Къщата в средата ( част 1)

Гретчен беше самотна и горда.Егото й , достигнало апогея си след два пожара, обвинения срещу всички съседи и изключването й от селската задруга,спасяваше смачканата й особа и висеше като сламена шапка върху плашило.Гретчен живееше в малка къща в средата на селото и колкото и да не й се искаше, целият човекопоток, барабар с флората и фауната,минаваха пред дома й. Не можеше да забрави селския парад миналата година и фойерверките, които подпалиха покрива й. Цялото село беше в двора й, от страната без прозореца, а тя се беше свряла в килера. Къщата беше наследствена , от леля й Берта.Така и не разбра защо си беше избрала нея сред останалите родови добавки.Опитваше се да я подържа чиста, дворът имаше няколко напукани саксии с рози, с ниска подръжка и неистови усилия срещу пъплещия подземно-наземен свят.Благодареше тайно на леля си почти всеки ден, че къщата няма прозорeц към улицата.

В ляво живееше Джиф,на 67.Симпатичен вдовец, който бързо се отказа да се сприятеляват, след като му обясни, че й котката й е избягала.В дясно живееше Дорис, на 70.Имаше 2 кучета, 5 котки и няколко кокошки.Шумът и животинската идилия ги раздели по съседски. Кучетата изоровиха невиждани съкровища от задния двор, където деляха ограда, а котките искаха да я гушкат.Кокошките й харесваха.

Остреща живееше Ърл, на 55.Пристигна миналата година от Америка.Струваше й се прекалено нормален, тих и чист.Не смееше да го заговори, след като нарече предишния обитател прасе (pig), обяснявайки колко голяма е станала смокинята му (fig).

Гретчен беше на 54.Досадна възраст за обяснение, тъй като живееше сама,нямаше посетители и рядко излизаше.

-Джиф,това момиче е тъжна гледка.-така я описваше Дорис

-Дорис, ама тя си е добре така.-вдигаше рамене Джиф.

И така всеки път по телефона, когато я видеха да се качва на ръждясалото колело,свила скъсана пазарска торба и някак панически бързаща за съботния пазар.

Пак беше Събота, и Гретчен беше яханала спасителната версия на егото си, бързаща да изпревари вълните от хора, движения и усещания, нищо че селото имаше 20 жители.Днес се беше облякла в жълто, добави сламена шапка и бели ръкавици - не й харесваше да докосва нищо студено, мръсно и не нейно.В къщата нямаше огледало.

- Ало, Джиф.

- Да, Дорис

- Да отидем до пазара заедно, удобно ли е?

- Само ако пием чай след това.

Гретчен отвори входната врата, оглежда се дълго, прецени че моментът е подходящ и празен и излезе.Бутна напред старото колело на братовчеда Питър, заключи вратата с усилие да не предизвиква шум и сложи скъсаната пазарска чанта в кошницата.Огледа се отново и замръзна. Съзнанието й не позволи да реагира, носът й посиня, ръцете й се разтрепериха и тя неволно изпусна колелото и изпсува гръмкко и цветущо.Отстреща стоеше Ърл , с малко момиченце. И двамата й махаха и се усмихваха.Успя да се огледа, но отново прилив на бетонна замръзналост обзе съзнанието й, ръцете й висяха в странна позиция, краката и бяха сплескани от колелото. В дясно излизаше Дорис , отляво Джиф.Те всичките бяха там!

новогодишно сега

{source : pinterest}

Станах в 5.Пия второ кафе и ей така от замръзналата муза и ленива мисъл ...се събудих.

Често си мисля защо хората са сложни...С ясната мисъл на първокласник.Всеки отговор е сричане, извинения и математическа заблуда.

И после едно изгревно усещане на имане, съществуване и смисъл.

Неделя в 5 не е чак така лошо.

Хората и сложностите са една геометрия на мисли, биология на емоции и историческа сага с балонни спомени. 

Аз имам от всичко, и още толкова. И все пак не разбирам онази сложност, която е тригонометрична, криволичеща парабола на добронамерена хапливост, премесена любезност и толерантност на кота нула. 

Науката бледнее пред "предприемаческите" души.Кофите са прелели, носят се бидони и се събират налични случвания.Няма цвят, само количество. Няма и математика.Има трупачество.

Емоцията е изкривена като ъгъл на незнаен градус, спомените са зашити с нескопосана тропоска, приятелите са като няма куклен театър с висящи прежди на сломени души.

Мечтите са се пльоснали в забрава, разплискани сред паяжината на заетостта. 

Тук-таме четящи хора изплъзват от безвремието на модерното, но и те са зависими от пошлостта на онова трупачество.

Едни хора маршируват под скърцащите си жития.

Тъжно.Хората са сложни.Може би защото искат да бъдат такива. Коя съм аз, че да съдя?!

Неделя в 5 е най-подходящото време за размисъл, събуждане и оставане на кота себе си.

{2025}Дописано {2026}

Труден пост. 

Тръгвам да пиша с нагласа, която ми е  леко чужда. 

Днес смених премяната на блога, дооправих страниците, линковете, добавих си дружки. 

И сега е редно да разкажа....

А не знам как. Загубила съм се в толкова бързания, замазани задачки, размотани кълбета от отношения. Напълно умишлено съм се загубила.Поглеждам се острани и толкова много ми се иска да видя. 

И тогава знам. Искам да видя някого , не себе си, или себе от някога. Излишно е да уточнявам, че минавам през тунели на промяна, като Алиса, но без приказните герои.

Често  чета разказите в блога и доста често се замислям дали аз съм ги писала, от къде са дошли тези думи. По-какво съм била, та сега не мога да пиша ?! 

Написаното по-горе е от Октомври 2025. Една такава далечност усещам. Във времето, мястото, не не и в себе си. 

Истина е , че не мога да пиша както преди, тъй като онази емоция е овладяна, не е същата. Не мачкам емоции, ако и да звучи по този начин. 

Вероятно е от годините, сблъсъка между онова скачащо емоционално момиченце и дамата , която ще не ще разбира  от бизнес. 

Не съм спряла да мечтая, смених мечтите. 

Не е толкова трудно да признаеш на себе си , че си се променил , но си запазил онези малки розови балончета.

{време}

Толкова много време за измерване. 

Времето драги ми смехурко не ти пренадлежи и когато решиш да отнемаш някому неговото, па седни, помисли, съобрази се, почуствай, па после тръгвай. 

Нямам време ...имам време, после може би ще имам малко време, не е времето, когато му дойде времето. 

Изтъркани словблъсканици, закърняли извиненя, нескопосани обяснения, не са временни. 

Времето не ни принадлежи. Не го можем. Не го играем. Смее ни се. Има ли го изобщо?! 

Миналата година беше време. Още е . Винаги е така. Закъсняваш, а ти се струва че си бързал толкова много. Оставил си следа в миналото време, дърпаш си я и сега, прорязан ремък. Буташ калта от часовника , а той е от пясък. Планетарно го усещаш, а то е на дъното. Отдавна е било.Няма го, надпреварата го е задминала дори. Не може да се хванете за ръце, то лети. 

Тази година е време.Може и да е.Не го посрещаме.Поглежда ни.Там ли е изобшо?!

Времето не е наше.Нашето е изостанало.Все така става. Не си там, за да видиш. Иска ти се да докоснеш стрелките и да завъртип 13 червено.Топчето е гравитация.Подскача.Опитваш се да влезнеш, няма врата.Усещаш го приливно, то е лед.Винаги е било.Там е. Има го. 

Не спира.Ти стоиш.Там.С времето.До времето.По времето.На времето.

Време е.

{тежък характер}

Намерих една своя тетрадка с поезия. Споделяла съм приказки, рядко поезия. 

Дата няма, само номер-47. Вероятно е писано 2000г. Харесвам го и до скоро го помнех. 

Като камък на шия

като белег от нож 

като черна шамшия 

като стар меден грош

все те нося по мене 

нищо,че ми тежиш

от глава до колене

нищо,че ме болиш!

Като знак за магия

като биле за жар 

като люта ракия

като бял хвърлен зар-

цял живот-студ и огън

клетва и благослов

добро утро и сбогом

моя трудна любов!

Автор : ЛК 

( едва ли се чете този блог все още, но не смейте да копирате и да си преписвате авторство) 

истина в бутилка

 *дневна доза отклонение*😎

Човек и да си сипе, и да не си сипе трябва да е искрен!
За лошо, за хубаво, за междинка казвайте си ги нещата,ей така да олеква.Естествено с подбор към слушателя, че наЛе😁
Няма как да се харесваме , защото трябва.Лицемерието е обратимо с доза уважение.Различни хора сме!
Не е нужно да се натрапваме, да сме най-важните, центърът.Това го умеят и заслужават само децата.
И ако взимаме пример от децата затова как се наслаждават на малките неща, то ние ще заслужим да сме големите хора.
Та!Сипете си, грижете се за себе си и бъдете с хора , които са ви близки.Не търсете съвършенство.Та бутилката и празна и пълна да е,  на сутринта е друга ;) 

Делнично

Какво нещо е съдбата , ей ?!

source internet 

7:20 ( примерно) сутринта си чета аз книжка в един прилично чист и топъл вагон , в един влак, някъде в Лондон. 

Книгата е "Адвокат на улицата" на Джон Гришам. Накратко : замогнал се адвокат се сблъсква със съдбата на бездомниците във Вашингтон по не особено приятен начин. 

Описанието на "не особено приятния начин" се лее около 4-5 страници и така се набива в съзнанието ти , че започваш да се чудиш "абе аз с какво съм помогнал на тоя свят, на бедните, на изоставените, на гладните?".

Не ме подмина и мен това чудене. Замислих се , че ми предоставят по един ден всяка година  за благотворителност заплатена от фирмата, в която работя , а аз дори не съм се въползвала. Срамота!Наистина се засрамих и веднага се замислих как, къде и кога да поправя това. Написаното наистина ме бодна.

Слизам си на гарата, минавам си по обичайния маршрут към офиса. Пред входа на супермаркета онази по-горе описаната чуденка се визуализира. Беше рошав, раздърпан , но много мил!

- Добро Утро ! - поздравиха ме две молещи очи , широка усмивка и дяволити очи

- Добро Утро! - отговорих с усмивка

- Бихте ли ми купили храна от магазина моля!

( звучи като оправдание , но наистина не се замислих нито за секунда в отговора си) 

- Да, разбира се. 

На влизане персонала се усмихна и ми каза, че съм 4я човек тази сутрин , който му купува храна. 

Не се почувствах измамена. Напротив , насърчих го да си избере каквото поиска. Беше скромен и много странен избор. Сандвич, консерва боб и два сникерса. Платих и той си замина. Нямаше го отвън , когато аз си тръгвах. Веднага сглобих сценарий в главата си , че ако съм четвъртата , той просто събира храна за повече хора, семейство, деца, други приятели по улицата. Усмихнах се. 

Но там не приключих с книгата , нито с чуденката. 

Разбира се , че адвокатът ще се превърне в добрия самарянин и ще защитава бедните с безплатни услуги и прочие. Това е книга. 

Но усмивката от сутринта си е реалност. И този ден на година мен чака. 

Та съдбата я има. 

А аз имам дела за вършене. 

Да си помагаме. 

Дядо Боже гледа!

Лека Нощ!

~Довършено~

Още се брои за Нова Година. Не алкохолно-романтично .Все пак е Януари!

Заплатата е изтъняла, килограмите са се закръглили, поизморили сме се от купони , недоспасли сме. Идеално време за моята равносметка. 

Правих няколко опита да започна това писане.И всеки път се сещах , че няма значение дали ще успея през Януари или ще се върна през Август. Важното е да го довърша!

Някой много специален за мен ме е учил да си довършвам започнатото. Хубава мантра.

Този блог започва 11-та си година без обещания, без нова премяна, но е тук.

Аз обаче започнах и миналата година  с новости. Научиха ме още ,освен  да давам съвети за хигиента в интернет и да ги прилагам.Новостите си остават, във фейсбук без чак такава хигиена ( хилежно).

Хаосът в блога, в мен, наоколо и въобще си остава в същите приятни нюанси на моите шарени мисли и настроения.

И точно там е смисълът на това писане. Да започнеш , да пишеш , да усещаш собственото си присъствие в пространството , да довършиш започнатото. Без времеви ограничения, без обещания, без правила. 

И точно там е смисълът на желанията , на мечтите. Да сбъдваш , да се катериш, да ожулиш коляното, да спукаш тая вежда , да се наслаждаваш на белезите, да довършиш това изкачване без да има значение дали си успял за една минута или за десет години. 

Мислите ми често не са толкова шарени, колкото ми се иска , но цветовете се идеални. 

Партитата често се ограничават до чаша вино и нетфликс, но това ме устройва идеално. 

Емоциите са на ново ниво и ме оставят да ги изживея по няколко пъти, за да разбера какво е усещането от това ново. Прекрасно е.Лудо е. Още по-хубаво е. 

Приятелите се завърнаха заедно с цялата лудост , която бяха запазили за нашите моменти. 

Мечтите нямаляха, не защото съм забравила да мечтая - просто се сбъднаха. 

Специалните за мен хора са винаги до мен. Обичам ви и Благодаря!

Тишината е все така приятелски настроена и ми липсва. 

Книгите се увеличиха- значително. Четенето е хигиена. 

Писането се превърна в мислене , обещание да бъде довършено. 

Ден от 2017-та

2017 
Някъде в Англия. Студено. Петък с капучино и писане.

Поредица от случки ме накара да се замисля за енергията, усилията и прочие ресурси , които човек пропилява , за да установи своята житейска истина. А тя , като толкова много други , е проста. Пилеем време в спорове, негативности и още толкова много излишности. Не е трудно да се живее, но ние успяваме да постигнем степен на трудност, което 1% използваем мозъчен материал , класифицира като непоносимо , гадно и прочие . Излишно. 

Не е никак трудно да положиш усилия да бъдеш добър , честен и работлив. Изчела съм доста статии от видa мотивация, по-добър начин на живот и прочие .В началото си мислех , че снимките със сладки бебчета , цветенца и пеперудки , които са начало на деня в социалните мрежи , са досадни , преповдигнати , лигави. Не са. Защото зад тази картинка има човек , който е натиснал бутона Публикувай с ясната мисъл, че този образ , цвете , небе му харесва, носи му усещане за хубавини и усмивки. Няма нищо по-хубаво от реалността, усещанията и моментът, в който игнорираш външните влияния и започнеш да си важният , да постъпваш според своите важности , да бъде на преден план за себе си и да успяваш да създаваш щастие .

Винаги се появява момент, в който прекомерната доза шарено и розаво е в границите на "не ми е ден" , "аре стига лиготии" и подобни себеотрицателни фрази , на иначе красивия ни Български език.Реално тези дни са наш избор. 

Събуждам се и ми предстои почивен Петък , за който колегите ми завиждат. Завистта или по-скоро "ох , и аз искам" е излишна.Притеснявам се . Вдишвам студения въздух , правя снимка (защото аз искам да снимам постоянно) , качвам се в колата и съм сигурна , че всичко ще е наред.Дори и да се е объркало в последствие , винаги има живо същество или енергия  да насърчи онзи 1% мозъчна дейност да работи на позитвна вълна.

Оперативка в офиса - лекция за 2017 . Stay Positive. Бях в настроение , чието влияние не харесвам и идеята с позитивността ми се стори толкова смешна. Почувствах се дори обидена, че в момент на уж стрес ( има толкова по-важни неща от работата),  колегите ми се смеят. Смяната на мнения е очевидна, четейки този пост. 

Върнах се към четенето.Правенето на смисъл и хубавините. Купих 17" инча телевизор втора употреба.Започнах да се храня и мисля здравословно . Чета статии и осъзнавам , че не съм разбирала тялото и душата като едно. Започвам фитнес в Понеделник.Искам да се чувствам човек.Да променя залинялостта на това мрънкащо ежедневие.Да рискувам да сбъдна няколко мечти , не е трудно.Ще работя. Няма да се отказвам. Не бива да се оставяме на вълната работа-вкъщи-работа-вкъщи .Не се оставяхме преди , когато не виняхме политика, хора, всичко за това как живеем,Комунистическите лозунги в крайна сметка си ги бива.Искам и ще имам хоби - калиграфия.Писането не е само за четене.

Ще се моля за важните неща. Ще се усмихвам , за да не забравя. Ще се будя с усмивка и ще благодаря на Бог за този ден. Ще бъде добра.Ще бъда. 

Фермата

Делниците тук са някак не толкова интересни , дори признавам досадно скучни.Работа и спане и тук-таме някое питие.Да , вероятно някох четящ ше изнамери добро обяснение на написаното и с усмивка ще го нарече - мрънкане. 

Мрънкането е моя абсолютна , че дори запазена марка , черта.Но в този случай няма да го бъде. 

Всеки си му е намерил чалъма на свободното време. Нашето е по-скоро време извън работа. Отплеснах се!

Гледам риалити.Не съм чак толкова изкривена да гледам братята известни по иначе интересната Нова Телевизия. 

Гледам "Фермата". С удоволствие, със смях, със сълзи, с критики и с носталгия.Чакам 7 и вързвам телевизията ( друга тема е вързването) и се залепям за екрана.Мился доста буквално.Не бях и още не съм напълно почитател на продуцентите Иван и Андрей , но да кажем че сега са ми малко по-симпатични. Гледала съм някои епизоди от първата част на предаването. Като идея много ми допадна още от самото начало. Но някак не успя да ме "закове" пред телевизора. Първият опит явно им е помогнал да се научат как се прави подобен експеримент като изключат лигнята и позите от предишните си телевизионни изяви , та сега им се е получило.Ама много добре!

Рядко ми се случва да вляза толкова във филма, че да се смея на глас и да си мрънкам под носа "Дий бейби" , и да се смея от сърце. Смях е необходим.Чист и от сърце.Това предаване ми го дава.Вървши си работата идеално и се чувствам напълно възстановена психически,Тук това е необходимо , за да продължиш. 

Учейки се на телевизия , продуцентите де, този път са намерили много добрият вариант да ме стискат за гърлото и да ми се усмихват от екрана, докато аз подсмърчам на дивана и ми е едно тежко, носталгично и много ревливо.Да, емигрантите.В десетката момчета.Много приятна изненада. Ние не сме важни само заради статистиката или приходите. Не сме и външен дълг  или документална поредица. Нагледах се на успелите българи в чужбина, нагледах се на мизерията , битова и морална, негледах се на статистиката в английски лири. Вече не е толкова забавно и поучително да разказвате за живота ни извън България. Изтърка се тази версия на известност и поточност в новинарските емисии. Не става вече. 

Да се опитвате да ни върнете в България - това вече е моето ДА. Всеки от нас иска , вярвайте ми, до болка и ужас да знае , че днес или утре дори след месец или година , да има точна дата , да знае че ще си е у дома. Да се събудиш у дома е усещането , което е толкова важно за нас  , почти колкото да си здрав. Всеки извън страната си се събужда , за да дойде точно този ден. 

Във "Фермата" намерих онзи момент, в който за миг всяка вечер аз съм в България. 

Гледам и плача , и се усмихвам . 

От малка съм закърмена с работа на къра. Обичам земята , нивата, мотиката, приятната умора след дълъг ден на полето. Пръстта под ноктите , одраните лакти и свободата. Усещането за България! Това ми дава едно предаване.За малко. 

Много ми е мъчно как новите деца не знаят за тази Земя. Как се раждат с невежеството. Тъжно.Но поправимо. Затова е това предаване. Да ни посочи правилния път към Родината. Да съживи селото , да ни покаже колко сме богати всъщност. 

Баща ми има ферма. Това е мястото , където аз съм израстнала. На Нивата!В прегръдките на стария орех. Около онази малка и толкова жилава мушмола. В усмивката на ранните ягоди, в жегата на царевицата и сладката песен на вятъра.

Искам да мога да запазя всичко. Всяко камъче, растение , буболечка.Но не като спомен. Искам да мога да ги наследя достойно и да им покажа, че знам че те са ме гледали как раста, как ставам човек , как плача , как се смея , как съм жива. 

В Неделя отново ще гледам "Фермата" . Нивата и България са в сърцето!

 

Седмица

{ понеделник или неврозна физкултура }

Как да не ги обичам тия Понеделници. Спи ми се.Мъча се да реагирам според сутрешните настроения на околните, но обикновено всичко се свежда до “Добро утро” и нацупената ми ( според някого) муцуна.А на мен всъщност ужасно много ми се спи.Не знам какво толкова странно виждат хората в сънливостта , минути след събуждане. Лично аз съм ужасно несговорчива сутрин и предпочитам мълчанието, което определено допринася за общото благо.Миризмата на кафе ми доставя удоволствие.Искам да го споделя със себе си.Ей така, да ми мирише на кафе.В тишината.Без скоростно-дразнещи и ужасно неподходящи въпроси. А в Понеделник и кафето не помага.Преминаването от мързеливата Неделя и забързания Понеделник не става с щракване на пръстите. Още повече със скандал.Или подобаващо дразнителска активност, която ми е ужасно непоносима(Очевидно мрънкам)Оплаквам се. Скарана съм с НЕсъобразяването с околните.Груба съм , когато се налага, но винаги справедлива.Е извиняй’ ама супер ме дразниш- да тази реплика може да се очаква от мен.И съм я казвала и мисля през около половин час ми е на върха на езика.Псувам ( добре при това) с финтове, дори се извинявам поред на роднините дето са го отнесли.Всичко чудно добре.Но баш в Понеделник да ме дразниш.Кофти пич.Някой от тези Понеделници няма да преброя до 10 и определено няма да има подобен ден , нито Вторник и т.н.А всъщност съм добър човек , който е кофти сънлив в Понеделник сутрин.п.п. мамка му спрете да ядете чесън.

{ вторник на кълбета}

Така си представям човешките взаимоотношения.Като кълбета.Настроения, емоции , обиди , любов и още толкова  много кълбета.Търкалят се, бутат сe, посиняват.Спират се .Изведнъж се търкулват и отиват на майната си.Днес намерих и каква е разликата между мениджъp и подчинен.Шефът само потвърждава онова, което подопечните му вече знаят и дори практикуват.Смотаните англичани обожават да се обеснявят, ама ги дърпат тия локуми…а в крайна сметка е абсолютно излишно дори да започват подобен разговор.Българските фирми си приличат с английските.С изключение на скапаните процедури.От няколки дни съм и First Aider – квалификация, с която се фукаш за няколко дни ( уж) или просто забравяш.Ужасно “трудно” е да лепнеш лепенка на порязано.Тая нация си е кълбо от инструкции, знаци, квалификации и какви ли още не спомагателни предмети, които дори не те карат да мислиш, а само да гледаш, попиваш и следваш.Вторник е кълбо от скука.

{ сряда замечтана }

…мечта си имам.Бубето кара, аз дзяпам.Забелязвам, наблюдавам, блея си.И мечтая.Постоянно, непрестанно, понякога болезнено.Зелено перде там, безупречна ограда тук, рози за ъгъла, ветропоказател там горе.И уют.Дори отвън, дори през преминаваща кола.Има го.осле следя дизайнерски предавания, страници, трендове, списания.И мечтая.За голяма кухня с бяла маса и цветни столове.Пердета на цвятя и дървени плотове.Чаши с кафе , закуска, топлина.Шарено, топло, крещящо, емоционално,уютно, наше.Мечтая за нашето местенце.Да отключа , да вляза и да бъда в нашия свят на спокойствие, смях, ухания, тишина или прекрасна и оздравявяща караница.Да ги няма досадните почуквания, подвиквания, потраквания и прочие непоносими шумове.Само аз и Бубето, няколко джаджи и цялото спокойствие, което сме способни да си създадем.Предполагам , че за много хора това не е мечта , а цел.Но все пак тук съм аз  и аз решавам за какво да мечтая.Мда, все още е мечта.И чака да се сбъдне!
Сряда е Ще.{ четвъртък - несвъртък }

Хубавото на този ден е че води до Петък. 2 х почивни дни = сънХората в Англия обичат да спят.В 20:00 на всеки втори диван има по един хъркащ английски лорд или простак.В ъгъла има котка, куче, папагал или смешен гущероподобен плъх/Тежките завеси ги няма.Нощта е вътре с цялата си тежест.В 8 животът у наше село бива излючен, пуснат в междучасие- няма го.Толкова ти “драго” да си в посока Не на дивана , а някъде другаде, при едни други обстоятелства.Хубаво е обаче само да си го помислиш ” Прибирам се и лягам”.Бахти-бахти, няма такъв кеф.Колко простичко, елементарно, но толкова чакано.Ще спя.Ще ме събудят ( това не е за пропускане) .Ще се поядосвам, а после ще пия кафе.Едно, две, няколко.Едни такива мързеливи, с много цигари.Четвъртък е хубав, защото следва Петък.
Четвъртък е предпетъков.{ петък }

Преди време се опитах да си обещая , че няма да се ядосвам на хора, случки и прочие уж случайности, които не мога да променя, предотвратя или каквото и да е действие преди и след.

Обещавам рядко.Винаги спазвам обещанията си.

Е този път ми е малко трудно...бих казала непостижимо, въпреки мисията ми „Никога не се отказвай”.Опитвам се...наистина.Нямате представа какво ми коства да напрегна непримиримия ми характер и да се опитам да снижа вълната на непоносимост до минимална.Впрягам ината си в позитивна насока.”Няма да се ядосваш.Няма.Ня-ма.Ня...н.....”И изригвам.Не знам дали не мога или по-скоро не искам.Или изригването ми помага да се справя с непоносимостта си към ..еди какво си.

Знаете ли ...опитвайки се да се справя с това си обещание към самата себе си , установих че има непоносими хора.Буквално.Бих яла биволски тестиси, но такива хора няма да успея да понеса.Очевидно и не успявам.

Винаги съм си мислела , или по-скоро надявала че хората около мен са поне малко като мен...ама малко бе.Още повече, ако са близки ( мисля за кавички).Надеждата вероятно ме кара да се опитвам да преглъщам тестиси и да се мъча да понеса.

Тц...не ми се получава.Развален петък, смотан дъжд и още една порция наглост.Предпочитам шибаните биволски тестиси.

 Петък е винаги интересен.

*моята седмица не е скучна.не мрънкам.споделям.хубав уикенд :о)

Ах, Българийо

Интернет се напълни с патриоти, българи , повече българи и стачкуващи.

Много съм далеч от политиката, макар и да осъзнавам какво се случва в страната ми. Всеки ден мисля, обмислям и премълчвам.Снощи си мислех , че една пълна количка от хипер маркет и няколко нови парцала се опитват да ме направят хепи емигрант.Такова животно няма народе.

Ние сме Българи.Точка.

И после си зададох един бюлюк въпроси. Не намерих отговор, защото и моето лично пребиваване в друга държава е въпрос.

И после гледах , плаках и пак си задавах въпроси.

Гледах това

И се питах...( рискувам да си изям псувните) : Дали някой от всички тези площадни хора някога е държал мотика? ( изключвам хората над 50).

Дали има кой отново да напълни селата.Дали ще ям сладко с мухъл , отново.Дали ще мога да продължа започнатото от дядо ми, баща ми...а толкова ми се иска.

Искам да мога. Искам да знам.Искам и да го направя.

Не знам кога, не знам защо – но ще.

Ах, Българийо....

Когато вали...

...навън вървят хора.преминаващ мъж на средна възраст, симпатично накуцващ и залитащ към съседния храст , от където се подава калната муцунка на другарче.пресича.носи шапка и плик с лайно.

...навън се търкалят животи.тинейджъри с качулки преминават с бързи крачки осветените улици и плюят по учтивостта и пристойното поведение.останали са им три паунда и няколко цента.доволна покупка от близкия оф лайсънс и оригната волност на насилие, или еднозначно изпикаване на нечий заден калник.

....навън се прескачат характери.миловидна бабичка изкрещява нещо на английски с приятен фъфлещ тон, а някъде там една линейка е закъсала между инатлив автобус и няколко паркирали возила.тротоарите за изморени.

...навън гледат души.бродят в парка.ентусиазирано се взират.влизат за пакет цигари. хранят се с огризките на съседа и мрънкат пред някоя барака.

....навън е хубаво.мокро.топло.задушно.свободно.мирише на скапано спокойствие.

Тук вали всеки ден.

Разходка за смет

Исках да  изхвърля боклука.Торбичката прилежно завързана.Без дупки дето да изпадат шлюпките от семки ли да се подава кочан зеле.Културка бе!И исках...ама нъцки!

Излязох през входната врата , взех завоя на 45 градуса ,  две крачки в ляво и ...аха да отворя капака на черната кофа.Е да,  ама кофа нямаше.Обърнах се на сите възможни посоки,  посетих с вдигнато-вежден-осъдителен поглед всички комшийски вратни,  но кофа нямаше.И още няма,  и преди два дни е нямало.И зимата е минала без кофа.

-           -    Татко , къде са кофите? – гледам достатъчно изумена, че да изглеждам смешно.

-          - Ахаххаа, няма ги.- смее ми се звучно.

-         - Е , това и аз го знам.Къде да изхвърля боклука?- започвам леко да ръмжа.

-    -Ами , една сутрин минаха онези от Чистота и ги събраха.Казанът е на горната пресечка....

-      - Къде?!

-        -  Ей там де, под парка.

-     -     Ама ти сериозно ли?!

Такса смет : 800 лв.

Бах тая скъпа разходка!!!!

Много се ядосах и продължавам да се ядосвам , защото исках отново да хвърля боклука  и утре.

Все още търся логична причина , която да обясни на мен и на съседката ( 80 г) защо по дяволите ония от Чистотата ни взеха коша?!

България.

Ден 2-ри

Цинична скука

Когато ми е скучно, ама наистина много скучно , ъзвън всякакви скали , измервателно-тъпорни устройства и прочие- започвам да пиша глупости.

Безмерни , врели-не-кипели, досадни и безметежно грубовати глупости.

Сега се сещам , че никога не съм писала за циничността като едно от любимите ми изразни средства.Не съм от хората, които се крият зад срамежлива завеса и надничат в общия сеир с половин око.Аз просто сядам на първия ред и зяпам с отворена уста.Дори ръкопляскам.Псувам.Ле-ле как само псувам.Не зная дали е лошо, съвсем не е типично за една дама, но на мен ми харесва да псувам и да бъдам цинична.Разбира се само, когато ми е скучно.Или „ми е паднало пердето”, „хванала са ме карастанчовите”, „ел таблото ми е дало на късно”.Е как пък да не ни е хубав родният език?!

Всъщност на сръбски се псува доста по-благозвучно.

Та.Псувам.Споменах го, нали?!

Показвам среден пръст и много не му мисля на кого.Пак в онези странни състояния разбира се. И ми казват , че съм невъзпитана.

И определено има кой за какво и защо да напсувам.Но вместо това се сещам за една книжка 

"The Loo Companion"- тоалетен хумор.

След втория ред реших , че тази книга е напъвателно полезна единствено и само за тоалетни нужди и творческо усамотение.

Гледах Марина Абрамович и великият й пърформънс.3 месеца на стол в Музея на Модерното изкуство.Бидейки в по-горно посоченото , среднопоказателно настроение се зачудих колко ли време бих издържала в позиция "middle finger". Осъзнах , че псувнята, показването на среден пръст се случват и на ум.И дори е много по-образно и описателно и всичко фантастично и толкова истинско, развиващо се чак до онова прословуто 9-то коляно.

На края гледаш една комедия и разбираш колко много мразиш Дженифър Анистън.

:finger:

Лека нощ.

Овцевъдство

Раздел на животновъдството , с тясна специалност-> отглеждане,  угояване,  остригване и прочие на животното „овца”.Овцата мили мои е една такава рунтава особа,  интелектуално остригана, нахранена и мисля често отличваща се  с едно единствено тъпо и комично блеене.Бе-е-е-еее!

В зоните на Европа , в частност емиграционните полета , миграционните савани и нищоподозиращите ливади е пренаселено с овце. Тук-таме някоя вакла , ама и тя блее. Мъжкото на овцата така и не можах да го нацеля коч ли е, овен ли е , мъжка овца ли е или просто овч.

В ранното си детсво овчицата е една такава миловидна,  сълзливо-трепетно-трогателна и прочие нелогични и близки до хипербуличен оскиморн епитетченца. Бива глезена, подмятана, гушкана и встъпително побутвана към традиционализъм, национални и прочие гордости, нравствени будили и все подобна халтурна храна.А те овцете пасат. Предполагам интелектуално наторена трева или поне обсипана с родителско-стадни възпитателни методи лично от майката овца.Животът й преминава екологично , органично и прочие прочиствателно с чести изхождания от драхонкоподобни изблици, чието отделяне се спохожда от възхвалително-блеещи-звучни възгласи от единоблеещото себеподобно стадо.

В подрставаща възраст бива свободолюбива, ученолюбиво и миловидно тийнеджърско съсловие, подражаващо с имитационна сила на ваклата част от родата.Все тъй гальовно подтиквана от майка ‘фца.Тоя татко нещо ми се губи!

Периодът на съзряване свързваме с остригването.Процес на добре обмислено щавещо оскубване, поплатен с някоя и друга драскотина , остъргано бутче и тук таме насинена муцуна.И пустото му блеене в октавите на невъзможния алт.

После не знам.Овците не мигрират.Размножават се , знам. И после пак не знам. Не съм яла овца.А и скоро не съм се усетила канибално настроена.

Познахте се предполагам.Щото абсолютно и тотално умишлено ви/ни описах.

Пропуснах модните тенденции, жалките опите за халтуризации и съпътстващите наствителни процеси като „обучение, развитие, кариера” и прочие.

Поне овците са все така единомислещо и дружелюбно стадо!

Това е единственият отличителен белег спрямо нас.

Хората!

Бе-е-е!

Среднощни баналности

Darn Cat

|Boredom yellow

Баналности.Битовизми.Злощастни хора.

Това ме заобикаля и не ми харесва.

Няма как да се направя, че не забелязвам какво се случва, случило се е, или предстои.Не съм била безразлична, а ми се иска да бъда.

По-добре ми е свита в ъгъла на собствената ми усмивка.Но се чувствам малка, когато усмивката ми е тъжна.Никога не съм си позволявала да бъде такава.Или я има и грее, или я няма и не е тъжна.Научих се обаче на тъжни усмивки.И все пак истински.Емоцията е такава,  когаот е искрена  и се води от душата.

Разбира се, че дрънкам клишета.Но нима целият ни живот не е едно голямо клише?!

Не.Не е.

Опитвам се, съм и искам да бъда различна.Но пак си оставам не безразлична.Виждаща.Чуваща.Знаеща и можеща.

Не ми харесва да се спъвам в чуждите недоразумения и да кихам постоянно от двусмилени подмятания.Но и не мога да направя нищо, за да бъде всичко според моя свят.Има хора, и хора.А дори и няма хора.Трудно е да определя в какъв свят съм попаднала, но все още успявам да различа своя.

И знаете ли , чувствам се като онези градински гномчета, които рано или късно се оказват без глава.

В един момент пъча гърди и показвам броня, а в следващия момент ми е все едно и си говоря с тревата.

Няма как да разберете какво точно пиша, искам да напиша или да споделя.

Писането само по себе си е егоистична изповед.

И е хубаво.Толкова хубаво.

Лека нощ!

Реалност?!

Да загубиш себе си е страшно.

 И колко тривиално звучи,  нали?!

Още по-страшни неща се случват на този свят.Сигурно далеч по-важни и живото-екстремни от това аз да се чувствам не на място.Много важно, че ми е криво, смотано, тъпо и всичките накуп неприятни настроения, които са далеч от истинската ми личност  и ежедневие.Ама какво от това след като децата в Сомалия гладуват и днес вали и не можеш да си вземеш надницата?!

Как пък точно аз ще си помисля, че съм индивидуално луда и ще се тръшкам заради някакви си нереални нюанси в характера ми.Алоу...ти коя беше?!Как така ще си позволявам да бъда тъжна..бахти...ти за коя се мислиш,ма?!Хората се чудят как хляб да си купят , ти си тръгнала тука да ни занимаваш с емоции!How dare you [bitch]?!

И отново как аз, лиглата, нетрезвомислещата , заблудената, ще си си мисля ( че и да го насаждам у хората видиш ли, капка срам нямам) , че приятелите не са като спестовната сметка с висок прираст.Колко съм глупава, бедна и нерационална.За практична да не говорим.Настроения , емоции и още не знам какви лиготии никак не си подхождат с логика, меркантилност или практично-настъпателно-злословно-бездушие.Колко будала…толкова много будала.

А аз си стоя в ъгъла на мислите си и се смея.Смея се през сълзи.

Страшно е да виждаш  хора , които не могат да разберат кога, къде и как са изгубили себе си.

Fuck off!

Гостенка

Тя е като прилив.Няма я , дори ожадняваш от липсата й.Гърлото те сърби от сухи брътвежи.Искаш да се излее върху теб с цялата си сила и да те отнесе в оргазмено цунами.Идва бавно,  дори мъчитвелно.Ражда се, отново и отново.Проплаква, а на теб ти е толкова хубаво.После става бурна, шумна и необуздана.А ти се мяташ из водовъртежа на страстта й.

Тя е като сън.Толкова много нощи идва и си отива.Сутрин се опитваш да си я спомниш.Да усетиш аромат на грешки, да се увиеш в омайна мъгла  от творения, да я докоснеш и да изпържиш лилави яйца.Сънуваш я дори , когато си буден.В трамвая, на булеварда , под дъжда.Притеснява те навсякъде, но рядко те оставя да се събудиш с нея.

Тя е като трън.Боли , когато искаш да се освободиш .Олеква , когато изцедиш соковете на проникновенността й.Наслаждаваш се на всяко едно движение.Не олеква, когато я извадиш.Не заздравява, отказва лепенки и помади.Оставя незаличими следи, печати.

Тя е като бонбон.Сладниква, лъскава, опакована.А ти си като малко дете в сладкарница.Толкова пламенно и жадно я разопаковаш, а тя ти подарява моментите, на които се радваш , дори когато си на 60.Понякога е ментова, прекалено шоколадова или разтапящо черешова.По дяволите, отхапваш от нея с вампирска настървеност.Искаш още, още и още малко.

Тя е като изгрев в залеза.Проблясък в онова пълно със сажди безвремие, сгушено в паяжината на ежедневието ти.Лунна светлина в деня ти.Романтика по време на бизнес презентация.Цикламени обувки, които толкова много искаш да тичат с теб.Реклама на любов.Светулка !

Тя е като банка.Лихвенна, нарастваща, безмилостно сто-процентова.Събирачка на душевен капацитет.Кошче за порицания.Спестовна сметка за спомени.Кредитна карта с възможно най-високата пазарна лихва.Кламер за непослушните ти сънища.Телбот за неспящите ти очи.

Тя е фотограф.Цветове, бледи, изсъхващи, размазани , пейзажи.Видео с твоя филм-неспиращ, без remote control.Идва и просто те щраква в лицето.Безмислостно точна в нюансите на настроението ти.Отпечатващо неизлечима.Постоянна, в кадър или два.Макро.Огромен увеличителен стон в твоята гама.

Тя.Музата.

Гердан от моите дни

Има дни , в които ти се иска да има по-голяма дупка в земята, в която да заровиш ритуално всичките си мъки, тъга, несполуки- всичките глюпости , сбрали се върху изнемощялите ти раменца.Иска ти се още да заровиш глава в кофа с лед и да не усещаш нищо друго освен милиони ледени пробождания.Иска ти се да можеш да усещаш нищо.Да си се превърнеш в ламаринена душа и да дрънкаш на кухо.Иска ти се да си на върха на някоя планина и да крещиш неистово : Fuck you all!!!.Иска ти се...

Но има и дни, в които пеперудки галят его ти, гледат ти се романтични филми с Дженифър Анистън , купа пуканки и раздърпана пижама.Има дни , в които си щастлив, подскачаш и аха-аха да литнеш.Усещаш себе си толкова добре, че ти се иска да се клонираш, сега и на момента.В хубавия ден.

Има дни , в които любовта ти се струва розова, прекрасна , твоя.

Има дни, в които не ти е нужно да виждаш задници около себе си.

Има дни, в които понасяш всичко, което по принцип ти е прекалено.

Има и дни , в които ти е все едно и просто се търкаляш по линията на живота, като втасала  карпуза.И ти е хубаво.Не искаш да знаеш, да чуваш, да можеш, да искаш, да!Тези дни те връщат в състояние на кота нула и знаеш , че имаш нужда от тях за да  се приземиш.

Има и дни , които не помниш.Такива, в които забравяш, без спомени, без емоции-празни дни.Дъждовни.Хубави.Няма излишна информация или досадна загриженост.Без фалшиви усмивки.Без добро утро.Онези дни.

Има дни като днешният, в които искам да споделям.

Хубав ден желая на всички ☼