Къщата в средата ( част 1)

Гретчен беше самотна и горда.Егото й , достигнало апогея си след два пожара, обвинения срещу всички съседи и изключването й от селската задруга,спасяваше смачканата й особа и висеше като сламена шапка върху плашило.Гретчен живееше в малка къща в средата на селото и колкото и да не й се искаше, целият човекопоток, барабар с флората и фауната,минаваха пред дома й. Не можеше да забрави селския парад миналата година и фойерверките, които подпалиха покрива й. Цялото село беше в двора й, от страната без прозореца, а тя се беше свряла в килера. Къщата беше наследствена , от леля й Берта.Така и не разбра защо си беше избрала нея сред останалите родови добавки.Опитваше се да я подържа чиста, дворът имаше няколко напукани саксии с рози, с ниска подръжка и неистови усилия срещу пъплещия подземно-наземен свят.Благодареше тайно на леля си почти всеки ден, че къщата няма прозорeц към улицата.

В ляво живееше Джиф,на 67.Симпатичен вдовец, който бързо се отказа да се сприятеляват, след като му обясни, че й котката й е избягала.В дясно живееше Дорис, на 70.Имаше 2 кучета, 5 котки и няколко кокошки.Шумът и животинската идилия ги раздели по съседски. Кучетата изоровиха невиждани съкровища от задния двор, където деляха ограда, а котките искаха да я гушкат.Кокошките й харесваха.

Остреща живееше Ърл, на 55.Пристигна миналата година от Америка.Струваше й се прекалено нормален, тих и чист.Не смееше да го заговори, след като нарече предишния обитател прасе (pig), обяснявайки колко голяма е станала смокинята му (fig).

Гретчен беше на 54.Досадна възраст за обяснение, тъй като живееше сама,нямаше посетители и рядко излизаше.

-Джиф,това момиче е тъжна гледка.-така я описваше Дорис

-Дорис, ама тя си е добре така.-вдигаше рамене Джиф.

И така всеки път по телефона, когато я видеха да се качва на ръждясалото колело,свила скъсана пазарска торба и някак панически бързаща за съботния пазар.

Пак беше Събота, и Гретчен беше яханала спасителната версия на егото си, бързаща да изпревари вълните от хора, движения и усещания, нищо че селото имаше 20 жители.Днес се беше облякла в жълто, добави сламена шапка и бели ръкавици - не й харесваше да докосва нищо студено, мръсно и не нейно.В къщата нямаше огледало.

- Ало, Джиф.

- Да, Дорис

- Да отидем до пазара заедно, удобно ли е?

- Само ако пием чай след това.

Гретчен отвори входната врата, оглежда се дълго, прецени че моментът е подходящ и празен и излезе.Бутна напред старото колело на братовчеда Питър, заключи вратата с усилие да не предизвиква шум и сложи скъсаната пазарска чанта в кошницата.Огледа се отново и замръзна. Съзнанието й не позволи да реагира, носът й посиня, ръцете й се разтрепериха и тя неволно изпусна колелото и изпсува гръмкко и цветущо.Отстреща стоеше Ърл , с малко момиченце. И двамата й махаха и се усмихваха.Успя да се огледа, но отново прилив на бетонна замръзналост обзе съзнанието й, ръцете й висяха в странна позиция, краката и бяха сплескани от колелото. В дясно излизаше Дорис , отляво Джиф.Те всичките бяха там!

новогодишно сега

{source : pinterest}

Станах в 5.Пия второ кафе и ей така от замръзналата муза и ленива мисъл ...се събудих.

Често си мисля защо хората са сложни...С ясната мисъл на първокласник.Всеки отговор е сричане, извинения и математическа заблуда.

И после едно изгревно усещане на имане, съществуване и смисъл.

Неделя в 5 не е чак така лошо.

Хората и сложностите са една геометрия на мисли, биология на емоции и историческа сага с балонни спомени. 

Аз имам от всичко, и още толкова. И все пак не разбирам онази сложност, която е тригонометрична, криволичеща парабола на добронамерена хапливост, премесена любезност и толерантност на кота нула. 

Науката бледнее пред "предприемаческите" души.Кофите са прелели, носят се бидони и се събират налични случвания.Няма цвят, само количество. Няма и математика.Има трупачество.

Емоцията е изкривена като ъгъл на незнаен градус, спомените са зашити с нескопосана тропоска, приятелите са като няма куклен театър с висящи прежди на сломени души.

Мечтите са се пльоснали в забрава, разплискани сред паяжината на заетостта. 

Тук-таме четящи хора изплъзват от безвремието на модерното, но и те са зависими от пошлостта на онова трупачество.

Едни хора маршируват под скърцащите си жития.

Тъжно.Хората са сложни.Може би защото искат да бъдат такива. Коя съм аз, че да съдя?!

Неделя в 5 е най-подходящото време за размисъл, събуждане и оставане на кота себе си.

{2025}Дописано {2026}

Труден пост. 

Тръгвам да пиша с нагласа, която ми е  леко чужда. 

Днес смених премяната на блога, дооправих страниците, линковете, добавих си дружки. 

И сега е редно да разкажа....

А не знам как. Загубила съм се в толкова бързания, замазани задачки, размотани кълбета от отношения. Напълно умишлено съм се загубила.Поглеждам се острани и толкова много ми се иска да видя. 

И тогава знам. Искам да видя някого , не себе си, или себе от някога. Излишно е да уточнявам, че минавам през тунели на промяна, като Алиса, но без приказните герои.

Често  чета разказите в блога и доста често се замислям дали аз съм ги писала, от къде са дошли тези думи. По-какво съм била, та сега не мога да пиша ?! 

Написаното по-горе е от Октомври 2025. Една такава далечност усещам. Във времето, мястото, не не и в себе си. 

Истина е , че не мога да пиша както преди, тъй като онази емоция е овладяна, не е същата. Не мачкам емоции, ако и да звучи по този начин. 

Вероятно е от годините, сблъсъка между онова скачащо емоционално момиченце и дамата , която ще не ще разбира  от бизнес. 

Не съм спряла да мечтая, смених мечтите. 

Не е толкова трудно да признаеш на себе си , че си се променил , но си запазил онези малки розови балончета.

{време}

Толкова много време за измерване. 

Времето драги ми смехурко не ти пренадлежи и когато решиш да отнемаш някому неговото, па седни, помисли, съобрази се, почуствай, па после тръгвай. 

Нямам време ...имам време, после може би ще имам малко време, не е времето, когато му дойде времето. 

Изтъркани словблъсканици, закърняли извиненя, нескопосани обяснения, не са временни. 

Времето не ни принадлежи. Не го можем. Не го играем. Смее ни се. Има ли го изобщо?! 

Миналата година беше време. Още е . Винаги е така. Закъсняваш, а ти се струва че си бързал толкова много. Оставил си следа в миналото време, дърпаш си я и сега, прорязан ремък. Буташ калта от часовника , а той е от пясък. Планетарно го усещаш, а то е на дъното. Отдавна е било.Няма го, надпреварата го е задминала дори. Не може да се хванете за ръце, то лети. 

Тази година е време.Може и да е.Не го посрещаме.Поглежда ни.Там ли е изобшо?!

Времето не е наше.Нашето е изостанало.Все така става. Не си там, за да видиш. Иска ти се да докоснеш стрелките и да завъртип 13 червено.Топчето е гравитация.Подскача.Опитваш се да влезнеш, няма врата.Усещаш го приливно, то е лед.Винаги е било.Там е. Има го. 

Не спира.Ти стоиш.Там.С времето.До времето.По времето.На времето.

Време е.

{тежък характер}

Намерих една своя тетрадка с поезия. Споделяла съм приказки, рядко поезия. 

Дата няма, само номер-47. Вероятно е писано 2000г. Харесвам го и до скоро го помнех. 

Като камък на шия

като белег от нож 

като черна шамшия 

като стар меден грош

все те нося по мене 

нищо,че ми тежиш

от глава до колене

нищо,че ме болиш!

Като знак за магия

като биле за жар 

като люта ракия

като бял хвърлен зар-

цял живот-студ и огън

клетва и благослов

добро утро и сбогом

моя трудна любов!

Автор : ЛК 

( едва ли се чете този блог все още, но не смейте да копирате и да си преписвате авторство) 

{2024}

Октомври.

Не съм го планирала.То идва.

От нужда, от умора, от любов , от всичко.

8:22 , 2 градуса с кафе.Болна съм.

Не се оплаквам , повтарям си го.

Времето на блоговете заспа.Хората се увличат по мързеливото.Гледат, не четат.

А при мен блогуването си остава, топло място за споделяне, бягане, писане.

2024та , една много различна.Осъзната, отговорна, трудна.

Когато искам да не мисля, а да пиша, идвам тук.

Хубаво е.

{било е август}

Смътно разплитам текстовете измежду бръмбарите.

Така намирам тази чернова.Октомври е.Бръмбарите са си тук.Смътно не знам дали е, но е замазано.

Трудно се обеснява с думи , онова което сам не разплиташ.Идват изречения, спомени, картини.Бутат се измежду случващото се.После нямаш времево разпределение за подреждане и те , текстовете, остават в мъглата.

Така се връщаш към Август през Октомври.

Сезоните на думите.Изгревите на мислите.Залезите на спомените.

Права линия, чист текст.Едва ли?!

Небето е тетрадка.

Грижа

Стоим си двете, с елхата.В тъмното.До тук добре.Аз пия чай и ям сутрешен мъфин.За хората, които ме познават, първото изобщо няма да им направи впечатление.Сама, елха, лампички.Нормално!

Аз и чай...тук вече може и да има няколко вдигнати вежди😳

Ами то и на мен ми е странно, ама на, пия чай.Праскова и портокал за имунитет (така пише)!Не е лош.

За тези, които още по-добре ме познават, веждите тук са две, барабар с нарисуваните.

Странна работа е тоя чай ....

Вярно е.

Вярно е и че се променяме, наместваме, разместваме и натаманяваме.Има хиляди клишета за тоя чай.

Не е от чая обаче мили ми смехурко.

Аз даже й си го купих напълно умишлено.Странно е , но е това което ми дава минути спокойствие, тишина , разговор с елхата , бръмбарите в строй.

Изморена съм от не странности , и хоп чай!

Няма да е редно да не е в цвят, щото нали....

Топъл, тръпчив, в цвят и любима чаша.

Достатъчен.

Грижете се за себе си и ако пиенето на чай е нужната 5 минутка, нека!

Здрави да сме ❤️🍀

22:26

Много ме бива да не ми се спи.Пълнолуния ме морят, бръмбарите танцуват, вълнения и страхове се разхождат свободно, тялото не иска да стои мирно....🙈

Много ме бива да подържам нежеланието за заспиване и да си измислям задачки-закачки🤷‍♀️

Днес ми беше един размествателен ден.План програмата беше замислена със съвсем различна цел , тематика и бля-бля по 100...Та така де, поразмествах, поработвах, понаготвих , поиграх ...да поспа?! 

Успях и елфът да го измисля и в един момент закъсах откъм задачки😕

Тук винаги си е моят остров.Няма да ме приспи, няма да ме обвини в натрапничество, няма да ми е неловко в обясненията.И между всичките тези "няма" , няма да спя пак изплува.

Май съм се наспала ....което не е невъзможно всъщност.Има си физика, химия, биология да дават дефиниции, но аз нали съм спец по логика, считам за разумна диагноза : прЕспан.

Скоро ме посъветваха да се отпусна и да се наслаждавам на новостта, свикването и аз , ами аз така не мога бе?!Relax ...ама после не мога да спя!!!

Още много мога да ги редя , мрънкам и добавям , ама положението на острова си остава неспящо, с много излишна енергия и 3 дни пълна луна ...шЪ му сЪ ни види 'начи🙈

Здрави да сме, все ще преброим овцете 😃🍀❤️

седмична мотивация

Ставам една такава усмихната, предразположена към приятности.Есен е , мирише на тиква, мокра трева и капчици роса галят прозорците.Слънцето гъделичка заспалата ми наивност.

Понякога е по-добре да се самозаблудиш , да сложиш тия розови цайси и да ти е едно такова лежерно, спокойно....

20 минути от гореописаното...

Винаги има после и стандартния сценарий те "удря с правата лопата"

Пиша този пост в един шокиращо натъпкан влак, подпряна на нещо си и невярваща ...

Не съм се сблъсквала с толкова народ, дори и преди пандемията, или нямам спомени за такова натъпкване.

Разбира се, че хората не са ми виновни за натъпканото усещане...ама байгън.

Следващата спирка, слизат няколко, качват се още толкова,че и повече.

Преди време си бях казала с прекалена доза наивност, че никога, ама никога няма да живея в този град....глупава.

Тази сутрин наивността е изместена от мотивация.Да не се качвам на точно този влак.Вече мога да избирам Свобода.

Не необходимо да си причиняваме случки, които можем да избегнем и които не ни носят нищо освен усещането за неописуема тясност, нежалано присъствие, натъпкваност, зависимост и все едни такива стягащи гърлото нерадости.

Мотивацията ми помага да стоя изправена, поклащайки се в един претъпкан влак, 7:36 to London Waterloo.

Поуката мили мои ...винаги имаш избор и когато си готов да смениш посоката, не се качвай на този влак, защото се чувстваш длъжен.Слизай, сменяй и продължавай.

Вечерно след нормално претъпкан влак , мотивацията си стои и една студена бира й прави компания 😀

мешана скара

Когато много ти се иска да го започнеш точно онзи проект, за който си си купил специален тефтер , химикал и си го изписал.Когато материалите за този същия проект те преследват от всеки ъгъл.Когато по цели нощи въртиш, сменяш, нагласяш идеи, стъпки, пазаруваш със скрийн шотове и си правиш папки в Pinterest.Когато ясно си представяш всеки един детайл, цвят и изпълнение.

И после когато "когатото" се изпари.

Ама ей така, изведнъж, без предупреждения, няма го.

И так няколко оборота в седмица.

И става едно размотано, недовършено, почти безсмислено.Мешана скара.

Докато пак се върне....

Пена на Гурбет 2

Все някога трябваше да има част 2 .Не чак след 10 години , ама туй то 🤷‍♀️

Да припомним началото през далечната 2012 

https://firedblood.blogspot.com/2012/02/blog-post_24.html?m=1

Част 2 [ Делчо 1 ]

Телеграмата Пенъ гЪ забута в най-долния долап и галибъ гЪ забури...на моментя!

В 8 сутринта в Сряда , Делчо вече приключил със закуската,мина през външната чешма, позами се , сложи каскета и с тиха стъпка се отправи към портата

-Дельо, 'де отьоЪш бря?

-Отивам при Киро.Кафе да пием.

- Кафе да пиели.Мноу ти пораснъ рабтътъ на тебе .Па и каскетя турил.А яла тука.

Пена не беше глупава, само така искаше да я мислят по село, че да не я закачат за нищо.Па и от ръки й идваше да мяза на онея от Макаренкото.

Делчо я погледна, па се врътна и излезе.

-Довиждане Пенке, ще си дойда за обяд.

Пена поседя , погледа подредения двор, изметената пътека, мързеливата котка до кладенеца, па влезе в лятната кухнята.

Зарзаватя готоф , 'ляба топъл.Ми сиге?!

-Къвъ да гЪ фатъм ся ?!

Погледна , почуди се , па се запъти към долапету. Уж да подрежда.
Огледа се , бръкна в най-долния долап и извади плика с телеграмата.Ама телеграма вътре нямаше!
-Въх майкоууу!Ми ся!Къ Зъ съ обесняЪм на Ганъ...
Изрови целия долап, изкара сите баклуце и от другите , телеграмата я намаше.

Застанала с ръце на кръста, пот на мустака и прах по престилката Пена въздъхна тежко, отрои потта на мустакя и смърмори....
- Дельоооо, мискин с мискина ти!!!!! Я зЪ тЪ научъ тебье !!!
Часът беше 11 и половина, хаменчи обедно време.
*****

Три къщи по-надолу Делчо трепна на стола и обърна чашката с кафе.
-Дельо, ко станъ въ артикь?
-Ба де да знам бе Киро, дай един парцал
-Ей, не гъ научи саа приказкъ въ.На, земь саа гюдерия
-Киро, парцал си е парцал, ама не кът парцалету на жинъ хни
-А, саа гъ можиш.

Изпиха си кафетата двамата приятели, разделиха се с уговорка за пазара в Събота и Делчо тръгна към вкъщи.

Много тихо му се стори.Погледна си часовника, 12:15..хм.Къде ли е Пенка.
Влезе в лятната кухня и спря на входа.
Пена беше разсипала обяда по чиниите, нарязала хляба , турила нова покривка , чак здравец на масата.

" Ей ся я втасах" каза си на ум Делчо

-Здравей Делчо.Как беше кафето? -без засукан мустак изчурилика леля ви Пена.
Делчо я погледна , огледа се , пак я погледна и седна на стола.Пенка говореше на книжовен български, беше си махнала мустака, сресана, облякана, без черно под ноктите и май намирисваше на лавандула.Реши да си мълчи за промяната.
-Пенке, много хубаво беше ама го разлях.
-Защо така бе Делчо, да не ти прилоша?
-Ами не знам, одеве към 11 и половина , седим си с Киро и едно като ток ме удари по ръката, дясната, и айде отиде кафето.
-Към 11 и половина, а?Дясната ръка.Хм.
-Да, точно тогава беше и на дясната ръка, ей на полях си и часовника.
-Ми то в същия час на полета за Париж бе Делчо.На 5ти.

Делчо зяпна.

"Таман да почна част 3 и дребният спука балон на ухото ми🙄"

{написаното}

*не помня кога го започнах, но го дописах днес във влака*

Да пишеш не е никак лесно.
То говоренето вече е висша форма на пилотаж....
Писането като блогуване да се счита, макар че има доста читави писания из социалните мрежи.
Не държа на перфектност в писането или педантичност в изказа, но да ме задържи като читател поне след второто изречение е някак наложително.
Аз чета ( по-скоро препрочитам) себе си.Не метафорично, а буквално.Често ми се случва да не помня как и защо е  написан даден текст , някъде през времето...
Два или три разказа не мога да обесня как са написани , а да навържа повода / спомена - въобще.
Защо пиша за писането ли ?!Защото все някой, някога и някъде ще го прочете.
Чета какви ли не писания и понякога не обръщам внимание на минималната нескопосаност на изказа, защото съдържанието ме е грабнало.
Разбира се, че съм критична към постове  обяви , статии, които така се набиват и то не заради видимо набързо напечатване или недоглеждане.
Българският бидейки роден ....да се научите да пишете грамотно за мен е задължително.Не е нужна университетска димплома, за да се изразиш правилно, нали?!
Дори, че аз съм филолог о/у сагата ме мъчи редовно🤷‍♀️
Много се ядосвам в случаи, когато първо ми идва думата на английски и след това на български, или изобщо да не мога да се сетя ...срамота.Но признавам, случва се доста често напоследък...
Та, за писането идеше реч.
То е за четене!Дори и сам да си го препрочиташ, пак е за четене.Четенето води до натрупване на знание, развиване на онези 3% и пълнота.
Та такива размисли си пиша 😃

Списък със ...

Скоро попаднах на интересна дискусия за човешките странности, които не винаги са такива според сходността с другите.Споделих някои от моите бидейки убедена, че единични случаи ръсят оцет на пържени картофи, ама нейсе!😁

В този ред на мисли сме голяма група чудаци и измежду нашите си страностите се превръщат в навици и нормалност.Какво им е на п.к., риба, боб & супи, варени яйца заляти с  оцет?!

Извън този кръг на себеподобни обаче те чакат странни хора със списъци със странности (как така толкова "с"-та се насъбраха🤷‍♀️), които път те имат за странен тип.

Някои от моите са така чудновати, че чак самата аз им се изненадвам ...понякога (рядко)🙈

Тъй като блогът си остава формат "мило дневниче" е редно да си го напиша този списък със странности.

Класацията води непоносимостта да ми бъркат в чинията🤨Sharing is caring, съгласна, но всеки да си знае паницата!

Следва битов тип странност свързан с прането този път : да не видя дрехи простряни на опаки...изтръпвам!Дънки със закопчани копчета в пералнята, вдигам пръст.Чорапи без да са на чифт ...не бива така!

Цветовата понисимост съм я "подстригала" с два цвята.Обичам шарено, пъстро, мешавица от цветове, но бяло и червено ...стигам до мартеница и пердета (бяло) и приключвам.Нямам бели и червени дрехи , нито бельо, нито чаршафи, нищо!

Скорошна чудатост (придобита) е да козирувам на птици по веднъж за поздрав , ако е една .Става дума за сойка.Моя приятелка на село все се размахваше.Имало такова поверие, че и песен ...странна му работа, ама ей на козирувам си, а то на острова сойки да искаш🤭

Поредна битова...ям с определена вилица и нож и пия в точно определени чаши.Не съм имала такава чак привързаност като по-малка...ама ей на.Ресторантските обаче, хич не ги подбирам😂

Останалите привички са някак типични за мен самата и са по-скоро характер, настроение и бля-бля.Трябва да има бла-бля🙃

Туй то със странностите.

Делнично

Какво нещо е съдбата , ей ?!

source internet 

7:20 ( примерно) сутринта си чета аз книжка в един прилично чист и топъл вагон , в един влак, някъде в Лондон. 

Книгата е "Адвокат на улицата" на Джон Гришам. Накратко : замогнал се адвокат се сблъсква със съдбата на бездомниците във Вашингтон по не особено приятен начин. 

Описанието на "не особено приятния начин" се лее около 4-5 страници и така се набива в съзнанието ти , че започваш да се чудиш "абе аз с какво съм помогнал на тоя свят, на бедните, на изоставените, на гладните?".

Не ме подмина и мен това чудене. Замислих се , че ми предоставят по един ден всяка година  за благотворителност заплатена от фирмата, в която работя , а аз дори не съм се въползвала. Срамота!Наистина се засрамих и веднага се замислих как, къде и кога да поправя това. Написаното наистина ме бодна.

Слизам си на гарата, минавам си по обичайния маршрут към офиса. Пред входа на супермаркета онази по-горе описаната чуденка се визуализира. Беше рошав, раздърпан , но много мил!

- Добро Утро ! - поздравиха ме две молещи очи , широка усмивка и дяволити очи

- Добро Утро! - отговорих с усмивка

- Бихте ли ми купили храна от магазина моля!

( звучи като оправдание , но наистина не се замислих нито за секунда в отговора си) 

- Да, разбира се. 

На влизане персонала се усмихна и ми каза, че съм 4я човек тази сутрин , който му купува храна. 

Не се почувствах измамена. Напротив , насърчих го да си избере каквото поиска. Беше скромен и много странен избор. Сандвич, консерва боб и два сникерса. Платих и той си замина. Нямаше го отвън , когато аз си тръгвах. Веднага сглобих сценарий в главата си , че ако съм четвъртата , той просто събира храна за повече хора, семейство, деца, други приятели по улицата. Усмихнах се. 

Но там не приключих с книгата , нито с чуденката. 

Разбира се , че адвокатът ще се превърне в добрия самарянин и ще защитава бедните с безплатни услуги и прочие. Това е книга. 

Но усмивката от сутринта си е реалност. И този ден на година мен чака. 

Та съдбата я има. 

А аз имам дела за вършене. 

Да си помагаме. 

Дядо Боже гледа!

Лека Нощ!

~ Лачена история ~

Добър вечер :)

Имам леки съмнения , но никакви колебания, че този разказ съм го публикувала в момента на написване. И така да е, не ми пречи да повторя. Харесвам си го.

source : internet 

Днес съм висока, лъсната, малко дрънкаща и черна.Сутрeшният тоалет премина  не толкова нежно и безкористно, но хигиената е важна.Не получих гланц , но какво пък – пак блестях.Знаех си , че вечерта ще стоя на тъмно, изкаляна , но поне подредена.Поне няма да стоя в клетка, като онази с панделките и ниската талия...ужас!

После тръгнахме ( на работа) и вървяхме.Поздравих есента от близо, дори се заговорихме с еднин жълт господин от парка за постмодернизма и климатичните аномалии.Голям симпатяга – малко накълцан и леко оръфан , но иначе снажен и цветен.Усмихна ме, но нали са ми казвали да си затварям устата, та си останах с душевен кикот някъде към горния прешлен.Вървяхме изправени, леви-десни, десни–леви; понякога се обърквам , защото тя притичва, надскача някакви огледални мокрости и после пак ме оставя на мира, да си вървя спокойно.Шляп-дрън, шляп-дрън.Много е досадна тази металната.Отгоре на всичкото е подвижна и ме удря отстрани,студена е!

По някое време ( още е сутринта) тя спря.И аз спрях , другата също.Чакахме.Ужасни шумове има по този маршрут и не чак толкова привлекателни места за почивка.Или ще са каменни или полепнали с няквки странни , шумолящи нещица.А най-неприятно е да те настъпят.Тогава се съюзяваме с нея , тя винаги ни защитава и се опитва да отбегне момента на допир с врага.Но само понякога.Още съм млада и не съм преживяла сътресението , онова с тротоара , но ония от втория етаж ми казаха , че боляло.

После изкачвахме едни стълби-тя не ги обича, но ние й помагаме.Пак покой.Видях една стара позната от съседния град.Беше се накиприла с нова прическа , лакирана, лъсната ...дори си имаше нова шапка ..тюх , ама й личаха годинките.Поздравих я глухо и някак премерено , а тя врътна острата си опашка и ме цапардоса леко по тила.

-Здрасти ...нова си още , м ?

-Че за кое да съм нова ?

-Ами не си ходила още на събрание , нали?

-Не.Но ще отида.

- Ха,ха – май са ти отредили място само в офиса.

-Не знам , още съм нова!

Замислих се , чак ми се искаше да се почеса по плешката, но тоя цип нещо ме стегна.”Събрание”...какво ли ще е това?!Сигурно ще е като преди да дойда тук.Много колеги, събрани на едно място, подаващи нос над подиумите и намигвайки на съседа с велуреното яке.Звучи забавно, но не съм сигурна.Ами , ако ме забрави на някое такова събрание...

През повечето време , благодарение на нея си почивахме ...но то омръзва.А и вечер наистина е тъмно , дори забравя , че и ние обичаме да си говорим.

Мина и този ден, заспахме- прави- но гордо изпънати.Сънувах , че съм принцеса в меко , цикламено и топло палто.Някой решеше къдриците ми и пееше.Возих се на лъскава каляска , със специална капра и кочиаш.Беше толкова хубаво.

Утре пак ще съм висока, лъсната, малко дрънкаща и черна!Нищо , че съм дясна обувка!

~Довършено~

Още се брои за Нова Година. Не алкохолно-романтично .Все пак е Януари!

Заплатата е изтъняла, килограмите са се закръглили, поизморили сме се от купони , недоспасли сме. Идеално време за моята равносметка. 

Правих няколко опита да започна това писане.И всеки път се сещах , че няма значение дали ще успея през Януари или ще се върна през Август. Важното е да го довърша!

Някой много специален за мен ме е учил да си довършвам започнатото. Хубава мантра.

Този блог започва 11-та си година без обещания, без нова премяна, но е тук.

Аз обаче започнах и миналата година  с новости. Научиха ме още ,освен  да давам съвети за хигиента в интернет и да ги прилагам.Новостите си остават, във фейсбук без чак такава хигиена ( хилежно).

Хаосът в блога, в мен, наоколо и въобще си остава в същите приятни нюанси на моите шарени мисли и настроения.

И точно там е смисълът на това писане. Да започнеш , да пишеш , да усещаш собственото си присъствие в пространството , да довършиш започнатото. Без времеви ограничения, без обещания, без правила. 

И точно там е смисълът на желанията , на мечтите. Да сбъдваш , да се катериш, да ожулиш коляното, да спукаш тая вежда , да се наслаждаваш на белезите, да довършиш това изкачване без да има значение дали си успял за една минута или за десет години. 

Мислите ми често не са толкова шарени, колкото ми се иска , но цветовете се идеални. 

Партитата често се ограничават до чаша вино и нетфликс, но това ме устройва идеално. 

Емоциите са на ново ниво и ме оставят да ги изживея по няколко пъти, за да разбера какво е усещането от това ново. Прекрасно е.Лудо е. Още по-хубаво е. 

Приятелите се завърнаха заедно с цялата лудост , която бяха запазили за нашите моменти. 

Мечтите нямаляха, не защото съм забравила да мечтая - просто се сбъднаха. 

Специалните за мен хора са винаги до мен. Обичам ви и Благодаря!

Тишината е все така приятелски настроена и ми липсва. 

Книгите се увеличиха- значително. Четенето е хигиена. 

Писането се превърна в мислене , обещание да бъде довършено. 

Сливи за смет ( инглиш вържън)

Каква е разликата между боклук в торба и боклук в пластмасова касетка?!

Разликата е едни 146 паунда на месец. Сто четиридесет и шест! 

Напълно заставам зад разделното рециклиране и много послушно си отделям стъкларията , пластмасата , хартията. По цвят. Па измити тарелка. Па без етикети. Измити бурканчета. Добре де, шишетата са немити, ама са празни!

Редовен платец на въпросните 146 английски (******) лири. 

Не ми харесва да вдигам скандали на местната управа и винаги изчаквам преди да започна с лютнята.

Достатъчно дълъг реверанс от моя страна беше. Ама днес ми прекипя на рециклиращата душица.

Чакам си аз липсващи и допълнителни контейнери от има няма Февруари/Март. Много търпеливо пиша едни любезни писъмца с различни служители. Плащам си всеки месец.Подчертавам ги тия 1-4-6 камъка!!! И след периодични безпочвени обещания , мъкнени на торби със стъклария ( епа пийваме си!) и прилежно натъпкване на н-на брой пластмасови ( гадни, противни, смърдящи макар и измити ) тарелки , НЕ МИ ВЗЕХА БОКЛУКА БЕ!Тоя евтин , лъскав, почти педантично подреден , ама БОКЛУК. 

Очевидно съм ядосана.По-скоро бясна, че чак да се разпиша в блога!!!

Не е приятно да се молиш на служител облян в пот и гледаш някак ядосанко , че нямаш синя касетка за стъкло , но пък втора седмица трупаш стъкларийка ( щото нали пийването де) , но пък една ултра, мега, гига любезна леличка от кансъла ти е казала  да не го приемаш толкова насериозно и да си редиш торбичките. Без торби.Туй то. Каза служителят в отговор на моите молещи очи , две торби, чорлава тиква и чехли с панделки. 

Е, постигнахме консенсус . Изсипах си шишетата в копанката на комшията и ги взеха. Дотежаха му две торби , ама каза без торби беее алоууу. 

Е то хубаво се отървахме от бутилчиците, ама умилението и пърхащите мигли не помогнаха за пластмасата ( втора поредна седмица) . Ем, оставих си културно торбето на тревичката пред къщенцету и набрах оня ми ти кансълски орган.

Много ми се извиняваха.Ама м-н-о-г-о. Можех да ги мъча до 146 пъти, ама викам айде че нямам цял ден за тоя реквием , боклучарски при това. И все пак ще чакам. 

И ще си платя де. И  ще мия, подреждам...бля-бля.

Обаче! Много искам да ми обеснят каква е тая толкова голяма , непреодилима , и айде си го кажем честно , доста скъпа разлика между това да изсипеш боклука от касетка, не от чанта. 

Не можаха да ми отговорят.Ама пак ще питам!

Битовизмите в английски вариант са скъпинки , дългички и изнервящи. 

Мрънкам си :) 

Пробуждане

Писателно ми е . От няколко дни .Приятно подканващо.

Има толкова за описване, написване, разказване и доразказване, но и четенето не е за изпускане :) 

Четенето е в превес от доста дълго време. Хигиена или нежелание за разголване наделяват над писането .Общи приказки бол. Бла-бла-бла.

Но идва един момент , в който дори премахваш маникюра ( без майтап) , за да ти е удобно писането. И после става лесно. Пишеш и бришеш :) Хубавата комбинация за разтоварване..

А има толкова много и за гледане. 

Чувствам се пълна и завършена.1 секунда смелост и каруцата баш в гьола . 

***

Пролет идва .Това пробуждане обичам. 

Надраскано

Първосигнало надрасках няколко реда за това, как ми липсват времето на оживено и почти всекидневно блогуване. Последва мрънкане , че това блогуване се е пренесло във фейсбук (необратим процес). 

Всъщност вълненията ми са в друга посока. Съвсем тривиални, простички и човешки. 

Чета как хората се осъзнават. Бавно , с несигурни стъпки се завръщат към изначалните морали , на които са ни учили баба и дядо, мама и тати и всички тези, хубави и прекрасни хора от времето преди фейсбук.

Няма да даваме крачка назад в технологиите.И това е необратим процес. Не можем да си позволим да изоставаме.Връщането към истинския живот е друга бира.От чист хмел и приятни балончета.

Все повече чета как хората са изморени от мръсотията в отношенията, ненужната помпозност и изтърканата показност. Вероятно е било необходимо време , за да се установи баланс в мислите  и действията. Баланс, който да ни върне във времето на приятелските срещи на мегданя и приказките на две газирани води до сутринта.

Звуча архаично и соц- меланхолично. 

Все такива житейски-битово-обикновени мисли. Не мога да бъда розава и недодялано надута, когато ми се иска да ида на панаир , да се охлепам с памук-шекер (не захарен памук народе) и да се наплюскам с тройка кебапчета завити във вестник.Няма много морализъм или нравствено израстване в това простичко желание, но малко и аз се изморих от здравословното битие, програмираното ежедневие и тегавото чакане на евтини билети.

Надрасканото спасява мислите ми .Не ми дава да забравя . Оцветява.