Къщата в средата ( част 1)

Гретчен беше самотна и горда.Егото й , достигнало апогея си след два пожара, обвинения срещу всички съседи и изключването й от селската задруга,спасяваше смачканата й особа и висеше като сламена шапка върху плашило.Гретчен живееше в малка къща в средата на селото и колкото и да не й се искаше, целият човекопоток, барабар с флората и фауната,минаваха пред дома й. Не можеше да забрави селския парад миналата година и фойерверките, които подпалиха покрива й. Цялото село беше в двора й, от страната без прозореца, а тя се беше свряла в килера. Къщата беше наследствена , от леля й Берта.Така и не разбра защо си беше избрала нея сред останалите родови добавки.Опитваше се да я подържа чиста, дворът имаше няколко напукани саксии с рози, с ниска подръжка и неистови усилия срещу пъплещия подземно-наземен свят.Благодареше тайно на леля си почти всеки ден, че къщата няма прозорeц към улицата.

В ляво живееше Джиф,на 67.Симпатичен вдовец, който бързо се отказа да се сприятеляват, след като му обясни, че й котката й е избягала.В дясно живееше Дорис, на 70.Имаше 2 кучета, 5 котки и няколко кокошки.Шумът и животинската идилия ги раздели по съседски. Кучетата изоровиха невиждани съкровища от задния двор, където деляха ограда, а котките искаха да я гушкат.Кокошките й харесваха.

Остреща живееше Ърл, на 55.Пристигна миналата година от Америка.Струваше й се прекалено нормален, тих и чист.Не смееше да го заговори, след като нарече предишния обитател прасе (pig), обяснявайки колко голяма е станала смокинята му (fig).

Гретчен беше на 54.Досадна възраст за обяснение, тъй като живееше сама,нямаше посетители и рядко излизаше.

-Джиф,това момиче е тъжна гледка.-така я описваше Дорис

-Дорис, ама тя си е добре така.-вдигаше рамене Джиф.

И така всеки път по телефона, когато я видеха да се качва на ръждясалото колело,свила скъсана пазарска торба и някак панически бързаща за съботния пазар.

Пак беше Събота, и Гретчен беше яханала спасителната версия на егото си, бързаща да изпревари вълните от хора, движения и усещания, нищо че селото имаше 20 жители.Днес се беше облякла в жълто, добави сламена шапка и бели ръкавици - не й харесваше да докосва нищо студено, мръсно и не нейно.В къщата нямаше огледало.

- Ало, Джиф.

- Да, Дорис

- Да отидем до пазара заедно, удобно ли е?

- Само ако пием чай след това.

Гретчен отвори входната врата, оглежда се дълго, прецени че моментът е подходящ и празен и излезе.Бутна напред старото колело на братовчеда Питър, заключи вратата с усилие да не предизвиква шум и сложи скъсаната пазарска чанта в кошницата.Огледа се отново и замръзна. Съзнанието й не позволи да реагира, носът й посиня, ръцете й се разтрепериха и тя неволно изпусна колелото и изпсува гръмкко и цветущо.Отстреща стоеше Ърл , с малко момиченце. И двамата й махаха и се усмихваха.Успя да се огледа, но отново прилив на бетонна замръзналост обзе съзнанието й, ръцете й висяха в странна позиция, краката и бяха сплескани от колелото. В дясно излизаше Дорис , отляво Джиф.Те всичките бяха там!

новогодишно сега

{source : pinterest}

Станах в 5.Пия второ кафе и ей така от замръзналата муза и ленива мисъл ...се събудих.

Често си мисля защо хората са сложни...С ясната мисъл на първокласник.Всеки отговор е сричане, извинения и математическа заблуда.

И после едно изгревно усещане на имане, съществуване и смисъл.

Неделя в 5 не е чак така лошо.

Хората и сложностите са една геометрия на мисли, биология на емоции и историческа сага с балонни спомени. 

Аз имам от всичко, и още толкова. И все пак не разбирам онази сложност, която е тригонометрична, криволичеща парабола на добронамерена хапливост, премесена любезност и толерантност на кота нула. 

Науката бледнее пред "предприемаческите" души.Кофите са прелели, носят се бидони и се събират налични случвания.Няма цвят, само количество. Няма и математика.Има трупачество.

Емоцията е изкривена като ъгъл на незнаен градус, спомените са зашити с нескопосана тропоска, приятелите са като няма куклен театър с висящи прежди на сломени души.

Мечтите са се пльоснали в забрава, разплискани сред паяжината на заетостта. 

Тук-таме четящи хора изплъзват от безвремието на модерното, но и те са зависими от пошлостта на онова трупачество.

Едни хора маршируват под скърцащите си жития.

Тъжно.Хората са сложни.Може би защото искат да бъдат такива. Коя съм аз, че да съдя?!

Неделя в 5 е най-подходящото време за размисъл, събуждане и оставане на кота себе си.

{2025}Дописано {2026}

Труден пост. 

Тръгвам да пиша с нагласа, която ми е  леко чужда. 

Днес смених премяната на блога, дооправих страниците, линковете, добавих си дружки. 

И сега е редно да разкажа....

А не знам как. Загубила съм се в толкова бързания, замазани задачки, размотани кълбета от отношения. Напълно умишлено съм се загубила.Поглеждам се острани и толкова много ми се иска да видя. 

И тогава знам. Искам да видя някого , не себе си, или себе от някога. Излишно е да уточнявам, че минавам през тунели на промяна, като Алиса, но без приказните герои.

Често  чета разказите в блога и доста често се замислям дали аз съм ги писала, от къде са дошли тези думи. По-какво съм била, та сега не мога да пиша ?! 

Написаното по-горе е от Октомври 2025. Една такава далечност усещам. Във времето, мястото, не не и в себе си. 

Истина е , че не мога да пиша както преди, тъй като онази емоция е овладяна, не е същата. Не мачкам емоции, ако и да звучи по този начин. 

Вероятно е от годините, сблъсъка между онова скачащо емоционално момиченце и дамата , която ще не ще разбира  от бизнес. 

Не съм спряла да мечтая, смених мечтите. 

Не е толкова трудно да признаеш на себе си , че си се променил , но си запазил онези малки розови балончета.