Някъде в Англия. Вали. С вода.

През изминалата седмица успях да достигна личната си граница на търпимост. Дълго време се опитвах да постигна цел , която сама знаех че е много висока за мен.Много трудно се отказвам и признавам поражение, защото съм научена да се боря и да се трудя за победите. Много дълго време се поставях в ситуации в професионален план, които доказваха качествата ми , доказваха на мен самата , че мога да се развивам , да постигам , да се изкача по стълбата.Учих се на търпение .Учих се да на чужди протоколи и прилагах наученото много успешно.Въвлякох всичко , което мога да дам. Видяното и резултатът са лично удовлетворение , но недостатъчно.Погледах през годините и видях себе си на същото място, на различно бюро.Не съжалих за всичко научено. За създанената култура на работа , за контактите и хората, които разпознаха потенциала в начина ми на работа.

Всичко звучи леко напудрено нали?!Работата си е работа. Всеки ден по график , на бюрото се клатят два чифта високи токчета и десет лакирани нокти щракат безсмислени текстове за английски лири на час. Така виждат хората моята работа. 

Трудно се комуникира в такава среда.Смених я.За да успея да превъзмогна догмата на стереотипите и да успея по начина , по който аз съм планирала и съм работила за което. 

Винаги се намира един шеф.Там е и границата в развитието. Преминеш ли линията на "царя дава, пъдаря не дава' си готов, прясно и неминуемо успял.

Шефовете тук са като всички останли . Няма разлика в стремежа да свършен обем от работа за сметка на този, които стои извънредно с офиса да трупа точки пред началството и винаги си остава там. Няма разлика в отношението и изкривената любезност .Отново въпрос на обем свършена работа. Дори и да надскачаш собсвените си възможности, да рискуваш личното си пространство , за да успееш да се докажеш професиоално - пак е същото. И винаги се намират няколко 'бекита' , които да те довършат.Хубавото си остава натрупания опит и познанствата в сфера , която е спесифична и пазара на работна ръка е високо квалифициран. Мотивацията остава.Разбираш , че не си блъскал напразно и все пак ( независимо от положителната нагласа) ти се иска да си вземеш дарц с лицата на шефа + бекитата. Тези моменти не се избягват. Не са негативи , а реалност . 

Границата ми на търпимост се изпари.Миналата седмица. В началото на 5-тата година. 

Взех мерки , предприех действия, рискувах. Хората ми показаха, че без да ме познават  и благодарение на целия ми труд , този момент си е заслужавал. 

2-та чифта токчета , 10-те лакирани нокътя , изправения перчем и моята усмивка. На друго бюро, с друг изглед, с желание за развитие , с шеф.

Някъде в Англия.Студено е . С нови сили. Хубава и успешна седмица!

Ден от 2017-та

2017 
Някъде в Англия. Студено. Петък с капучино и писане.

Поредица от случки ме накара да се замисля за енергията, усилията и прочие ресурси , които човек пропилява , за да установи своята житейска истина. А тя , като толкова много други , е проста. Пилеем време в спорове, негативности и още толкова много излишности. Не е трудно да се живее, но ние успяваме да постигнем степен на трудност, което 1% използваем мозъчен материал , класифицира като непоносимо , гадно и прочие . Излишно. 

Не е никак трудно да положиш усилия да бъдеш добър , честен и работлив. Изчела съм доста статии от видa мотивация, по-добър начин на живот и прочие .В началото си мислех , че снимките със сладки бебчета , цветенца и пеперудки , които са начало на деня в социалните мрежи , са досадни , преповдигнати , лигави. Не са. Защото зад тази картинка има човек , който е натиснал бутона Публикувай с ясната мисъл, че този образ , цвете , небе му харесва, носи му усещане за хубавини и усмивки. Няма нищо по-хубаво от реалността, усещанията и моментът, в който игнорираш външните влияния и започнеш да си важният , да постъпваш според своите важности , да бъде на преден план за себе си и да успяваш да създаваш щастие .

Винаги се появява момент, в който прекомерната доза шарено и розаво е в границите на "не ми е ден" , "аре стига лиготии" и подобни себеотрицателни фрази , на иначе красивия ни Български език.Реално тези дни са наш избор. 

Събуждам се и ми предстои почивен Петък , за който колегите ми завиждат. Завистта или по-скоро "ох , и аз искам" е излишна.Притеснявам се . Вдишвам студения въздух , правя снимка (защото аз искам да снимам постоянно) , качвам се в колата и съм сигурна , че всичко ще е наред.Дори и да се е объркало в последствие , винаги има живо същество или енергия  да насърчи онзи 1% мозъчна дейност да работи на позитвна вълна.

Оперативка в офиса - лекция за 2017 . Stay Positive. Бях в настроение , чието влияние не харесвам и идеята с позитивността ми се стори толкова смешна. Почувствах се дори обидена, че в момент на уж стрес ( има толкова по-важни неща от работата),  колегите ми се смеят. Смяната на мнения е очевидна, четейки този пост. 

Върнах се към четенето.Правенето на смисъл и хубавините. Купих 17" инча телевизор втора употреба.Започнах да се храня и мисля здравословно . Чета статии и осъзнавам , че не съм разбирала тялото и душата като едно. Започвам фитнес в Понеделник.Искам да се чувствам човек.Да променя залинялостта на това мрънкащо ежедневие.Да рискувам да сбъдна няколко мечти , не е трудно.Ще работя. Няма да се отказвам. Не бива да се оставяме на вълната работа-вкъщи-работа-вкъщи .Не се оставяхме преди , когато не виняхме политика, хора, всичко за това как живеем,Комунистическите лозунги в крайна сметка си ги бива.Искам и ще имам хоби - калиграфия.Писането не е само за четене.

Ще се моля за важните неща. Ще се усмихвам , за да не забравя. Ще се будя с усмивка и ще благодаря на Бог за този ден. Ще бъде добра.Ще бъда. 

Видове

*модерните

Ходенето на кино е тъпо.Води до приспиване и изнервяне.

"Властелинът на пръстените" е баси тъпия(-т) филм. Хич не ми харесват такива филми!

Четенето на книги е загуба на време. 

Излизането с приятели е безполезно, нямаш полза. 

Ходенето по магазините е супер. Ся' кат' си зема едни яки дрешки...

Прическата и бръчките са бахти важните.

Гледането на повече от 1 канал по телевизията е изнервящо, превъртане, превъртане, тц. 

Тая сол ся...ми тя не е солена. 

Кво пък ще правиш на разходка.

Природата..ъъъ

Музика- да бе, някви стари парчета. 

Дебелите хора- ужас!

Официален костюм- тц. тфа е само за важните клечки.

Снимки?!Я пак?

Кфо пък ще правя по 100 часа на компютъра.

Чакай сега , ти седиш цял ден на стола, т'фа не е работа. 

Семейството- е да бе, липсва ми ама...

Личното време е някак си свързано с нищото.

Къпане, чистене, миене, триене, подреждане, сушене- ай ся чак пък толкова?!

Нещо различно?- Не, никога, абсурд, да бе , за к'во ми е ...

Съобразяване ?- дефинирай.

Другите- е то няма други.

*смотаните 
Уикенд с Властелина?! :) 
Пълен набор джаджи Star Wars - няколко пъти да. 
Разходка и капучино.Усмивки и тишина.
Поне 3 книги.Поне!
Плюс киндъл и няколко ревюта.Автоматично goodreads.
И няколко чифта 3Д очила , защото все не ги намираш!
Пуканки и proper junk food.Много холестерол и още толкова мазно.Неделя.
Хората да са хора, останалото е някаква опаковка, която не ми е необходимо да разбирам.
Разтърсващо пролетно почистване с последствия.
Нови технологии, книги, нови филми, нови-новенички, топли  , парят - ревюта.
Предимно ( 99.9%) интернет.
Чалга е дума за след много наздравици.Ама много.
Цветни карамфили и закуска по пижами.
Тишината на смотаните.

Постът беше прилежно измъкнат от чернови . Престоял достатъчно .Преработен според настоящите и щастливи смотани.
Не се пулете и двата вида съществуват. Моралната дисекция е според и само моето мнеие. Познаете ли се е знак , че съм обяснила добре позицията си :) 

Хубава неделя, аз подхващам Капоти!

Фермата

Делниците тук са някак не толкова интересни , дори признавам досадно скучни.Работа и спане и тук-таме някое питие.Да , вероятно някох четящ ше изнамери добро обяснение на написаното и с усмивка ще го нарече - мрънкане. 

Мрънкането е моя абсолютна , че дори запазена марка , черта.Но в този случай няма да го бъде. 

Всеки си му е намерил чалъма на свободното време. Нашето е по-скоро време извън работа. Отплеснах се!

Гледам риалити.Не съм чак толкова изкривена да гледам братята известни по иначе интересната Нова Телевизия. 

Гледам "Фермата". С удоволствие, със смях, със сълзи, с критики и с носталгия.Чакам 7 и вързвам телевизията ( друга тема е вързването) и се залепям за екрана.Мился доста буквално.Не бях и още не съм напълно почитател на продуцентите Иван и Андрей , но да кажем че сега са ми малко по-симпатични. Гледала съм някои епизоди от първата част на предаването. Като идея много ми допадна още от самото начало. Но някак не успя да ме "закове" пред телевизора. Първият опит явно им е помогнал да се научат как се прави подобен експеримент като изключат лигнята и позите от предишните си телевизионни изяви , та сега им се е получило.Ама много добре!

Рядко ми се случва да вляза толкова във филма, че да се смея на глас и да си мрънкам под носа "Дий бейби" , и да се смея от сърце. Смях е необходим.Чист и от сърце.Това предаване ми го дава.Вървши си работата идеално и се чувствам напълно възстановена психически,Тук това е необходимо , за да продължиш. 

Учейки се на телевизия , продуцентите де, този път са намерили много добрият вариант да ме стискат за гърлото и да ми се усмихват от екрана, докато аз подсмърчам на дивана и ми е едно тежко, носталгично и много ревливо.Да, емигрантите.В десетката момчета.Много приятна изненада. Ние не сме важни само заради статистиката или приходите. Не сме и външен дълг  или документална поредица. Нагледах се на успелите българи в чужбина, нагледах се на мизерията , битова и морална, негледах се на статистиката в английски лири. Вече не е толкова забавно и поучително да разказвате за живота ни извън България. Изтърка се тази версия на известност и поточност в новинарските емисии. Не става вече. 

Да се опитвате да ни върнете в България - това вече е моето ДА. Всеки от нас иска , вярвайте ми, до болка и ужас да знае , че днес или утре дори след месец или година , да има точна дата , да знае че ще си е у дома. Да се събудиш у дома е усещането , което е толкова важно за нас  , почти колкото да си здрав. Всеки извън страната си се събужда , за да дойде точно този ден. 

Във "Фермата" намерих онзи момент, в който за миг всяка вечер аз съм в България. 

Гледам и плача , и се усмихвам . 

От малка съм закърмена с работа на къра. Обичам земята , нивата, мотиката, приятната умора след дълъг ден на полето. Пръстта под ноктите , одраните лакти и свободата. Усещането за България! Това ми дава едно предаване.За малко. 

Много ми е мъчно как новите деца не знаят за тази Земя. Как се раждат с невежеството. Тъжно.Но поправимо. Затова е това предаване. Да ни посочи правилния път към Родината. Да съживи селото , да ни покаже колко сме богати всъщност. 

Баща ми има ферма. Това е мястото , където аз съм израстнала. На Нивата!В прегръдките на стария орех. Около онази малка и толкова жилава мушмола. В усмивката на ранните ягоди, в жегата на царевицата и сладката песен на вятъра.

Искам да мога да запазя всичко. Всяко камъче, растение , буболечка.Но не като спомен. Искам да мога да ги наследя достойно и да им покажа, че знам че те са ме гледали как раста, как ставам човек , как плача , как се смея , как съм жива. 

В Неделя отново ще гледам "Фермата" . Нивата и България са в сърцето!

 

Усмивка

Трудно идва муза.

Закотвих се в едно безвремие , нотификационен поток  и някак си (наистина) без да се усетя изоставих блога недописан.Без нова дрешка или нова усмивка. Минаха няколко Коледи  ( не броя) . Мина време .

Шаблонно, комерсиално или най-добре казано по нашенски ( изтъркана фраза в употреба) : всичко с времето си.

Дойде й времето на Шматкология.

Имах време да помисля какво точно искам да се случи на/в този блог. Няма да скрия , че доста размишлявах над ново име, нова визия  - промяна. После си казвах "ама то баш сега няма да е " , "мързи ме - много откровено при това", " имам много други неща на главата" , "абе дори не си спомням паролата" - някъде тук извиненията ми се сториха доста тривиални . Междувременно като виновен и напълно осъзнаващ се човек с блог , не оставях страницата на блога във фейсбук да потъне в забрава. Дори и всекиднвените нотификации , пиукащи не знам си какво , еди що , защо ...не. Имало си време :) 

Виновно (отново) , не успях да отбележа годините на блога, но евентуално имаше картинка с напомняне.

Сега пиша, защото времето дойде. 

Блогът си има име , което винаги ми напомня на смисъла от писането. На емоциите около създаването на това местенце , усмивките и всички приятели , които намерих тук. Това име е инициал, който и времето не успява да промени.

Моето място. Моята нива. Моето слънце, Моята страна. Всичко написано  тук е част от много животи , от няколко градове , различни държави , специални моменти и няколко недовършени хобита . 

Още мечтая , още снимам. Използвам по-често фейсбук. Чета повече, споделям по-малко. 

Това не ме прави различна.Същата шматка, с голяма усмивка и сега вече два бели косъма!!!

Усмивките винаги остават, нали?!

Чета и рядко коментирам.Социалните мрежи избутаха желанието ми да комуникирам на ниво дискусия. Обикновено отдавам споделянията си на битовизъм.Както мама казва "Аман от тия твойте манджи!" ( усмивка ) 

Социалните мрежи обаче държат хората заедно. Подсилват ежедневието , да не каже съвсем го изживяват вместо потребителите си и не остават мръсни и изцапани. Животът на хората в социалните мрежи се подържа мръсен . Хубаво е да има хигиена. Да пиша сега и тук е избор на интернет хигиена. 

Стана сериозно, аз исках да се усмихна на времето , което дойде да съживи моя блог.

Шматкология. С Усмивка :) 

*България*

Коледа Назаем

Коледа е някак всеобхватна.За всеки.За всичко.За никого. За нищо.Назаем.

Коледа е усещане.Тихо, спокойно, меланхолично и толкова топло. Ако дори и за секунда не се чувстващ така е време за действие.Коледа е необходима.Коледа се случва.

Коледа назаем. Взехме си това , което ни липсваше. 

{ търси се ... }

Ставам с усмивка и се надявам да го намеря. Лутам се из сутрешната рутина и забравям какво търся. Кафе. Цигари. Ха-ха-ха.Фейсбук ми припомня.Пак го търся...

Изображения, пожелания, камбанки и много усмивки - то е там някъде, знам. 

Не си спомням да ми се е налагало да те търся.А и не разбрах кога те загубих.Зная , че те има, защото си при другите. Заобикаляш ме и ми намигваш от щанда , потупваш ме и бягаш по улиците, спираш се и ме поглеждаш , но после те няма. 

Като бях малка се събуждах с теб.Усмихваме се заедно и после се държахме за ръце.Не толкова дълго , че да си омръзнем.Но и не толкова кратко, за да си липсваме. Имаше те.Всяка година.Някъде там през Декември.В топлите зимни дни. В уютните завивики и сутрешни лудоии по пижами.

Пораснах , а ти си беше там.През Декември.

Бързах да те намеря , бързах да те изпълня с моята топлина, исках да те запазя поне до Февруари.

Днес е Декември.И вчера беше.Къде си?

Вероятно наоколо.При вечно нацупения съсед, при усмихната двойка от номер 3 , при кофти шофьора от ъгъла или надолу по улицата сгушен в големия бор с прекрасните светлинки.Къде?

И те те чакат. Някъде в гаража. В черен чувал или смачкане кутия.Жадни да огреят дните ми, да ме усмихват и да ме гъделичкат като ги настъпя.Вероятно са тъжни, смачкани и увехтели в спомените си от миналата зима. 

И той те чака.Недоволства , че закъсняваш.Не знае дали ще стоплиш тази половин усмивка. 

Ще те викам, чакам , ще се боря да дойдеш и да ни сгрееш. 

Ще я има нея , малко очукана, с прекършен но горд връх, потънала в спомени за червено, светлина, зелено, златно и смях. Обещах й да бъде голяма, натруфена, кралска и наша.

Ще ни има нас, всичките.

А ти къде си,  наше  коледно настроение?