Показват се публикациите с етикет момент. Показване на всички публикации
Показват се публикациите с етикет момент. Показване на всички публикации

20.2.26

{време}

Толкова много време за измерване. 

Времето драги ми смехурко не ти пренадлежи и когато решиш да отнемаш някому неговото, па седни, помисли, съобрази се, почуствай, па после тръгвай. 

Нямам време ...имам време, после може би ще имам малко време, не е времето, когато му дойде времето. 

Изтъркани словблъсканици, закърняли извиненя, нескопосани обяснения, не са временни. 

Времето не ни принадлежи. Не го можем. Не го играем. Смее ни се. Има ли го изобщо?! 

Миналата година беше време. Още е . Винаги е така. Закъсняваш, а ти се струва че си бързал толкова много. Оставил си следа в миналото време, дърпаш си я и сега, прорязан ремък. Буташ калта от часовника , а той е от пясък. Планетарно го усещаш, а то е на дъното. Отдавна е било.Няма го, надпреварата го е задминала дори. Не може да се хванете за ръце, то лети. 

Тази година е време.Може и да е.Не го посрещаме.Поглежда ни.Там ли е изобшо?!

Времето не е наше.Нашето е изостанало.Все така става. Не си там, за да видиш. Иска ти се да докоснеш стрелките и да завъртип 13 червено.Топчето е гравитация.Подскача.Опитваш се да влезнеш, няма врата.Усещаш го приливно, то е лед.Винаги е било.Там е. Има го. 

Не спира.Ти стоиш.Там.С времето.До времето.По времето.На времето.

Време е.


8.5.22

{когато...}

Когато успея да мога да имам малката дървена къщурка на Дядо и Баба, земята поела сълзите, потта, смехът и раждала прехраната.Там където съм израстнала, на черната пръст под сянката и закрилата на ореха, с апрпаджика на чергата, с кутела с най-вкусната храна, въздухът, цветята, буболечките, водата.Там където се връщам и до днес.Това място е свято!
Когато мога ще я запазя и пак ще има черга, пак ще има ягоди, пак ще има бустан, котки, кучета и смях.Орехът ме посреща всяка година.Там е и ме чака.
Когато е моя, наша, споделена и има живот.
Искам да мога да видя лехите съживени, сливите усмихнати в разцвет и после натежали с плод, старата мушмола жива, дебела мара, круша, дюла и толкова още живот.Искам да споделя, да мога да я видя как бръмчи, да взема старата мотика на Баба и да прекопая , да поливам, да мъкна вода , да съм мръсна , потна, изморена.Щастлива.
Когато успея, ще бъда себе си.
Помня всеки ъгъл на малката дървена къща, масата в ъгъла с жълтата мушама, белите перденца, голямото легло, закачалката и шапката на Дядо.Верандата , цветята, варела с вода, пътечката.Тя е още там.С гордата табела носеща името на Дядо.Дори пердетата са там, здрави.
Когато душата ти е в родната земя.
Когато и аз ще бъда там.
Когато....
❤️