Труден пост.
Тръгвам да пиша с нагласа, която ми е леко чужда.
Днес смених премяната на блога, дооправих страниците, линковете, добавих си дружки.
И сега е редно да разкажа....
А не знам как. Загубила съм се в толкова бързания, замазани задачки, размотани кълбета от отношения. Напълно умишлено съм се загубила.Поглеждам се острани и толкова много ми се иска да видя.
И тогава знам. Искам да видя някого , не себе си, или себе от някога. Излишно е да уточнявам, че минавам през тунели на промяна, като Алиса, но без приказните герои.
Често чета разказите в блога и доста често се замислям дали аз съм ги писала, от къде са дошли тези думи. По-какво съм била, та сега не мога да пиша ?!
Написаното по-горе е от Октомври 2025. Една такава далечност усещам. Във времето, мястото, не не и в себе си.
Истина е , че не мога да пиша както преди, тъй като онази емоция е овладяна, не е същата. Не мачкам емоции, ако и да звучи по този начин.
Вероятно е от годините, сблъсъка между онова скачащо емоционално момиченце и дамата , която ще не ще разбира от бизнес.
Не съм спряла да мечтая, смених мечтите.
Не е толкова трудно да признаеш на себе си , че си се променил , но си запазил онези малки розови балончета.
