Показват се публикациите с етикет размисли/thoughts. Показване на всички публикации
Показват се публикациите с етикет размисли/thoughts. Показване на всички публикации

13.11.26

{Не}

Наблюдавам негативизацията. 

Страшна паяжина,която се доплита от смачкано самочувствие,скрити пориви на изпосталяли мечти,сиви бримки на бездушие,черни паячни въздишки.

Кога се случи,че се оплетохме в тази мрачно-лъскава,пипало-гъделичкаща,мръсно-пухена реалност?!

Не знам. Аз само наблюдавам и продължавам да казвам Не на това обримчване. 

Много от нас обаче измислят въртяща се лъсква диско-топка и искат да въртят. Замайват се от злост, жлъч и прах. И им харесва. 

Тъжно е да наблюдаваш как една до вчера чиста и благородна душа се превръща в огризка на собствената си пощеливост.И биде нагризвана, изплюта, смачкана и толкова грозна. 

Страшно е да се виждаш как тази паяжина се увеличава и ти си някъде там, със счупения чадър на розовата си емоция и вървиш срещу дъджа от миризлива пяна на разплискана искреност. 

Тъмно е и се луташ между примамливото отражение на лъскавостта и ти е много трудно да останеш там където е тъмно, но чисто. 

Самотно ти е,да бъдеш цветен сред тази гняс на иначе прекрасните отломки на сивото и черното.Така любимата ти дъга избледнява в блато от избелели искания, изсъхнали брътвежи и още толкова прашности. Повърхността те плъзва по надолнището на безличието и ти изсипва мазна пързалка от лъжливи балончета. 

Не,и всичко това го няма. 

Силата на отказването е причината да продължавам. 

27.4.26

новогодишно сега

{source : pinterest}
Станах в 5.Пия второ кафе и ей така от замръзналата муза и ленива мисъл ...се събудих.
Често си мисля защо хората са сложни...С ясната мисъл на първокласник.Всеки отговор е сричане, извинения и математическа заблуда.
И после едно изгревно усещане на имане, съществуване и смисъл.
Неделя в 5 не е чак така лошо.
Хората и сложностите са една геометрия на мисли, биология на емоции и историческа сага с балонни спомени. 
Аз имам от всичко, и още толкова. И все пак не разбирам онази сложност, която е тригонометрична, криволичеща парабола на добронамерена хапливост, премесена любезност и толерантност на кота нула. 
Науката бледнее пред "предприемаческите" души.Кофите са прелели, носят се бидони и се събират налични случвания.Няма цвят, само количество. Няма и математика.Има трупачество.
Емоцията е изкривена като ъгъл на незнаен градус, спомените са зашити с нескопосана тропоска, приятелите са като няма куклен театър с висящи прежди на сломени души.
Мечтите са се пльоснали в забрава, разплискани сред паяжината на заетостта. 
Тук-таме четящи хора изплъзват от безвремието на модерното, но и те са зависими от пошлостта на онова трупачество.
Едни хора маршируват под скърцащите си жития.
Тъжно.Хората са сложни.Може би защото искат да бъдат такива. Коя съм аз, че да съдя?!
Неделя в 5 е най-подходящото време за размисъл, събуждане и оставане на кота себе си.

14.1.19

~ Лачена история ~

Добър вечер :)
Имам леки съмнения , но никакви колебания, че този разказ съм го публикувала в момента на написване. И така да е, не ми пречи да повторя. Харесвам си го.

source : internet 


Днес съм висока, лъсната, малко дрънкаща и черна.Сутрeшният тоалет премина  не толкова нежно и безкористно, но хигиената е важна.Не получих гланц , но какво пък – пак блестях.Знаех си , че вечерта ще стоя на тъмно, изкаляна , но поне подредена.Поне няма да стоя в клетка, като онази с панделките и ниската талия...ужас!
После тръгнахме ( на работа) и вървяхме.Поздравих есента от близо, дори се заговорихме с еднин жълт господин от парка за постмодернизма и климатичните аномалии.Голям симпатяга – малко накълцан и леко оръфан , но иначе снажен и цветен.Усмихна ме, но нали са ми казвали да си затварям устата, та си останах с душевен кикот някъде към горния прешлен.Вървяхме изправени, леви-десни, десни–леви; понякога се обърквам , защото тя притичва, надскача някакви огледални мокрости и после пак ме оставя на мира, да си вървя спокойно.Шляп-дрън, шляп-дрън.Много е досадна тази металната.Отгоре на всичкото е подвижна и ме удря отстрани,студена е!
По някое време ( още е сутринта) тя спря.И аз спрях , другата също.Чакахме.Ужасни шумове има по този маршрут и не чак толкова привлекателни места за почивка.Или ще са каменни или полепнали с няквки странни , шумолящи нещица.А най-неприятно е да те настъпят.Тогава се съюзяваме с нея , тя винаги ни защитава и се опитва да отбегне момента на допир с врага.Но само понякога.Още съм млада и не съм преживяла сътресението , онова с тротоара , но ония от втория етаж ми казаха , че боляло.
После изкачвахме едни стълби-тя не ги обича, но ние й помагаме.Пак покой.Видях една стара позната от съседния град.Беше се накиприла с нова прическа , лакирана, лъсната ...дори си имаше нова шапка ..тюх , ама й личаха годинките.Поздравих я глухо и някак премерено , а тя врътна острата си опашка и ме цапардоса леко по тила.
-Здрасти ...нова си още , м ?
-Че за кое да съм нова ?
-Ами не си ходила още на събрание , нали?
-Не.Но ще отида.
- Ха,ха – май са ти отредили място само в офиса.
-Не знам , още съм нова!
Замислих се , чак ми се искаше да се почеса по плешката, но тоя цип нещо ме стегна.”Събрание”...какво ли ще е това?!Сигурно ще е като преди да дойда тук.Много колеги, събрани на едно място, подаващи нос над подиумите и намигвайки на съседа с велуреното яке.Звучи забавно, но не съм сигурна.Ами , ако ме забрави на някое такова събрание...
През повечето време , благодарение на нея си почивахме ...но то омръзва.А и вечер наистина е тъмно , дори забравя , че и ние обичаме да си говорим.
Мина и този ден, заспахме- прави- но гордо изпънати.Сънувах , че съм принцеса в меко , цикламено и топло палто.Някой решеше къдриците ми и пееше.Возих се на лъскава каляска , със специална капра и кочиаш.Беше толкова хубаво.
Утре пак ще съм висока, лъсната, малко дрънкаща и черна!Нищо , че съм дясна обувка!


12.1.19

~Довършено~

Още се брои за Нова Година. Не алкохолно-романтично .Все пак е Януари!
Заплатата е изтъняла, килограмите са се закръглили, поизморили сме се от купони , недоспасли сме. Идеално време за моята равносметка. 

Правих няколко опита да започна това писане.И всеки път се сещах , че няма значение дали ще успея през Януари или ще се върна през Август. Важното е да го довърша!
Някой много специален за мен ме е учил да си довършвам започнатото. Хубава мантра.
Този блог започва 11-та си година без обещания, без нова премяна, но е тук.
Аз обаче започнах и миналата година  с новости. Научиха ме още ,освен  да давам съвети за хигиента в интернет и да ги прилагам.Новостите си остават, във фейсбук без чак такава хигиена ( хилежно).
Хаосът в блога, в мен, наоколо и въобще си остава в същите приятни нюанси на моите шарени мисли и настроения.
И точно там е смисълът на това писане. Да започнеш , да пишеш , да усещаш собственото си присъствие в пространството , да довършиш започнатото. Без времеви ограничения, без обещания, без правила. 
И точно там е смисълът на желанията , на мечтите. Да сбъдваш , да се катериш, да ожулиш коляното, да спукаш тая вежда , да се наслаждаваш на белезите, да довършиш това изкачване без да има значение дали си успял за една минута или за десет години. 
Мислите ми често не са толкова шарени, колкото ми се иска , но цветовете се идеални. 
Партитата често се ограничават до чаша вино и нетфликс, но това ме устройва идеално. 
Емоциите са на ново ниво и ме оставят да ги изживея по няколко пъти, за да разбера какво е усещането от това ново. Прекрасно е.Лудо е. Още по-хубаво е. 
Приятелите се завърнаха заедно с цялата лудост , която бяха запазили за нашите моменти. 
Мечтите нямаляха, не защото съм забравила да мечтая - просто се сбъднаха. 
Специалните за мен хора са винаги до мен. Обичам ви и Благодаря!
Тишината е все така приятелски настроена и ми липсва. 
Книгите се увеличиха- значително. Четенето е хигиена. 
Писането се превърна в мислене , обещание да бъде довършено. 

27.9.18

Сливи за смет ( инглиш вържън)

Каква е разликата между боклук в торба и боклук в пластмасова касетка?!
Разликата е едни 146 паунда на месец. Сто четиридесет и шест! 
Напълно заставам зад разделното рециклиране и много послушно си отделям стъкларията , пластмасата , хартията. По цвят. Па измити тарелка. Па без етикети. Измити бурканчета. Добре де, шишетата са немити, ама са празни!
Редовен платец на въпросните 146 английски (******) лири. 
Не ми харесва да вдигам скандали на местната управа и винаги изчаквам преди да започна с лютнята.
Достатъчно дълъг реверанс от моя страна беше. Ама днес ми прекипя на рециклиращата душица.
Чакам си аз липсващи и допълнителни контейнери от има няма Февруари/Март. Много търпеливо пиша едни любезни писъмца с различни служители. Плащам си всеки месец.Подчертавам ги тия 1-4-6 камъка!!! И след периодични безпочвени обещания , мъкнени на торби със стъклария ( епа пийваме си!) и прилежно натъпкване на н-на брой пластмасови ( гадни, противни, смърдящи макар и измити ) тарелки , НЕ МИ ВЗЕХА БОКЛУКА БЕ!Тоя евтин , лъскав, почти педантично подреден , ама БОКЛУК. 
Очевидно съм ядосана.По-скоро бясна, че чак да се разпиша в блога!!!
Не е приятно да се молиш на служител облян в пот и гледаш някак ядосанко , че нямаш синя касетка за стъкло , но пък втора седмица трупаш стъкларийка ( щото нали пийването де) , но пък една ултра, мега, гига любезна леличка от кансъла ти е казала  да не го приемаш толкова насериозно и да си редиш торбичките. Без торби.Туй то. Каза служителят в отговор на моите молещи очи , две торби, чорлава тиква и чехли с панделки. 
Е, постигнахме консенсус . Изсипах си шишетата в копанката на комшията и ги взеха. Дотежаха му две торби , ама каза без торби беее алоууу. 
Е то хубаво се отървахме от бутилчиците, ама умилението и пърхащите мигли не помогнаха за пластмасата ( втора поредна седмица) . Ем, оставих си културно торбето на тревичката пред къщенцету и набрах оня ми ти кансълски орган.
Много ми се извиняваха.Ама м-н-о-г-о. Можех да ги мъча до 146 пъти, ама викам айде че нямам цял ден за тоя реквием , боклучарски при това. И все пак ще чакам. 
И ще си платя де. И  ще мия, подреждам...бля-бля.
Обаче! Много искам да ми обеснят каква е тая толкова голяма , непреодилима , и айде си го кажем честно , доста скъпа разлика между това да изсипеш боклука от касетка, не от чанта. 
Не можаха да ми отговорят.Ама пак ще питам!
Битовизмите в английски вариант са скъпинки , дългички и изнервящи. 
Мрънкам си :) 

13.1.17

Ден от 2017-та

2017 
Някъде в Англия. Студено. Петък с капучино и писане.



Поредица от случки ме накара да се замисля за енергията, усилията и прочие ресурси , които човек пропилява , за да установи своята житейска истина. А тя , като толкова много други , е проста. Пилеем време в спорове, негативности и още толкова много излишности. Не е трудно да се живее, но ние успяваме да постигнем степен на трудност, което 1% използваем мозъчен материал , класифицира като непоносимо , гадно и прочие . Излишно. 
Не е никак трудно да положиш усилия да бъдеш добър , честен и работлив. Изчела съм доста статии от видa мотивация, по-добър начин на живот и прочие .В началото си мислех , че снимките със сладки бебчета , цветенца и пеперудки , които са начало на деня в социалните мрежи , са досадни , преповдигнати , лигави. Не са. Защото зад тази картинка има човек , който е натиснал бутона Публикувай с ясната мисъл, че този образ , цвете , небе му харесва, носи му усещане за хубавини и усмивки. Няма нищо по-хубаво от реалността, усещанията и моментът, в който игнорираш външните влияния и започнеш да си важният , да постъпваш според своите важности , да бъде на преден план за себе си и да успяваш да създаваш щастие .
Винаги се появява момент, в който прекомерната доза шарено и розаво е в границите на "не ми е ден" , "аре стига лиготии" и подобни себеотрицателни фрази , на иначе красивия ни Български език.Реално тези дни са наш избор. 
Събуждам се и ми предстои почивен Петък , за който колегите ми завиждат. Завистта или по-скоро "ох , и аз искам" е излишна.Притеснявам се . Вдишвам студения въздух , правя снимка (защото аз искам да снимам постоянно) , качвам се в колата и съм сигурна , че всичко ще е наред.Дори и да се е объркало в последствие , винаги има живо същество или енергия  да насърчи онзи 1% мозъчна дейност да работи на позитвна вълна.
Оперативка в офиса - лекция за 2017 . Stay Positive. Бях в настроение , чието влияние не харесвам и идеята с позитивността ми се стори толкова смешна. Почувствах се дори обидена, че в момент на уж стрес ( има толкова по-важни неща от работата),  колегите ми се смеят. Смяната на мнения е очевидна, четейки този пост. 
Върнах се към четенето.Правенето на смисъл и хубавините. Купих 17" инча телевизор втора употреба.Започнах да се храня и мисля здравословно . Чета статии и осъзнавам , че не съм разбирала тялото и душата като едно. Започвам фитнес в Понеделник.Искам да се чувствам човек.Да променя залинялостта на това мрънкащо ежедневие.Да рискувам да сбъдна няколко мечти , не е трудно.Ще работя. Няма да се отказвам. Не бива да се оставяме на вълната работа-вкъщи-работа-вкъщи .Не се оставяхме преди , когато не виняхме политика, хора, всичко за това как живеем,Комунистическите лозунги в крайна сметка си ги бива.Искам и ще имам хоби - калиграфия.Писането не е само за четене.
Ще се моля за важните неща. Ще се усмихвам , за да не забравя. Ще се будя с усмивка и ще благодаря на Бог за този ден. Ще бъде добра.Ще бъда. 


21.10.16

Усмивка

Трудно идва муза.
Закотвих се в едно безвремие , нотификационен поток  и някак си (наистина) без да се усетя изоставих блога недописан.Без нова дрешка или нова усмивка. Минаха няколко Коледи  ( не броя) . Мина време .
Шаблонно, комерсиално или най-добре казано по нашенски ( изтъркана фраза в употреба) : всичко с времето си.
Дойде й времето на Шматкология.
Имах време да помисля какво точно искам да се случи на/в този блог. Няма да скрия , че доста размишлявах над ново име, нова визия  - промяна. После си казвах "ама то баш сега няма да е " , "мързи ме - много откровено при това", " имам много други неща на главата" , "абе дори не си спомням паролата" - някъде тук извиненията ми се сториха доста тривиални . Междувременно като виновен и напълно осъзнаващ се човек с блог , не оставях страницата на блога във фейсбук да потъне в забрава. Дори и всекиднвените нотификации , пиукащи не знам си какво , еди що , защо ...не. Имало си време :) 
Виновно (отново) , не успях да отбележа годините на блога, но евентуално имаше картинка с напомняне.
Сега пиша, защото времето дойде. 
Блогът си има име , което винаги ми напомня на смисъла от писането. На емоциите около създаването на това местенце , усмивките и всички приятели , които намерих тук. Това име е инициал, който и времето не успява да промени.
Моето място. Моята нива. Моето слънце, Моята страна. Всичко написано  тук е част от много животи , от няколко градове , различни държави , специални моменти и няколко недовършени хобита . 
Още мечтая , още снимам. Използвам по-често фейсбук. Чета повече, споделям по-малко. 
Това не ме прави различна.Същата шматка, с голяма усмивка и сега вече два бели косъма!!!
Усмивките винаги остават, нали?!
Чета и рядко коментирам.Социалните мрежи избутаха желанието ми да комуникирам на ниво дискусия. Обикновено отдавам споделянията си на битовизъм.Както мама казва "Аман от тия твойте манджи!" ( усмивка ) 
Социалните мрежи обаче държат хората заедно. Подсилват ежедневието , да не каже съвсем го изживяват вместо потребителите си и не остават мръсни и изцапани. Животът на хората в социалните мрежи се подържа мръсен . Хубаво е да има хигиена. Да пиша сега и тук е избор на интернет хигиена. 
Стана сериозно, аз исках да се усмихна на времето , което дойде да съживи моя блог.
Шматкология. С Усмивка :) 

*България*


23.2.14

~ пристанища ~

Навън е грозно.Никога не съм си мислела, че ще ми омръзне да наблюдавам смяната на настроенията на природата.Но тук е толкова самотно и скучно, че съм убедена в скучноватия повей на вятъра и мързеливия дъжд .Бурята е скучна.Не така звероподобна и нахъсана както у дома.Вятърът бучи в комините и толкова.Храстите са изтърбушени, окъсани, несмогващи.И все пак е еднотипно.Кафяво, мрачно, но не чак толкова очарователно.Пристанището , където съм сега.


Всяко едно местенце, където сме били или поне сме зърнали за момент, ден, ваканция или бизнес посещение е наше пристанище.Пристигаме горди, с развяти мечти и винаги насочени напред.Престоят ни е изпълнен с цветове, минималистични упреци и толкова много изживяни емоции.Хубаво е .Може би защото знаеш , че следва ново пристанище, и още едно и вероятно някъде там те чака „У дома”.
Прехвърляш спомените и събираш всяка една котва, всяко едно пристигане, заминаваме, кратък или дълъг престой.Милееш за морето, тъгуваш по хижата и сълзите по дома оставяш за моментите,  в които си там.Няма по-хубави и по-разтоварващи сълзи , от тези на радостта от пристигането.Прибирането у дома.Усещането е толкова силно, завземащо, обливащо, че искаш да можеш да му се наслаждаваш стотици , хиляди, милони пъти и още толкова пристигания.
Вдигаш котва и неистово ти се иска да можеш да не се обръщаш назад.Да не виждаш сълзите, изпращачите и самотния бял шал.Винаги е тежко.Винаги си сломен.Но някъде по средата на пътуването се усмихваш , замисляш поредното завръщане и ти става топло, сгушено и домашно.Затова са спомените.Да те държат способен да издържиш до следващото завръщане.

Пътят е дълъг.Трънлив, боцка и пари.Но всяко пристанище заслужава щастливи пристигащи, още по-щастливи заминаващи и не чак толкова очакващи . Взимайте по малко от всякъде, събирайте котви и създайте кораб на мечтите си.Давайте , разпръсквайте , идвайте и си тръгвайте.Но винаги се връщайте.Там.У дома.



10.2.14

~ днес ~


Понякога ми се иска да имам друга мен, която да изтърпи всички несгоди, гадости и дразнещи състояния , които не харесвам. Имам достатъчно сили да ги изтръпя и сама, но искам да не ми се налага.
После ми се иска да съм още по-силна, за да не искам някой друг да понася моите емоции.Те са си мои.Камъчета, парченца и милиони пъзели.
А в един друг момент ми се мълчи.Мълчи ми се и ми се чете. Някоя мила история за щастливи хора или мотивация написана накриво на умиляваща снимка на кученце с панделка или бебешок  в пъстра рокличка.
А днес ми е кофти.Почувствах се ниска, малка и много огорчена.

Случава се.Но все пак го считам за нечестно.

{ понеделник }

Утре ще бъде по-хубаво.Знам го.

~♥~

18.1.14

Ах, Българийо

Интернет се напълни с патриоти, българи , повече българи и стачкуващи.
Много съм далеч от политиката, макар и да осъзнавам какво се случва в страната ми. Всеки ден мисля, обмислям и премълчвам.Снощи си мислех , че една пълна количка от хипер маркет и няколко нови парцала се опитват да ме направят хепи емигрант.Такова животно няма народе.
Ние сме Българи.Точка.
И после си зададох един бюлюк въпроси. Не намерих отговор, защото и моето лично пребиваване в друга държава е въпрос.
И после гледах , плаках и пак си задавах въпроси.

Гледах това



И се питах...( рискувам да си изям псувните) : Дали някой от всички тези площадни хора някога е държал мотика? ( изключвам хората над 50).
Дали има кой отново да напълни селата.Дали ще ям сладко с мухъл , отново.Дали ще мога да продължа започнатото от дядо ми, баща ми...а толкова ми се иска.
Искам да мога. Искам да знам.Искам и да го направя.
Не знам кога, не знам защо – но ще.


Ах, Българийо....

5.1.14

[2014]Нова да е.

Нова Година ( тук си припявам).


Искам да напиша нещо, което да успокои душата ми ( ни, ви). Искам да докосна тъмното и да го залея с розови балони.Искам да знам, че поне един човек ( освен мен самата) се е усмихнал на написаното.
Пожелания за здраве.С това ви дарявам и искрено се надявам, че в душите и сърцата ви не са се наглездили онези мръсни мечти за големи къщи, лъскави коли и лицемерно-празен живот.
Изминалата година не знам дали искам да я помня.Не се оплаква, дори не мрънкам.Но има моменти , които ще запомня, може би ще споделя, повечето ги няма.Не ги харесвам, не ги искам и ги пращам в миналото.
Запомних мъката.Може би като хубав спомен.Сред всичката тази магистрална и багажна емоция , която толкова умело споделяме във фейсбук , мъката ми се стори ободряващо истинска.Емоция.От онези чистите и неопетнените , клишираните, но все пак истински емоции, от които ние страдаме, но в същото време се усмихваме, че можем да изпитваме. Мъката по Родината. Тя е голяма, по-голяма от познатата буца , засядаща в гърлата ни, когато аха-аха и сме ревнали. Плачът не помага.Тази мъка е тежка, не минава , но и не те сломява. Има моменти , в които не я търпиш, други в които се разхождата заедно по плажа. И не определено не ми е мъчно за луканката или шкембе чорбата. Мъчно ми за това , което се случва.Мъчно ми е за България. Колкото и проникновени слова да изпиша или да се опитам да споделя по начин, по който не желая да натяквам мнението си , винаги се намира някой , който незамислил се над написаното просто коментира .Винаги едно и също.Винаги.”И какво по дяволите правиш на майната си?!”.Много ми се иска да отговоря в същия тон, да обясня нежеланието си да се събуждам чужда, несмирението си с чуждото, немоето и тяхното.Много ми се иска да задам хиляди въпроси , на тези които ме питат. Но се усмихвам и продължавам.По чуждата улица, в чуждата общност, далеч от България.И тази мъка е любовта, страданието, желанието, отговора на този въпрос.
Запомних прошката. Тази която исках да дам толкова дълго време.Да я дам на себе си и да знам, че повече никога няма да мразя.Запомних я.Благодаря.
Запомних едни тъжни очи, които всячески искам да усмихна.Да взема от неговата мъка и да посея слънце в душата му. Ще успея.
Запомних липсата.Те винаги ще ми липсват.Телефоните, скайп, вайбър, фейсбук.Хубаво е , че ги има , но липсата си остава.Нищо не може да се сравни с майчината усмивка и бащинския глас.Нищо.
Запомних промяната. Запомних сълзите в 3 сутринта.Запомних търпението.Запомних упоритостта.Запомних благодарността.Запомних , че утре ще е по-хубав ден.
На вас мили приятели желая да запомните всичко!

♥Запомних , че съм щастлива и обичана!♥



Хубава, успешна, запомняща се  и плородорна Нова Година.Бъдете по-добри, много по-добри отколкото можете.Давайте повече.Искайте , онова което наистина ви е необходимо.Обичайте.Обичайте силно и истински.Бъдете силни , упорити и не се отказвайте.Усмихвайте се.Прегръщайте силно любимите хора.Живейте!


17.9.13

Когато вали...

...навън вървят хора.преминаващ мъж на средна възраст, симпатично накуцващ и залитащ към съседния храст , от където се подава калната муцунка на другарче.пресича.носи шапка и плик с лайно.

...навън се търкалят животи.тинейджъри с качулки преминават с бързи крачки осветените улици и плюят по учтивостта и пристойното поведение.останали са им три паунда и няколко цента.доволна покупка от близкия оф лайсънс и оригната волност на насилие, или еднозначно изпикаване на нечий заден калник.

....навън се прескачат характери.миловидна бабичка изкрещява нещо на английски с приятен фъфлещ тон, а някъде там една линейка е закъсала между инатлив автобус и няколко паркирали возила.тротоарите за изморени.

...навън гледат души.бродят в парка.ентусиазирано се взират.влизат за пакет цигари. хранят се с огризките на съседа и мрънкат пред някоя барака.

....навън е хубаво.мокро.топло.задушно.свободно.мирише на скапано спокойствие.






Тук вали всеки ден.

26.8.13

[споделено]Търсех приказка

Исках да прочета нещо.Да намеря нещо, което да е близо до състоянието ми.Да е някъде там, написано за да го прочета аз.Прочетох.И споделям.
Само да вметна, че 37 няма да ми стигнат.
Приказка за душата ( автор Мира13, източник : тук )
"Живял някога юноша с лош характер.Веднъж баща му му дал човалче с пирони и му казал да забива във вратата по един пирон всеки път,когато изгуби търпение или се скара с някого.
Първият ден той забил 37 пирона,но с течение на времето започнал да овладява забиването на пирони като ги намалил до един на ден.Разбрал,че е по-лесно да контролира себе си,отколкото да забива пирони.
Накрая дошъл денят,в който не забил нито един пирон на вратата.Тогава отишал при баща си и му казал новината.Баща му казал да изважда по един пирон всеки ден,в който не загуби контрол над себе си.Дошъл денят,в който юношата могъл да каже на баща си,че е извадил всички пирони от вратата.
Бащата го завел при вратата :
-Сине,ти се държа прекрасно!Но виж колко дупки останаха по вратата!
Тя никога няма да бъде същата.Когато се скараш с някой и му кажеш лоши неща,оставяш му рани като тези на вратата.Можеш да намушкаш човек с нож и да го извадиш,но раната си остава там.И няма значение колко пъти ще молиш за прошка,раната си остава.А раната от думите оставя по-лоши следи и от физическата рана!
Твоите приятели са много скъпо богатство.Те те карат да се усмихваш и те ободряват,те те подкрепят,готови са винаги да те изслушат.Покажи на приятелите си колко много държиш на тях.
Добри житейски съвети :
-Давай на хората повече,отколкото очакват.
-Когато казваш "Обичам те!" говори сериозно.
-Когато казваш "Извинявай!" гледай в очите.
-Не си играй с мечтите на другите.Обичай силно и страстно.Можеш да се опариш,но иначе няма да изживееш пълноценен и наситен живот!"


И ако душата не може(временно) , то окото се справя....


23.7.13

Жена в усмивка

Не, няма правописна грешка.Умишлена е.В усмивка.


Запознах се с жена облечена в усмивка.В нея всичко се смее.Посреща те със слънчеви очила, забързана походка и усмихващо се лилаво.Сваля очилата и всичко около нея грее, блести, жужука и се смее.Смее се искрено.Смее се от сърце.Усмихва се на всичко, дори на болката ти.И те поглежда с тези лъчезарни, бисерни , дълбоки, кафяви очи които са живи.Бога ми- за първи път виждам очи,  които ти се усмихват.
Ако я видиш, вероятно ще я подминеш.Защото хората забравиха да виждат.Те забелязват : дреха, прическа, сандал не по днешната мода, или опърпана чанта носена от няколко поколения.Не чуват звънкия смях на истинските хора.Не виждат чистите им очи.Жалко.
Тя е приказлива.И пуши.И говори.И ти се усмихва.Дрехата й дори се усмихва.Всеки маниер, всяка гънка.А тези трапчинки!Залива те и те облича.В усмивка, нейната!
Въпреки болката, която носи: и нейната , и чуждата, и онази още неизживяната- тя се усмихва.
Бях притеснена.Не знаех как да се обърна към толкова жив човек.Към тази прекрасна жена в усмивка.Една огромна буца ме беше задавила, чак ми се дорева.Напира, бута се, пот ме избива.Усмихнах се.Всички ледове бяха съкрушително изпочупени.
2 часа ми се видяха малко.Като 2 изминали минутки и толкова.Исках още.Да си говоря с нея, да „крадем” чист пепелник от съседната маса и да се смеем на мама, когато се разплаква на случайно разказана случка.
Пожеалавам на всеки да я срещне и да си вземе нещо от нея.Ако може усмивката, нея вземете!Аз взех много, дадох колкото можах.От сърце!

Благодаря!


28.6.13

Кабелът е като кокала

Вчера  в родния ми град Хасково, РИОКОЗ или whatever  институция , под патронажа на ояденият ни кмет решиха да се въплятат в главните роли на серила „Клъцни-срежи” и то без предварително записване, рецепта – камо ли изявление.Едни такива мутренско-необузначени колици от соца ( извинете, ама трошки си бяха) обиколиха набързо оживената ул.Бяло Море и клъцнаха сите познати свързочни ресурси: телефон, интернет,  кабелна.Оставиха след себе си  и визитка под формата на висящи кабели , на които до 15-на минути бяха увиснали  ухилени хлапета с депресивно-кряскащи майки.
Пиша съобщение във  facebook, използвайки го като по-евтин вариант за комуникация на родна земя ,  когато забелязвам симптомите на no internet access  . Поглеждайки към китайското творение за 3 лв , наречено рутер установявам,  че все още свети в добри показатели ( зелено). И все пак се досещам ,  че пакетът ни  с услуги от Виваком ( споменавам  доставчика напълно умишлено, осъзнавайки рекламния намек ) преминава през телефонен пост,  който вече е ням.
„Ни говор, ни картина”- любимото ми клише за всичко родно.
Чувам познатата за такива ситуация тарапана на улицата и решавам да разбера аджеба кой така ни резна посряд бял ден.Подавам нос на джама,  един реже.Подавам глава на балкона,  трима навиват.Слизам пред вратата, петима се мушкат у трошкат и отпрашват с мръсна газ.Изпуснах ги за има-няма 20 секунди.Но...почувствах силата българска, която гласи „ Ке си запалим плевнята,  че да изгори и тая на Вуте” и хуквам по посока една стълба и два чифта димитровградски маратонки „Адибас”.Баща ми вече е набрал преднина и води бурен словесно-обяснителен диалект  с другите два чифта китайски хлепки.
И все пак запазила част от миризландия в себе си ( бел.ред. Миризландия=Англия) , преглътвам каруцарската , която се е запънала на предния ляв зъб и проронвам ( абе ръмжах си направо):
-Извинете, Вие от кой оператор сте? – под вежда и засукан мустак , по хлепки и разсурлен анцунг.Моа в силата и блясъка си и чокото на тиквоча.
-Ни моъ ви кая гуспожу- маратонките
-Е как така се появявате на стълба , на улицата ми, пред входа ми и не се представяте.Да попитаме кварталния тогава?-аз изплюла всичко ингилизко .
-АмЪ ‘шо ми се карати на менье бе гуспужа?Я съм дошъл да си свършъ раутътъ тука..ама-ха- маратонките оживяха с начумерена глава измежду кестена и два кабела в ръката.
-Кога ще възстановите връзката към телефоните и интернета?- аз крещя!Баща ми ме сръгва.
-Ам  ‘чи ний сме от кабилнътъ бе гуспужа.
- Скапана държава!- отпрашвам към нас.
На съседния стълб , момче с обозначения кълца и нарежда.Майка ми го сгащила , а той пък от приказливите:
-С наредба на еди кой си , от 2008-ма всички въздушни кабели са незаконни и трябва да бъдат премахнати.
Аз само измрънквам...е то, мисля сме 2013-та ..или по-скоро 3102 когато няма да имаме нужда от кабелен пренос, щото’ нали ще сме напреднали телепатично, особено патично.
Няма телефон, няма интернет- цифровата ме дразни от сателита.
-Ванееееееееееееее, Иванке мъъъъъ...покажь съ мъ...
-Кажь’ мъ Диме?
-Проверь дъль имаш тилионь.
Мълчание между две отрупани сливи и очукано бетонно стълбище.
-Няам!
Последва обаждане във в-к Новинар Юг.И тази статия.
България.Ден: пореден.
П.п.Мислех си , да помоля БоленДолен да смени палката със салам.Някак по-удобно влиза.
П.п 2 Виваком бяха много отзивчиви, или по-скоро искаха да си спестят писанията в местния вестник
П.п 3 България ме вдъхновява.



27.6.13

[100 кила хора, без ресто]

Искам да отида в парламента. Няма да протестирам или да пия кафе.Подкрепям хората, които са на площадите,  по улиците  или у дома и мислено изпращат псувни и недоволни тцъкания по управляващите.Нашите/вашите, защото реално ние сме си ги избрали.Осъждаме собствената си преценка и подлагаме на кантар издръжливостта на избора си. Не ме нападайте , с идеята че аз живея в чужбина и всичко ми е наред и прочие глупости,  от които се изморих.
Няма да отида в парламента.Не , защото не желая и не защото няма какво да споделя пред трубината , събираща негативни погледи от кебапчести туловища и недоразвили се доайени на българската политика.Не защото няма кой да ме пусне- имам законово право да бъда изслушана, защото считам себе си за свободен човек с права и мнение. Не защото няма кой да ме подкрепи.
Ще продължавам да искам да отида в парламента.Няма да стана депутат.Няма да ям прословутите депутатски кюфтета ( мама ми ги прави по-добре, макар и от скъпата кайма).Няма да чета вестник , отегчена от скръбта на народа.Няма да използвам картата на Стоян от село Пукавица, за да избера поредната законова идиотщина, която ще подпомогне вече не затварящия се портфейл в черното куфарче до левия ми  италиански чепик.Няма да заспивам , защото angry birds и читавия ми таблет ми омръзнаха.Няма да правя политика, защото днес не ми е ден за правене на пари.

Ще постоя в мълчание.Ще създам илюзия, че съм ги „глътнала” граматика и не се чувствам мисловно и душевно предразположена да се оригна от парламентарната трубуна.Бих използвала и дезифектант преди да говоря.
Ще кажа:
„Уважаеми Дами и Господа,
Здравейте и  Благодаря за вниманието , което няма да получа.
Благодаря Ви, че ми „купихте” еднопосочен билет.
Благодаря Ви, че продължавате да окачествявате действията си като правилна и достойна политика.
Благодаря Ви, че умеете да държите кокала толкова здраво, че развивате канибализъм.
Благодаря Ви, че успявате да гледате с устойчив и незамъглен поглед народа си. 
Благодаря Ви, че гласувате  и заради нас. 
Благодаря Ви, че всичко е с цената на всичко.
Благодаря Ви, че не знаете какво Ви говоря.

И вероятно някъде там , след 4-минутна пауза , дори малко повече, защото ще бъде 10:01 и всички ще потропват с нетърпение за кафе и цигара ( ама разбирам ви отегчението), ще изляза с помощта на двама едри чичковци от Чистотата.

Благодаря Ви , че разчиствате България от Българите.

Лек ден!


П.п. И кабелите ни орязаха.Кофата още я няма!

24.6.13

Разходка за смет

Исках да  изхвърля боклука.Торбичката прилежно завързана.Без дупки дето да изпадат шлюпките от семки ли да се подава кочан зеле.Културка бе!И исках...ама нъцки!
Излязох през входната врата , взех завоя на 45 градуса ,  две крачки в ляво и ...аха да отворя капака на черната кофа.Е да,  ама кофа нямаше.Обърнах се на сите възможни посоки,  посетих с вдигнато-вежден-осъдителен поглед всички комшийски вратни,  но кофа нямаше.И още няма,  и преди два дни е нямало.И зимата е минала без кофа.
-           -    Татко , къде са кофите? – гледам достатъчно изумена, че да изглеждам смешно.
-          - Ахаххаа, няма ги.- смее ми се звучно.
-         - Е , това и аз го знам.Къде да изхвърля боклука?- започвам леко да ръмжа.
-    -Ами , една сутрин минаха онези от Чистота и ги събраха.Казанът е на горната пресечка....
-      - Къде?!
-        -  Ей там де, под парка.
-     -     Ама ти сериозно ли?!


Такса смет : 800 лв.
Бах тая скъпа разходка!!!!
Много се ядосах и продължавам да се ядосвам , защото исках отново да хвърля боклука  и утре.

Все още търся логична причина , която да обясни на мен и на съседката ( 80 г) защо по дяволите ония от Чистотата ни взеха коша?!


България.
Ден 2-ри



4.6.13

-32 глюпости-

Толкова ми е скучно, че започнах да гладя.

Няма да си кривя душата, докарах я до панталон и блуза . Майка ми ще се гордее , ако ме види да гладя дори и подгъв.Епа, не ме бива.
Майната й на ютията, аз да си кажа каквото ще да казвам.
Порастнах. Не искам, ама ей на...няма обелени колена, нито захарни петлета и дъра-бъра-сто-чадъра.Станах на 32.
Хрумна ми да си напиша 32 неща.Някакви.Без обещания.Нови.Стари.Мои.Разбираемо  цветни и луди.
1.Спрях да чета.[дори не искам да коментирам.ужасно е.но нямам време.тривиално]
*Забележка: ще започна пак да чета.една –две странички няма да ме забавят.
2.Искам да си направя ( сама) дървена полица за стена и ваза от глина.
*това ще го оставя за някога си  , някъде – но няма да забравя
3.Започнах да гледам тенис.за -1 да си закупим ракети.
*ще си купим ракети, топки и подходящи пътъци.кортът ме гледа всеки ден от съседния парк
4.Трагично или не , започна да не ми харесва да пуша.Странно, но аз наистина обича(х)м да пуша
*мисля
5.Pink.
6.Неистово ми се иска да ходя гола. Това вече си е признак, но с  тая сган около мен е разбираемо.
7.Спрях да имам време за интернет.
*Ъъъ...ами нямам време.
8.Ядох магданоз. [това е велик прецедент и нямам никаква представа дали ще се повтори]
9.Искам празна къща и много пари .Да я обзаведа и подаря.
10.Примирих се, че съм луда.
11.Чакането ми се превърна в навик.Но не и търпението ;) Поне не още.
12.Простих.
13.Любимото ми число.13.
14.Все още снимам.Но искам повече.Онази мечтана изложба ми липсва.
15-25 Премълчавам си.Мога и да псувам.Определено мога.
-тук нейде да се вмъкне , че ще си направя още един татус.много важно , но пък за мен е.посланието си е послание.
25-31 Не ме бива в числата , та си помислих да използвам и тире.
32.Никога няма да спра да мечтая.Дори и на 302 ;)

Всъщност нека се усмихнем и бъдем здраве, останалото са глюпости :-) 





17.1.13

Овцевъдство


Раздел на животновъдството , с тясна специалност-> отглеждане,  угояване,  остригване и прочие на животното „овца”.Овцата мили мои е една такава рунтава особа,  интелектуално остригана, нахранена и мисля често отличваща се  с едно единствено тъпо и комично блеене.Бе-е-е-еее!

В зоните на Европа , в частност емиграционните полета , миграционните савани и нищоподозиращите ливади е пренаселено с овце. Тук-таме някоя вакла , ама и тя блее. Мъжкото на овцата така и не можах да го нацеля коч ли е, овен ли е , мъжка овца ли е или просто овч.
В ранното си детсво овчицата е една такава миловидна,  сълзливо-трепетно-трогателна и прочие нелогични и близки до хипербуличен оскиморн епитетченца. Бива глезена, подмятана, гушкана и встъпително побутвана към традиционализъм, национални и прочие гордости, нравствени будили и все подобна халтурна храна.А те овцете пасат. Предполагам интелектуално наторена трева или поне обсипана с родителско-стадни възпитателни методи лично от майката овца.Животът й преминава екологично , органично и прочие прочиствателно с чести изхождания от драхонкоподобни изблици, чието отделяне се спохожда от възхвалително-блеещи-звучни възгласи от единоблеещото себеподобно стадо.
В подрставаща възраст бива свободолюбива, ученолюбиво и миловидно тийнеджърско съсловие, подражаващо с имитационна сила на ваклата част от родата.Все тъй гальовно подтиквана от майка ‘фца.Тоя татко нещо ми се губи!
Периодът на съзряване свързваме с остригването.Процес на добре обмислено щавещо оскубване, поплатен с някоя и друга драскотина , остъргано бутче и тук таме насинена муцуна.И пустото му блеене в октавите на невъзможния алт.
После не знам.Овците не мигрират.Размножават се , знам. И после пак не знам. Не съм яла овца.А и скоро не съм се усетила канибално настроена.
Познахте се предполагам.Щото абсолютно и тотално умишлено ви/ни описах.
Пропуснах модните тенденции, жалките опите за халтуризации и съпътстващите наствителни процеси като „обучение, развитие, кариера” и прочие.
Поне овците са все така единомислещо и дружелюбно стадо!
Това е единственият отличителен белег спрямо нас.
Хората!
Бе-е-е!

16.10.12

Среднощни баналности

Darn Cat|Boredom yellow

Баналности.Битовизми.Злощастни хора.
Това ме заобикаля и не ми харесва.
Няма как да се направя, че не забелязвам какво се случва, случило се е, или предстои.Не съм била безразлична, а ми се иска да бъда.
По-добре ми е свита в ъгъла на собствената ми усмивка.Но се чувствам малка, когато усмивката ми е тъжна.Никога не съм си позволявала да бъде такава.Или я има и грее, или я няма и не е тъжна.Научих се обаче на тъжни усмивки.И все пак истински.Емоцията е такава,  когаот е искрена  и се води от душата.
Разбира се, че дрънкам клишета.Но нима целият ни живот не е едно голямо клише?!
Не.Не е.
Опитвам се, съм и искам да бъда различна.Но пак си оставам не безразлична.Виждаща.Чуваща.Знаеща и можеща.
Не ми харесва да се спъвам в чуждите недоразумения и да кихам постоянно от двусмилени подмятания.Но и не мога да направя нищо, за да бъде всичко според моя свят.Има хора, и хора.А дори и няма хора.Трудно е да определя в какъв свят съм попаднала, но все още успявам да различа своя.
И знаете ли , чувствам се като онези градински гномчета, които рано или късно се оказват без глава.
В един момент пъча гърди и показвам броня, а в следващия момент ми е все едно и си говоря с тревата.
Няма как да разберете какво точно пиша, искам да напиша или да споделя.
Писането само по себе си е егоистична изповед.
И е хубаво.Толкова хубаво.
Лека нощ!