На 4 бутона

След истерията ми от предишния пост и решенията на blogger да ме докарат до будалък , Zory  "заповяда" да се пръкне нов пост, който да избута шматкенските ми подвизи.Изпълнявам!!

На 4 бутона.

Това е нова рубрика в блога ми.Всъщност е първата такава.Тя ще ви отведе в по-личните светове на блогърите.

Реших , че искам да попитам точно определени блогъри, точно определени въпроси.Интервюто с блогъри е доста разпространен гастрол, който дава допълнителна информация за автора написал ваш любим разказ, нарисувал ваша любима картина или колаж , създал ваше любимо прозорче към света.Блиц е кратко интервю.Много кратко дори.Въпросите са такива, които съдържат теми, за които не сте писали/чели и ви се иска да го направите.

Давам начало на 4 бутона сега.

Започвам с НЕЯ!

На колко езика можеш да кажеш „Здравей!”?

Да видим… „Здравей!” на български, на английски, италиански, румънски, френски, руски, чешки  и на хавайски …битуин последното най-ме кефи – Алоха :)

Котка или куче?

Куче!!! Това не пречи да обичам Пена – черната глезана у дома.

Любов или чадър?

Любов, но пък може и любов под чадъра J

Три думи за политиката?

Три думи не мога. Мога цяло изречение – Мръсна работа, която все някой трябва да върши!

Една тревога и една мечта?

Тревога ми дали ще успея да се съхраня и да остана себе си въпреки и напреки на житейския си път. Искам, когато настъпи Мигът, да знам, че съм оставила нещо след себе си и че нищо, което съм направила, не е било напразно.

България?

Обичам я с всичките й природни красоти и генетични недостатъци!

Нещо много лично?Поне едно ;)

Често плача, но малцина знаят. И когато ми е хубаво, и когато ме боли!

Кино или театър?

Не мога да избирам – различни са. И двете имат своето очарование!

Обясни ни за писането?

Писането … или ти идва отвътре, или не. Насила не става. То е като своего рода спасение на душата …на белия лист да накъдриш всички онова, което чувстваш и мислиш, което не смееш да споделиш на глас …изповед на емоции и настроения.

Какво би направил/а с : химикал, буркан, цигара и велосипед?

Хм! С химикала бих оставила послание, бурканът …ще го отворя и с пръстче ще близна от сладкото с ягоди …велосипедът …ще го подпра на оградата и ще запаля цигара, докато ми дойде смелостта, за да го яхна …

Любим автопортрет или снимка?

Книга или филм по книгата?Защо?

Строго индивидуално е. Например след „То” по телевизията, отказах да чета книгата на Стивън Кинг. В същото време пък гледах „Изкуплението Шоушенк” и с удоволствие четох книгата, при „Мизъри” беше обратното. Да не останете с впечатлението че само неговото творчество познавам, но затова се сетих в момента. Но може би е добре първо книгата …в писан текст някак по-истински можеш да усетиш събитията и да четеш дори между редовете. Например обожавам Агата Кристи – но пък не пропускам „Случаите на Поаро”, когато ги дават по ТВ-то :)

Какво би променил/а ?

Нищо и всичко! Харесвам се такава, каквато съм – харесвам живота си с всичките му плюсове и минуси… и в същото време понякога ми се иска да съм  лошото ченге.

Pink?

Защо не – нищо, че е малко кукленско!

Социална мрежа или бира на пейката?

И трите, дядо Попе :) Важното е клюки да има!

Рецепта?

Тази за щастие май още не е открита.

Ще ни покажеш ли кътче от дома си?
Той е отворен като сърцето ми.

Дефиниция за свобода?

Обратна на тази за робство и различна от тази за слободия.

За кафето?

Ароматът му е този, който отваря сетивата ми за новия ден.

Ще ме нарисуваш ли?

С думи или с молив?!

Твоят блог е?

C`est La Vie

Лятото е ?

Свобода за душата и тялото.

Кауза или мечта?

Каузата е една – да остана в родния си град! Мечтата … оставям за себе си :)

Ти си?

Аз съм …една Дева, която си е сбъркала зодията, според приятелите ми, тайфун, който помита всичко по пътя си!

А ако не съм – искам да съм!

*************

Благодаря Фиф♥

Гответе се ;) Ще получите официална покана на електронната си поща ;) 

Blogger country

Така се нарича новата простотия , която произхожда от Blogger!!!

Тотален абсурд!

Какво означава ли?Ще обясня съвсем кратко.

Аз съм в Англия и поради тази причина blogger е решил да ми сложи приставка co.uk на блога.

Но в България, всички Вие които ме четете (благодаря за което) виждате блога с приставка com.

Не знам дали ще засича промяната при хората, които ме четат през рийдър, но сега ще видим.

В първия момент се побърках...повярвайте ми , идеше ми да се разрева.Но помислих трезви, видях им смотания съпорт и съответно това е едно от hot съобщенията.

Надявам се това да не пречи на всички приятели да се отбиват тук.

Натъжих се.... :( 

@dzver благодаря {blush}

Ето и screenshot

Това ще важи за всички, които са в чужбина , а всъщност родината им е друга.
Ужасно....

Необходимостта

{source pinterest}

Чернова,  която стои твърде дълго време се лута в мислите ми,  и от която реших най-сетне да се отърся.

Често си задавам въпроса : ” Какво ни е необходимо,  за да...?”

За да сме щастливи.За да живеем стойностен и пълноценен живот.За да се усмихваме по-често.За да сме толерантни с другите.За да сме с една идея по-мотивирани.За да загърбим негативността.За да сме приятели.За да сме хора.

Приятелите ми казват, че  е неоходимо да вярвам в малките неща.Приветсвам тази идея, но не я приемам като необходимост.Задължението извиращо от думата необходимост умаловажава емоцията от малките радости.Трябва да се радвам,  не е моето мото.

Хората казват, че са ни необходими пари , за да сме щастливи.Не знам.Щастието отдавна не дрънчи на монета ,  не е хартиено ,  камо ли мастилено,  но пък хората свикнаха да си го купуват.И то им е необходимо , за да са щастливи.Да,  купеното щастие трябва да те направи щастлив. Не ,  и това не е моето мото.

Други казват,  че са ни необходими приятели ,  за да сме повече хора.Приятелите обаче не са щастливи от факта да бъдат средство или разменна монета на нечие полущастливо съществуване.Приятелите са истината.А тя е необходима, само на онези , които са се изморили да я подминават. Приятелите са необходимост, ако ги няма.Трябва да имаш приятели, за да си човек.Не знам.Не ми харесва.

Някои жени  настояват , че необходимостта е материална.Склонна съм да се съглася,{но само когато се отнася до наистина необходимите неща}.Превърнали сме я в такава.Трябва да пазрувам скъпи стоки , маркови дрехи и още толкова label артикули.Цената е  важна, качеството ( абе,  Versace е,  к’во ми говориш), удоволствието от употребата е по-скоро показност.Тези жени още казват , че е неоходимо да си печеливш.Разбира се отново от материалната страна на потребността.Да бъдеш богат , за да си по-материално устойчив на женски похищения.Хищничество го наричам аз.Ловът на богаташи не е в моя стил.И тук се разминаваме.

Други жени твърдят, че суетата е необходимост. Бих казала навик или придобита черта от характера.Далеч от всичко , което се класифицира под “трябва ми”.

Някои мъже се нуждаят от жени.Други от майки.Всичко останало не приемат като необходимост, а по-скоро като даденост.Тук се връзвам на висок процент, а съм жена.

Аз не обичам да казвам „трябва ми” , ако наистина не е така.Парите ( знаете отношението ми към тях) са средство, а не необходимост. Всички онези материални облаги , които правят хората "щастливи" , всички излишно показани аксесоари на личния им комплекс – това са неща, от които по-скоро бих избягала, отколкото да изпитам необходимост.

Имам нужда е по-приемливо при мен.И всичко , от което се нуждая е безценно.Няма стойност.Вечно е.

Имам нужда от тях, него,  спокойствие,  мечти,  зелено,  кафе ,  хубава книга,  музика и телефон, лудост,  странности,  интернет ,  красота, вяра...и още толкова безценни , мои , наши неща...

А какво не ми е необходимо? Всичко онова, което виждам в хората около себе си в момента. 

Plus size

Днес  съм ядосана. На пошлостта и меко казано грозното изказване на видният ,   български разбирач Иво Сиромахов.Едва се сдържам да бъда доста по-пиперлива в обрисуването на този снажен момък. Но мога и да не се сдържам. Ето така: "Г-н Сиромахов, имайки предвид телосложението Ви ,  което лично аз отличавам като пихтиесто, мазно , плешиво и дори гнусно, не разбирам с чия от силите на комплексираната ви психика изписахте следния статус: „Проблемът не е в теб, проблемът е в мен. Ти не си виновна, че не харесвам скучни, дебели жени.” "

Да разнищим целостта на проблема Ви. Една скучна жена е наистина опасно явление за Вас,  тъй като и прилично умните такива,  рядко биха били покосени от изконната остроумност на Вашата простащина. Не, не съм Люба Колезич,  но заврънтулките в българската реч  не са ми далечна утопия. Изпитвам отврат и неизлечима непоносимост към типове от вашия сорт.Неузрял домат е по-добрият избор от Вас самия.

Не се стърпях.

Но за да не бъда голословна, нека погледнем фактите.

Plus size.

Всички ние , жените с извивките, които от 7-ми клас „страдат” от размер XL+ сме Plus Size.Кавичките са на място.Страданието е лично Ваше, на всички онези , които не разбирате  смисъла на понятия като уважение,  равенство,  единство и дебела жена.

Дебели жени ,  драги зрители,  няма. Разбира се, че ще предизвивам анорексичен бунт сред нискокалоричните и заклети фитнес звезди. „Погледни се, ма!Ти си 100 кила”.Това няма да ми го каже отражението в огледалото, а някоя оскубана, плоска и импотентна душица, която е наизустила всички диети, калории и прочие и се радва на своето tummy , все едно е хапче за акъл.Да, ама не. Килограмите никак не са белег на интелигентност скъпа.Да не говорим , че всеки мъж ( спорете, ако смеете) далеч не е привлечен от стърчащ кокъл , ръбещ задник или плоска предница.Хайде де?Как е на пипане?Зле, нали? И тогава къде отива резултатността от всичката мъка , от глада или от потта при хлътване на корема?!

Не успорвам фактът,  че жена с перфектно тяло ( без смъртоносни диети) буди уважението ми.Но аз не съм тя. И по-важното е  ,  че не искам да бъда.А ако поискам ,  ще го направя.Въпрос на избор.

Предполагам повече от половината читатели ще се изсмеят ехидно на горното заявление, а останалите ще поклатят глава в нечия посока, ще извикат асоциация или ще си цъкат с език или с каквото имат там.Дори и няма да се замислят над това, което искам да напиша.Майната Ви! Без да се извинявам , защото това  е моето лично мнение.

Да носиш дрехи XL не е нечовешко, нито грозно, камо ли скучно.

Аз съм дебела.Е и?

Два типа изказвания:

1.Отслабни.Направи нещо за тялото си.Престани да се тъпчеш.Ще се кефиш на два размера по-надолу.Супер е да кръстосаш крака, без да се сгъваш на фльонга.Вредиш на здравето си. Дане говорим за гардероба.И ще си секси!!!

Аз: Кой е казал , че се тъпча? Аз си кръстосвам краката!Аз съм секси!

2.Аз те приемам такава  каквато си, но няма да имам нищо против ако  отслабнеш, стига ти го пожелаеш.

Аз: Съгласна.

Била съм 60 килограма, била съм и повечко.Тоест вкусила съм и от  двете торти , нискокалоричната и онази със страхотния маслен крем.И двете са ми вкусни,  но аз съм си аз.

Най-важното е да се чувстваш добре в кожата си!

Скучна.

Има и такива хора.Но комплектът скучен, дебел – Не!

Здраве

Тук залагам на това, че всеки преди всичко трябва да е здрав.Няма две мнения по въпроса.Но понякога , слаб не означава здрав.И обратното.Ако килограмите са нездравословни, тогава съм За отслабване.Но само в случаите,  в които става дума за здраве!!!

Моралната  страна на plus size.

1.Депресирана ученичка с очила и брекети.Това е картинката, която масовката рисува.Натяква и вглъбява.И накрая се получава.Тя ще си повярва и ще стане скучна и дори ще напълнее.Не защото не умее да се усмихва,  не защото не е секси, не защото няма  влудяващ поглед,  не защото няма разкошна трапчинка,  не защото няма разтапящо черно бельо, не защото носи дрехи plus size, а защото някой друг е пожелал така.

2. Аз съм жена plus size.Period!

И ако някой иска да ми каже или дори намекне, че не е възможно една закръглена дама да бъде секси , ще се изсмея.Гърлено и от сърце.

Фактите.

Plus size моделите са едни от най-харесваните, обличаните и показваните.Защо ли? Вижте сами.

Ta?! Вие какво мислите?

{double shot}

{source google}

Аз ги познавам.Тях двамата.Виждала съм ги как словоблудстват,  как се усмихват ,  как допират крайчеца на измъчените си души в магнитното поле на възбудените си  съзнания.Често ги засичам да пеят,  сляли душите си като атомни отломки ,  стържещи в напевен и ужасно скован танц,  танцът на необузданата им свенливост.

Те се познават.И двамата.Виждали са се.Понякога затварят хоризонта заедно и слушат грохота от затръшването.Оглушават заедно при вида на еуфорията си и меланхолично галят стоманената си гордост.Често се подминават.Оставят другия да диша сивотата на сбободното място в киното.Успяват да се видят и без да се срещат.Цикличност.

Вие ги познавате.Тях двамата.Виждали сте ги.Винаги са там.Обличат погледите си в прашни отминалости и предстоящи  огледалности.Изтръпват заедно, наелектризират душите си с пипалата на емоцията си.Вплитат косите си в измъченото слънце и се потапят в ледената дълбочина на душите си.Гледат се, наострили подсъзнанието и готови да подпишат романа си  , с течността на романтизма. 

Те се обичат.Напечатано.Видяно през обектива. Шумно.Мастилено.Глухо.Замаскирано.Очевидно.Глаголно.С пяна.С три маслинки.С лед.Изпотено.Плакатно.Известно.Безсрамно.Отдавна.

Няма ли кой да им каже, че ние знаем?!

Пена на гурбет

[част 1 Телеграмата] 

Леля Пена я знаете. Снажна българка. Възвисочка,  усмихната до горната дясна пломба ,  дето й я плати здравната каса.Възпълничка,  тантуресто приятна и поклащаща се като мама барба. С пеньоар от универмага ,  кафяв на червени квадратчета- ситни. И ролки си слага,  но в специалните случаи:  като банкета за Нова Година и прасешкия ритуал на село. Даже е суетна.В тия празнични и високохолестелорни дни можете да я видите с усмивка ,  достойна нахлепотила джуките  в цвят 121 ,  туй беше подарък от Делчо за миналия рожден ден-  от корекома.  Ама що ви разправям за леля Пена.Вие я знаете!

{source pinterest.com}

Един ден леля Пена получи телеграма. Прилежно сгъната,  комай миришеше на нещо,  ама тя така и не разбра на какво,  защото бобът й загоря докато кокетничеше с пощальона.Тъй де,  снажен момък беше,  не като нейния Делчо – горкият едва 70 килограма ги докарва покрай Коледа. И баба Неда,  комшийката,  все цъка като мине покрай нея.Поздравява я човеку,  а те все го мъмри: „Яж бе момче!Виж съ’ на ко’ мязъш.Пфу,  не тъ ли ‘рани тъз’ тфойтъ?”. А ,  телеграмата.Ох!Пена се огледа ту насам ,  ту натам- епа съвсем сама си беше.[Делчо полираше чайника на кухненската маса] . Загърна се у пеньоара ,  па се тръшна на кушетката.

„Мила ми како Пенке, 

[въх ,  кой тъй ще ме нарича мене...мила...па и Пенке,  я съм си Пенъ....чей’ да прочетем надоле]

Аз ти пиша.Братовчедката ти Лена.От Париж.

[леле-майко...въх...тая пък чак от Пъриш ще ми пише,   има ли акъл?]

Ние сме добре. Живеем добре.Вие как сте?

[я па тая,  добре живеели... ми то ние к’во ни е?!Буркането съ гутой’,  зельту’ е прицидену,  пъ и някой и друг картоф шъ има... добре живеели,  суха та суха си остана...пуу...]

Ние с моя Павел ще се женим.

[’еля,  то т’фа вашту на нищо не мязъше,  саму нагори-надолу,  не бързали . ’еля кандисахти и вий]

Тук в Париж.И ви каним с батко Делчо на сватба.

[въх! E те ся я фтасъх.Де гу тоз Париш мъри моме,  я дан’ земъ фръкна ...ми то далеч..пък и батя ти ми е болнав,  де ще гу мъкна чвякъ...тамън са опрай горкият...]

Изпращам ти билети за самолет и адреса ни, защото не можем да Ви посрещнем.

[......самолед ....ко туй ся...пък щом билети имаме,  квот’ ще да е..утиъми]

Поздрави,

Лена."

Леля Пена ....поседя,  погледа телеграмата,  па стана.Изтупа си престилката,  сбърчи нос,  свъси вежди па си сипа от загорелия бобец.Изнамери си и люта чушка,  уважи и топлия хляб,  че и мерудийката.И сирьнету.Ама не се усмихна.Ни веднъж.

Леля Пена не беше глупава.Нищо че все така изглеждаше в клюкарниците на улицата.Харесваше й да я мислят за будала.То така й беше удобно ,  па и се подсмихваше под мустак ( буквално).Тъй и тъй я говореха,  тамън няма да им дава захар,  сол,  брашно, яйца назаем.То да не ги е гледала тез ниви и кокошки зарад комшийката.Тя па тая една сплетницъ...Пуу...

[Въх, ама я съ хептень съ отпеснъх...тя тъз тилиграмъ мъ замаи...у Париш на сватбъ...на тъ ей ся хукнаф...ууу Лено,  Лено...де отиди и ти да се жениш мъ..ся да се чудим ко да кажем у селу.Къф тоз Париш,  да не си тукъ да му ударим ено уро...кфъ' сватбъ шъ ми говориш ти на мени...] Пена се оригна сочно.

-Пено....Пено...Пено мъ!

-Ни мой рукъ мъ Гано..идъ.

-Пеноу...

-Кажи Ганоу.

-Ми то...такоутъ ... тоз пощальоня,  що донеси мъ...нищо не каъш начи ... се си такъвъ  ..крийш съ!

-Мба, за ко ши съ крия мъ.... [ше ти кажъ я на тебе клюкаркъ с клюкаркътъ ти]

-Ми кажи де,  ко донеси, писму ли да беше или ко?

-Мълчи мъ.Писму.Кой пъ ше ми пиш’ на мени.

-Ми де тъ’ знам.То ся модерну било поща да имаш.Тъй вика оназ рус'тъ от тивилизоря.

-Ма нимой мъ занимаъ мъ...я тиливизия ни гледъм.Нал’ мъ знаиш.Точката да ми пей и хич ми не тряъ някой да ми говор’ .

-Ми то така мъ...

-Телеграма.

-Ъ?Ко?

-Нал’ мъ питаш ко донеси оня , тилиграмъ , ко друго.

-М’чи как тъй мъ?Кой т’фа,  ко стан’ло?Кой умрял?

-Сакън.Стига прикаъ' глупости  мъ Гано!Брадчекътъ Ленъ ши съ жени,  та на сватба ни викат с Дельчъ.

-Ха!Ми айде честиту.Ко зъ й купьте?

-Ма ти ко приказвъш мъ?Кък пък няма да хукнъ ,  на 'орътъ зъ угаждъм...кък ли не?

-Мчи как тъй мъ Пеноооууу??

-Кък, кък..на тъй.Никъде не утийъм аз.Де да гу знам я тоз Париш дей.

-В Европа Пенке.

-Ти да мълчиш бе Дельо!!!

( туй отгоре  съм го писълъ я,  койту искъ да вервъ)

{you&me}

{source pinterest.com}

Тиха музика.Изящното шумолене на две души.Жълти макове и сини тапети.Спокойствието полегнало на бял мукет.Опърпан фотьойл,  розови чoрапи и сива проницателност.

Отново щракване,  кликване,  потупване или стара панта.Музика.

Душ,  вана ,  цигара.Кафе.Музика.

Прането мирише на тях.Стълбищата пеят със смеха им.Кучето на съседите им се усмихва.Лъвчето на входната врата им намига при допира със студения ключ.Музика.

Тежки завеси ,  счупен свещник,  тяхна снимка,  жълт свещник.Зелен стол,  цикламена блуза.Музика.

Кашон,  панер,  дистанционно,  чаша,  запалка,  огледало,  нейната четка за коса.Музика.

Преплетени усмивки,  подвиквания ,  миризма на печено,  лимонада.Музика.

Спъвания,  закачки,  прегръдки,  среднощен сандвич.Ягоди.Музика.

Музиката на нашата любов.Сега.Вчера и още толкова Утре!