнително широко местенце в компанията на двама симпатични пенсионери.Да, той имаше лъснати обувки, които са има-няма колкото него на възраст, шапо тип идиотка, слухово апаратче , деликатно набутано в дясното ухо.Да, тя беше чиста, спретна бабетка, в спортни джинси, кларковете на внучката и рогови очила.Да,те си говореха.А аз се усмихвах.

Тя:Тази сутрин се качвам пак на шестицата с Митко.Беше около осем и половина [реститутките с кореняк-софийенско потекло говорят на книжовен език (ма моля ви съ’)].И какво мислиш виждам?!Само беловласи идиоти.Та и ние.

Той:Гледа я с интерес и накланя слух и главица все у десну!Усмихнат и очевидно заинтригуван.

Тя:Митко все ми се смее, ама то си е верно.

Той:Кое?- пак с усмивка

Тя:Че наричам трамвая дъртовоз!

И все още продължавам да се хиля!

*случката е истинска с днешна дата :)снимка:Internet

Разказ

Днес съм висока, лъсната, малко дрънкаща и черна.Сутрeшният тоалет премина не толкова нежно и безкористно, но хигиената е важна.Не получих гланц , но какво пък – пак блестях.Знаех си , че вечерта ще стоя на тъмно, изкаляна , но поне подредена.Поне няма да стоя в клетка, като онази с панделките и ниската талия...ужас!

После тръгнахме ( на работа) и вървяхме.Поздравих есента от близо, дори се заговорихме с еднин жълт господин от парка за постмодернизма и климатичните аномалии.Голям симпатяга – малко накълцан и леко оръфан , но иначе снажен и цветен.Усмихна ме, но нали са ми казвали да си затварям устата, та си останах с душевен кикот някъде към горния прешлен.Вървяхме изправени, лев-десни, десни–леви; понякога се обърквам , защото тя притичва, надскача някакви огледални мокрости и после пак ме оставя на мира, да си вървя спокойно.Шляп-дрън, шляп-дрън.Много е досадна тази металната.Отгоре на всичкото е подвижна и ме удря отстрани,студена е!

По някое време ( още е сутринта) тя спря.И аз спрях , другата също.Чакахме.Ужасни шумове има по този маршрут и не чак толкова привлекателни места за почивка.Или ще са каменни или полепнали с няквки странни , шумолящи нещица.А най-неприятно е да те настъпят.Тогава се съюзяваме с нея , тя винаги ни защитава и се опитва да отбегне момента на допир с врага.Но само понякога.Още съм млада и не съм преживяла сътресението , онова с тротоара , но ония от втория етаж ми казаха , че боляло.

После изкачвахме едни стълби-тя не ги обича, но ние й помагаме.Пак покой.Видях една стара позната от съседния град.Беше се накиприла с нова прическа , лакирана, лъсната ...дори си имаше нова шапка ..тюх , ама й личаха годинките.Поздравих я глухо и някак премерено , а тя врътна острата си опашка и ме цапардоса леко по тила.

-Здрасти ...нова си още , м ?

-Че за кое да съм нова ?

-Ами не си ходила още на събрание , нали?

-Не.Но ще отида.

- Ха,ха – май са ти отредили място само в офиса.

-Не знам , още съм нова!

Замислих се , чак ми се искаше да се почеса по плешката, но тоя цип нещо ме стегна.”Събрание”...какво ли ще е това?!Сигурно ще е като преди да дойда тук.Много колеги, събрани на едно място, подаващи нос над подиумите и намигвайки на съседа с велуреното яке.Звучи забавно, но не съм сигурна.Ами , ако ме забрави на някое такова събрание...

През повечето време , благодарение на нея си почивахме ...но то омръзва.А и вечер наистина е тъмно , дори забравя , че и ние обичаме да си говорим.

Мина и този ден, заспахме- прави- но гордо изпънати.Сънувах , че съм принцеса в меко , цикламено и топло палто.Някой решеше къдриците ми и пееше.Возих се на лъскава каляска , със специална капра и кочиаш.Беше толкова хубаво.

Утре пак ще съм висока, лъсната, малко дрънкаща и черна!Нищо , че съм дясна обувка!

*by:me снимка:Internet

20.10.10

Пухкава гвардия

Фифка постави началото на един въпрос, за който отдавна ми се искаше да надраскам нещо.Изключвам това "нещо" да е злобен коментар към всички , които са се вманиачили на тема килограми, диети, мюсли и разни зелентии с далеч нежелан вкус и ефект.Та Фифка написа това За дебелите дупета, младите момичета и липсата на вкус...

Но мен ме „ закача” една друга насока на същата тема.

Да, ние сме пухкави!И дайте да се разберем , говорим си за пухкави сладуранки , а не за огромни жени със здравословни проблеми.Мислех тук да поместя снимка, но ще се сдържа!Използвайте чичко гугъл да се образовате.

Думата или по-скоро епитетът „ дебел/а” не ми харесва и не го използвам.

И мили дами , да имаме огледала и да такива сме :)

Писането по темата в никакъв случай не е избиване на комплекси , а напротив.Когато се говори за дадена тема, тя бива поглеждана от различни страни и разбиране по различни начини.

Мен лично това не ме притеснява ( килограмите).Познавам усещането да носиш къси поли , но в последствие раздадох с голямо удоволствие „ слабия гардероб” на приятелки.

Стигаме до това, което всъщност ме вълнува, а именно малките и злобнички човечета , които нямат представа за същността на човека , а виждат единствено и само опаковаката.И това са жените.Факт.Пухкавата гвардия не е гонена, преследвана,одумвана или посочвана с пръст от мъжкото съсловие-Не!Всичката жлъч и подмятанията още от училище „ Виж я тая дебелана”, идват от „ скромните” женски уста.Защо така бе Миме?

Може би ви се струва не дотам обективно , написано от жена.Но съм осъзнала ,че мъжете не са дребнави или повърхностни, злобни въобще- но ние сме.Кифлата с прилепналия клин , цикламеното пончо и русо-сивата метла вместо коса си умира от кеф да посочи някоя пухкавичка колежка с пръст и да изсипе възможно най-цветистите и прочие описания по нейн адрес.Хубаво е и самата тя да знае защо го прави.Жалко е обаче, че има добри хора, които са бичувани от обществото, в което уж са си намерили място и това ги съсипва.Липсва им силата и волята да бъдат себе си , без да обръщат внимание на лъскавото огледало , което им се привижда на сън , не им дава мира и изпотява душите им …водейки до не толкова разумни действия и съответно последствия.Де да имаха истински приятел до себе си , който да ги ошамари и да ги накара да погледнат себе си извън рамката пухкав- слаб…шанс!Е , това сега дали е комплекс?Може би.

Не ми допада и мисленето,че пухкавите хора не били хора- ами що да сме?

Други пък се опитват да бъдат мазнишнки любезни и те преследват с фрази от сорта „ Абе знам една диета, която е много лесна, що не я пробваш,м?”или „ Е, кво сега все едно и ти не искаш да носиш пола”?

Ами диети не понасям , пола нося?!

Та мили мои анорексични душички , пухкавата гвардия е такава , каквото на вас ви се иска.Чела съм научни изследвания, в които са описани доста плюсове в наша полза.

А и е лошо да забравяте,че всички сме хора, равноправни :)