{утопия}

Има моменти, в които изпитвам нужда от утопиченкомфорт, или иначе казано се нуждая от потапяне в чужд свят, изпълнен с идеалистичност, топлина, различност и топло кафе. Тогава си пускам сериал.

Във времето спрях да разчитам на стойността излизаща от телевизора.Искаше ми да гледам неспиращо, дълго, да бъде смесица от романтика, драма, хумор и идилия.Парадокс: като тийн гледах реклами напълно целенасочено и с голям интерес. 

Днес нещата се свеждат то Netflix. 

Утопията си я създавам с избора. Избирам сериали по същия начин, по който избирам книги. Поглеждам заглавката и решавам. За себе си успявам в избора. 

Вероятно ( само в случай,че някой чете) се чудите кои са тези сериали , които са заслужили и пост.

Споделям. Защото споделянето е ключово.

В момента гледам Everwood.

Случайка в препоръчани за мен в Neftlix. Да бъда искрена, не мислех че ще ме грабне повече от другите два, имайки предвид и времето на снимките.Но в този сериал я има търсената утопия.Често докато гледам ми се иска да седна в този дайнър, да си поръчам закуска на бара и да бъда част от всичкото всичко.Това усещане е много вероятно да е същото като продължителното и ясното желание за заедност, създаване на общност, групичка, бъбъл от хора, които са толкова еднакви, колкото и различни и идеално се вписват в разбиранията ми за бекон с яйца, комшийски разговори, споделеност и случване.Епизодите са достатъчно дълги, за да предадат посланието, да оставят следа и да запомниш до следващия път. Рядко гледам по един епизод и винаги проверявам дали има следващ.Аз искам да има. За да продължа да усещам топлото кафе, сложните отношения и да знам, че героите са се случили както на мен би ми се искало. Утопия. За да си в тази утопия е трайно необходимо да си герой. Аз избирам да съм онзи, на когото винаги му е най-трудно, когото не харесват в началото , на когото не му отива въпросната утопия. Има и сладникавост, усещане за романтика, силно желание да се заместиш с някои от героите. И една такава свобода да бъдеш когото си поискаш.Природа, спокойствие и в същото време семеен хаос в огромната кухня.Малките улички, магазините, продавачите, барманите, лекарите и една Една, която определено искам да бъда. Everwood. 

Предишният ми избор на сериал беше да гледам отново много, много, ама много любим и въздействащ такъв. Мое мнение. 

Suits 

Свързам този сериал с бутането.Мое изкривено разбиране за това как се случват нещата в корпоративния свят.Не е бутането между неспособните и щуробадженащината.Бутане към високото.Героите се утопични , но с много тънка линия на разграничаване от реалните такива. Има такива и аз ги познавам.Сложно, грубо, романтично, с мирис на бърбън.Това е на кратко за този сериал. Много лично усещане за високо, много сходно случване и доволност.

Спомням си когато го гледах за първи път и след това четох автобиографията на Принц Хари. Развалих си вкуса от блаженството на последния сезон. Нищо лично спрямо въпросната актриса, но така или иначе имам право на мнение.

Не бих могла да опиша емоцията, моя си е.Но силно препоръчвам да се гледа.Утопията е реална.

Gilmore Girls 

Основата за всички следващи , сходни по случвания, сценарий и завършек. Гледах го , след като родих и твърдо смятам,че този сериалн е някак наложително да се гледа като майка.Тъжен, смешен, сериозен, есенен, кафеен, случващ. Утопичен.

Създавайте си утопии.Необходими са. Случващи се.Запомнящи се.

свобода

Морето е свобода!

 

снимка:личен архив

Моята свобода!💙

Обичам да гледам хармонията и ласката , когато допира хоризонта. Магията на простора, нюансите синьо, които ме поглъщат.

Обичам да го снимам, за да задържа емоцията, да си я припомням и да усещам тази свобода. 

Обичам морето във всеки сезон. Лятно , морно, преливащо от човешка тръпка и сливащо се със спокойствието на облаците, силата на бурята и въздишките на залеза. 

Обичам свободата!

{било е август}

Смътно разплитам текстовете измежду бръмбарите.

Така намирам тази чернова.Октомври е.Бръмбарите са си тук.Смътно не знам дали е, но е замазано.

Трудно се обеснява с думи , онова което сам не разплиташ.Идват изречения, спомени, картини.Бутат се измежду случващото се.После нямаш времево разпределение за подреждане и те , текстовете, остават в мъглата.

Така се връщаш към Август през Октомври.

Сезоните на думите.Изгревите на мислите.Залезите на спомените.

Права линия, чист текст.Едва ли?!

Небето е тетрадка.

истории

Снимам, за да разказвам Да запомня, да не забравя, да се връщам, да се усмихвам, да тъгувам, да съхраня, да бъдем.Не разбирам снимането за полза, показване или пари.Пословично сантиментална съм и никак не го крия.Всички снимки, които някога съм правила са истории.В повечето случаи мои, после наши, а сега още повече наши.Неопетнен от мисли спомен, спонтанност, красота, цвят.Дърво от истории.

Спомням си за времето, когато беше нашумял проектът 365.Не си падам по трендове, мода и вървежност.Правя нещата във времето, когато съм готова за тях.Сега съм готова за 365.

Проектът е учебник за търпение, търсене и постоянност.Да завършиш нещата, което при мен винаги е преливало в "оставям това за после" ....

В мислите си започнах 365 на 17ти.4 дни на осмисляне, борене с "утре, може би" и паралелно 4 поредни дни публикувах снимки.Този път ще го завърша. 

365/3

Пена на Гурбет 2

Все някога трябваше да има част 2 .Не чак след 10 години , ама туй то 🤷‍♀️

Да припомним началото през далечната 2012 

https://firedblood.blogspot.com/2012/02/blog-post_24.html?m=1

Част 2 [ Делчо 1 ]

Телеграмата Пенъ гЪ забута в най-долния долап и галибъ гЪ забури...на моментя!

В 8 сутринта в Сряда , Делчо вече приключил със закуската,мина през външната чешма, позами се , сложи каскета и с тиха стъпка се отправи към портата

-Дельо, 'де отьоЪш бря?

-Отивам при Киро.Кафе да пием.

- Кафе да пиели.Мноу ти пораснъ рабтътъ на тебе .Па и каскетя турил.А яла тука.

Пена не беше глупава, само така искаше да я мислят по село, че да не я закачат за нищо.Па и от ръки й идваше да мяза на онея от Макаренкото.

Делчо я погледна, па се врътна и излезе.

-Довиждане Пенке, ще си дойда за обяд.

Пена поседя , погледа подредения двор, изметената пътека, мързеливата котка до кладенеца, па влезе в лятната кухнята.

Зарзаватя готоф , 'ляба топъл.Ми сиге?!

-Къвъ да гЪ фатъм ся ?!

Погледна , почуди се , па се запъти към долапету. Уж да подрежда.
Огледа се , бръкна в най-долния долап и извади плика с телеграмата.Ама телеграма вътре нямаше!
-Въх майкоууу!Ми ся!Къ Зъ съ обесняЪм на Ганъ...
Изрови целия долап, изкара сите баклуце и от другите , телеграмата я намаше.

Застанала с ръце на кръста, пот на мустака и прах по престилката Пена въздъхна тежко, отрои потта на мустакя и смърмори....
- Дельоооо, мискин с мискина ти!!!!! Я зЪ тЪ научъ тебье !!!
Часът беше 11 и половина, хаменчи обедно време.
*****

Три къщи по-надолу Делчо трепна на стола и обърна чашката с кафе.
-Дельо, ко станъ въ артикь?
-Ба де да знам бе Киро, дай един парцал
-Ей, не гъ научи саа приказкъ въ.На, земь саа гюдерия
-Киро, парцал си е парцал, ама не кът парцалету на жинъ хни
-А, саа гъ можиш.

Изпиха си кафетата двамата приятели, разделиха се с уговорка за пазара в Събота и Делчо тръгна към вкъщи.

Много тихо му се стори.Погледна си часовника, 12:15..хм.Къде ли е Пенка.
Влезе в лятната кухня и спря на входа.
Пена беше разсипала обяда по чиниите, нарязала хляба , турила нова покривка , чак здравец на масата.

" Ей ся я втасах" каза си на ум Делчо

-Здравей Делчо.Как беше кафето? -без засукан мустак изчурилика леля ви Пена.
Делчо я погледна , огледа се , пак я погледна и седна на стола.Пенка говореше на книжовен български, беше си махнала мустака, сресана, облякана, без черно под ноктите и май намирисваше на лавандула.Реши да си мълчи за промяната.
-Пенке, много хубаво беше ама го разлях.
-Защо така бе Делчо, да не ти прилоша?
-Ами не знам, одеве към 11 и половина , седим си с Киро и едно като ток ме удари по ръката, дясната, и айде отиде кафето.
-Към 11 и половина, а?Дясната ръка.Хм.
-Да, точно тогава беше и на дясната ръка, ей на полях си и часовника.
-Ми то в същия час на полета за Париж бе Делчо.На 5ти.

Делчо зяпна.

"Таман да почна част 3 и дребният спука балон на ухото ми🙄"

{моменти}

Има едни такива моменти, които са толкова заредени с розАво, приятно гъделичкащо, цветно, достатъчно и щастливоносещо.

Идват точно, когато ти се иска да се откажеш, да се заровиш в пясъка, да спреш, да крещиш, да не си ти.

И са навсякъде.

Благодаря за такива моменти.Имам нужда!

Делнично

Какво нещо е съдбата , ей ?!

source internet 

7:20 ( примерно) сутринта си чета аз книжка в един прилично чист и топъл вагон , в един влак, някъде в Лондон. 

Книгата е "Адвокат на улицата" на Джон Гришам. Накратко : замогнал се адвокат се сблъсква със съдбата на бездомниците във Вашингтон по не особено приятен начин. 

Описанието на "не особено приятния начин" се лее около 4-5 страници и така се набива в съзнанието ти , че започваш да се чудиш "абе аз с какво съм помогнал на тоя свят, на бедните, на изоставените, на гладните?".

Не ме подмина и мен това чудене. Замислих се , че ми предоставят по един ден всяка година  за благотворителност заплатена от фирмата, в която работя , а аз дори не съм се въползвала. Срамота!Наистина се засрамих и веднага се замислих как, къде и кога да поправя това. Написаното наистина ме бодна.

Слизам си на гарата, минавам си по обичайния маршрут към офиса. Пред входа на супермаркета онази по-горе описаната чуденка се визуализира. Беше рошав, раздърпан , но много мил!

- Добро Утро ! - поздравиха ме две молещи очи , широка усмивка и дяволити очи

- Добро Утро! - отговорих с усмивка

- Бихте ли ми купили храна от магазина моля!

( звучи като оправдание , но наистина не се замислих нито за секунда в отговора си) 

- Да, разбира се. 

На влизане персонала се усмихна и ми каза, че съм 4я човек тази сутрин , който му купува храна. 

Не се почувствах измамена. Напротив , насърчих го да си избере каквото поиска. Беше скромен и много странен избор. Сандвич, консерва боб и два сникерса. Платих и той си замина. Нямаше го отвън , когато аз си тръгвах. Веднага сглобих сценарий в главата си , че ако съм четвъртата , той просто събира храна за повече хора, семейство, деца, други приятели по улицата. Усмихнах се. 

Но там не приключих с книгата , нито с чуденката. 

Разбира се , че адвокатът ще се превърне в добрия самарянин и ще защитава бедните с безплатни услуги и прочие. Това е книга. 

Но усмивката от сутринта си е реалност. И този ден на година мен чака. 

Та съдбата я има. 

А аз имам дела за вършене. 

Да си помагаме. 

Дядо Боже гледа!

Лека Нощ!

Малките неща са важни.Те събуждат заспалите ни сетива и ни карат да си спомним за истинското . 

Колко е хубаво да се прибереш и да ти се усмихне цъфнал жълт нарцис посред зима.

*picture : me 

Фермата

Делниците тук са някак не толкова интересни , дори признавам досадно скучни.Работа и спане и тук-таме някое питие.Да , вероятно някох четящ ше изнамери добро обяснение на написаното и с усмивка ще го нарече - мрънкане. 

Мрънкането е моя абсолютна , че дори запазена марка , черта.Но в този случай няма да го бъде. 

Всеки си му е намерил чалъма на свободното време. Нашето е по-скоро време извън работа. Отплеснах се!

Гледам риалити.Не съм чак толкова изкривена да гледам братята известни по иначе интересната Нова Телевизия. 

Гледам "Фермата". С удоволствие, със смях, със сълзи, с критики и с носталгия.Чакам 7 и вързвам телевизията ( друга тема е вързването) и се залепям за екрана.Мился доста буквално.Не бях и още не съм напълно почитател на продуцентите Иван и Андрей , но да кажем че сега са ми малко по-симпатични. Гледала съм някои епизоди от първата част на предаването. Като идея много ми допадна още от самото начало. Но някак не успя да ме "закове" пред телевизора. Първият опит явно им е помогнал да се научат как се прави подобен експеримент като изключат лигнята и позите от предишните си телевизионни изяви , та сега им се е получило.Ама много добре!

Рядко ми се случва да вляза толкова във филма, че да се смея на глас и да си мрънкам под носа "Дий бейби" , и да се смея от сърце. Смях е необходим.Чист и от сърце.Това предаване ми го дава.Вървши си работата идеално и се чувствам напълно възстановена психически,Тук това е необходимо , за да продължиш. 

Учейки се на телевизия , продуцентите де, този път са намерили много добрият вариант да ме стискат за гърлото и да ми се усмихват от екрана, докато аз подсмърчам на дивана и ми е едно тежко, носталгично и много ревливо.Да, емигрантите.В десетката момчета.Много приятна изненада. Ние не сме важни само заради статистиката или приходите. Не сме и външен дълг  или документална поредица. Нагледах се на успелите българи в чужбина, нагледах се на мизерията , битова и морална, негледах се на статистиката в английски лири. Вече не е толкова забавно и поучително да разказвате за живота ни извън България. Изтърка се тази версия на известност и поточност в новинарските емисии. Не става вече. 

Да се опитвате да ни върнете в България - това вече е моето ДА. Всеки от нас иска , вярвайте ми, до болка и ужас да знае , че днес или утре дори след месец или година , да има точна дата , да знае че ще си е у дома. Да се събудиш у дома е усещането , което е толкова важно за нас  , почти колкото да си здрав. Всеки извън страната си се събужда , за да дойде точно този ден. 

Във "Фермата" намерих онзи момент, в който за миг всяка вечер аз съм в България. 

Гледам и плача , и се усмихвам . 

От малка съм закърмена с работа на къра. Обичам земята , нивата, мотиката, приятната умора след дълъг ден на полето. Пръстта под ноктите , одраните лакти и свободата. Усещането за България! Това ми дава едно предаване.За малко. 

Много ми е мъчно как новите деца не знаят за тази Земя. Как се раждат с невежеството. Тъжно.Но поправимо. Затова е това предаване. Да ни посочи правилния път към Родината. Да съживи селото , да ни покаже колко сме богати всъщност. 

Баща ми има ферма. Това е мястото , където аз съм израстнала. На Нивата!В прегръдките на стария орех. Около онази малка и толкова жилава мушмола. В усмивката на ранните ягоди, в жегата на царевицата и сладката песен на вятъра.

Искам да мога да запазя всичко. Всяко камъче, растение , буболечка.Но не като спомен. Искам да мога да ги наследя достойно и да им покажа, че знам че те са ме гледали как раста, как ставам човек , как плача , как се смея , как съм жива. 

В Неделя отново ще гледам "Фермата" . Нивата и България са в сърцето!

 

Усмивка

Трудно идва муза.

Закотвих се в едно безвремие , нотификационен поток  и някак си (наистина) без да се усетя изоставих блога недописан.Без нова дрешка или нова усмивка. Минаха няколко Коледи  ( не броя) . Мина време .

Шаблонно, комерсиално или най-добре казано по нашенски ( изтъркана фраза в употреба) : всичко с времето си.

Дойде й времето на Шматкология.

Имах време да помисля какво точно искам да се случи на/в този блог. Няма да скрия , че доста размишлявах над ново име, нова визия  - промяна. После си казвах "ама то баш сега няма да е " , "мързи ме - много откровено при това", " имам много други неща на главата" , "абе дори не си спомням паролата" - някъде тук извиненията ми се сториха доста тривиални . Междувременно като виновен и напълно осъзнаващ се човек с блог , не оставях страницата на блога във фейсбук да потъне в забрава. Дори и всекиднвените нотификации , пиукащи не знам си какво , еди що , защо ...не. Имало си време :) 

Виновно (отново) , не успях да отбележа годините на блога, но евентуално имаше картинка с напомняне.

Сега пиша, защото времето дойде. 

Блогът си има име , което винаги ми напомня на смисъла от писането. На емоциите около създаването на това местенце , усмивките и всички приятели , които намерих тук. Това име е инициал, който и времето не успява да промени.

Моето място. Моята нива. Моето слънце, Моята страна. Всичко написано  тук е част от много животи , от няколко градове , различни държави , специални моменти и няколко недовършени хобита . 

Още мечтая , още снимам. Използвам по-често фейсбук. Чета повече, споделям по-малко. 

Това не ме прави различна.Същата шматка, с голяма усмивка и сега вече два бели косъма!!!

Усмивките винаги остават, нали?!

Чета и рядко коментирам.Социалните мрежи избутаха желанието ми да комуникирам на ниво дискусия. Обикновено отдавам споделянията си на битовизъм.Както мама казва "Аман от тия твойте манджи!" ( усмивка ) 

Социалните мрежи обаче държат хората заедно. Подсилват ежедневието , да не каже съвсем го изживяват вместо потребителите си и не остават мръсни и изцапани. Животът на хората в социалните мрежи се подържа мръсен . Хубаво е да има хигиена. Да пиша сега и тук е избор на интернет хигиена. 

Стана сериозно, аз исках да се усмихна на времето , което дойде да съживи моя блог.

Шматкология. С Усмивка :) 

*България*

Коледа Назаем

Коледа е някак всеобхватна.За всеки.За всичко.За никого. За нищо.Назаем.

Коледа е усещане.Тихо, спокойно, меланхолично и толкова топло. Ако дори и за секунда не се чувстващ така е време за действие.Коледа е необходима.Коледа се случва.

Коледа назаем. Взехме си това , което ни липсваше. 

~ пристанища ~

Навън е грозно.Никога не съм си мислела, че ще ми омръзне да наблюдавам смяната на настроенията на природата.Но тук е толкова самотно и скучно, че съм убедена в скучноватия повей на вятъра и мързеливия дъжд .Бурята е скучна.Не така звероподобна и нахъсана както у дома.Вятърът бучи в комините и толкова.Храстите са изтърбушени, окъсани, несмогващи.И все пак е еднотипно.Кафяво, мрачно, но не чак толкова очарователно.Пристанището , където съм сега.

Всяко едно местенце, където сме били или поне сме зърнали за момент, ден, ваканция или бизнес посещение е наше пристанище.Пристигаме горди, с развяти мечти и винаги насочени напред.Престоят ни е изпълнен с цветове, минималистични упреци и толкова много изживяни емоции.Хубаво е .Може би защото знаеш , че следва ново пристанище, и още едно и вероятно някъде там те чака „У дома”.

Прехвърляш спомените и събираш всяка една котва, всяко едно пристигане, заминаваме, кратък или дълъг престой.Милееш за морето, тъгуваш по хижата и сълзите по дома оставяш за моментите,  в които си там.Няма по-хубави и по-разтоварващи сълзи , от тези на радостта от пристигането.Прибирането у дома.Усещането е толкова силно, завземащо, обливащо, че искаш да можеш да му се наслаждаваш стотици , хиляди, милони пъти и още толкова пристигания.

Вдигаш котва и неистово ти се иска да можеш да не се обръщаш назад.Да не виждаш сълзите, изпращачите и самотния бял шал.Винаги е тежко.Винаги си сломен.Но някъде по средата на пътуването се усмихваш , замисляш поредното завръщане и ти става топло, сгушено и домашно.Затова са спомените.Да те държат способен да издържиш до следващото завръщане.

Пътят е дълъг.Трънлив, боцка и пари.Но всяко пристанище заслужава щастливи пристигащи, още по-щастливи заминаващи и не чак толкова очакващи . Взимайте по малко от всякъде, събирайте котви и създайте кораб на мечтите си.Давайте , разпръсквайте , идвайте и си тръгвайте.Но винаги се връщайте.Там.У дома.

~парченца~

Парченца- така събирам спомени, моменти, емоции и усмивки.Понякога тъжни погледи заднешком или отронена сълза изгонена от вятъра.

Днес ще ви разходя до Lindfield. Селце близо до града, където живея.Във Великобритания. Винаги съм мислела, че когато и да ме попитат "От къде си ? ", аз с усмивка ще отговарям " От Хасково". Но после стана Бургас, София, Burgess Hill.Но аз съм от Хасково (усмихвам се).

Та...разходката.

Lindfield is a village and civil parish in the Mid Sussex District of West Sussex, England. The parish lies to the north-east of Haywards Heath, of which the village is a part of the built-up area. It stands on the upper reaches of the River Ouse. The name 'Lindfield' means 'open land with lime trees.'
The parish Church, All Saints, stands at the top of the High Street and its history goes back to 1098. One of the oldest houses in the village is Church House, formerly known as The Tiger, and still referred to as "The Tiger" by Lindfield residents.
It is classified as an Area of Outstanding Natural Beauty.

Всички селца в околността ся някак типично мрачни, мухлясали и кафяви.Но толкова очарователни.Тихо е , вероятно вали.Малките прозорчета са се наредили като врабчета.Погледите ги няма, спокойно е.Има мушкато.Червено , много често още по-червено.Има малки улички, скрити порти и котки.Завиваш и се блъскаш във сто вековна черква или ливада с минзухари.Тук е така.Кафяво и зелено се редуват в подредеността на жителите.

Дочува се шум на неделен обяд , веселост и сгушени в местния пъб животи.Минава кола от миналия век и намигва с лъскавата си гордост.А ти си турист и ти харесва.Чувствам се свободна,  улиците ме приемат и не ме оставят да бъда безпризорна или ничия.Търся с поглед парченца.Да споделя, да покажа, да усмихна. 

Стискам всичко.Не искам да изпусна нищичко.Нищо, че мога да идвам всеки ден.Когато си там, за да събираш парченца, времето никога не е същото.Иска ти се да е протяжно, лениво и часовникът да не ти напомня , че скоро ще си запечатал своите парченца и Довиждане е последното.

Позволявам си да надникна и в живота на жителите на селцето.Откраднати моменти, които пазя.Емоцията на споделянето винаги ми е носила усещането за спокойствие, за изказано добро и за топлина.Споделянето е красиво.Като минзухарите през миналия февруари.

Намирам уличка като от онази мечта.Зад ъгъл, в глуха уличка.С мързелив храст на входа и милиони слънчеви зайчета по прозорчето.Едно прозорче, но нечие прозорче.Преглъщам , защото мечтата ме дави.Взимам си парченце въздишка и продължавам да мечтая.Доброто ще дойде и в онова прозорче ,  където ние ще правим слънчеви зайчета.

Зеленото е толкова успокояващо.Иска ти се и можеш да го усетиш.То е приканващо, но не и измамно.Много зелено.Окото дори не възприема.Красотата на тези парченца е във времето.

Въздишка

"А понякога, като се вгледваше скришом в прежуреното лице на Дъбака, речеше му благо:

— Лазаре бе, ти трябва да се ожениш. Ветрените мелници хабят младостта!

Дъбакът го поглеждаше с големите си сини очи и почваше от все сърце да се смее.

Ветрената мелница от ден на ден се по-лично оформяваше тънката си висока снага. И от село се виждаше как двамата майстори ту слизаха, ту се качваха по непокрития й покрив.

Веднъж Дъбакът съобщи, че от високите й криле дядо Корчан съгледал далече зад Витоша бяло облаче. Тая радостна вест бързо-бързо се разнесе от кръчмите по къщите, а оттам чак до морните работници в полето. Те мигом напуснаха работата си и се стекоха в село да посрещнат толкова очакваното събитие. Краят на страшната суша, която изпогори всичко, вече настъпваше. Черковната камбана удари като в празник." 

Гората

Имах нужда от въздух.Студен.Изпълващ дробовете ми със свобода.

Имах нужда от тишината на гората и песента на калта.

Имах нужда от вятъра.

Имах нужда да видя гората отново през обектива.

Цинична скука

Когато ми е скучно, ама наистина много скучно , ъзвън всякакви скали , измервателно-тъпорни устройства и прочие- започвам да пиша глупости.

Безмерни , врели-не-кипели, досадни и безметежно грубовати глупости.

Сега се сещам , че никога не съм писала за циничността като едно от любимите ми изразни средства.Не съм от хората, които се крият зад срамежлива завеса и надничат в общия сеир с половин око.Аз просто сядам на първия ред и зяпам с отворена уста.Дори ръкопляскам.Псувам.Ле-ле как само псувам.Не зная дали е лошо, съвсем не е типично за една дама, но на мен ми харесва да псувам и да бъдам цинична.Разбира се само, когато ми е скучно.Или „ми е паднало пердето”, „хванала са ме карастанчовите”, „ел таблото ми е дало на късно”.Е как пък да не ни е хубав родният език?!

Всъщност на сръбски се псува доста по-благозвучно.

Та.Псувам.Споменах го, нали?!

Показвам среден пръст и много не му мисля на кого.Пак в онези странни състояния разбира се. И ми казват , че съм невъзпитана.

И определено има кой за какво и защо да напсувам.Но вместо това се сещам за една книжка 

"The Loo Companion"- тоалетен хумор.

След втория ред реших , че тази книга е напъвателно полезна единствено и само за тоалетни нужди и творческо усамотение.

Гледах Марина Абрамович и великият й пърформънс.3 месеца на стол в Музея на Модерното изкуство.Бидейки в по-горно посоченото , среднопоказателно настроение се зачудих колко ли време бих издържала в позиция "middle finger". Осъзнах , че псувнята, показването на среден пръст се случват и на ум.И дори е много по-образно и описателно и всичко фантастично и толкова истинско, развиващо се чак до онова прословуто 9-то коляно.

На края гледаш една комедия и разбираш колко много мразиш Дженифър Анистън.

:finger:

Лека нощ.

Гостенка

Тя е като прилив.Няма я , дори ожадняваш от липсата й.Гърлото те сърби от сухи брътвежи.Искаш да се излее върху теб с цялата си сила и да те отнесе в оргазмено цунами.Идва бавно,  дори мъчитвелно.Ражда се, отново и отново.Проплаква, а на теб ти е толкова хубаво.После става бурна, шумна и необуздана.А ти се мяташ из водовъртежа на страстта й.

Тя е като сън.Толкова много нощи идва и си отива.Сутрин се опитваш да си я спомниш.Да усетиш аромат на грешки, да се увиеш в омайна мъгла  от творения, да я докоснеш и да изпържиш лилави яйца.Сънуваш я дори , когато си буден.В трамвая, на булеварда , под дъжда.Притеснява те навсякъде, но рядко те оставя да се събудиш с нея.

Тя е като трън.Боли , когато искаш да се освободиш .Олеква , когато изцедиш соковете на проникновенността й.Наслаждаваш се на всяко едно движение.Не олеква, когато я извадиш.Не заздравява, отказва лепенки и помади.Оставя незаличими следи, печати.

Тя е като бонбон.Сладниква, лъскава, опакована.А ти си като малко дете в сладкарница.Толкова пламенно и жадно я разопаковаш, а тя ти подарява моментите, на които се радваш , дори когато си на 60.Понякога е ментова, прекалено шоколадова или разтапящо черешова.По дяволите, отхапваш от нея с вампирска настървеност.Искаш още, още и още малко.

Тя е като изгрев в залеза.Проблясък в онова пълно със сажди безвремие, сгушено в паяжината на ежедневието ти.Лунна светлина в деня ти.Романтика по време на бизнес презентация.Цикламени обувки, които толкова много искаш да тичат с теб.Реклама на любов.Светулка !

Тя е като банка.Лихвенна, нарастваща, безмилостно сто-процентова.Събирачка на душевен капацитет.Кошче за порицания.Спестовна сметка за спомени.Кредитна карта с възможно най-високата пазарна лихва.Кламер за непослушните ти сънища.Телбот за неспящите ти очи.

Тя е фотограф.Цветове, бледи, изсъхващи, размазани , пейзажи.Видео с твоя филм-неспиращ, без remote control.Идва и просто те щраква в лицето.Безмислостно точна в нюансите на настроението ти.Отпечатващо неизлечима.Постоянна, в кадър или два.Макро.Огромен увеличителен стон в твоята гама.

Тя.Музата.

iСиктир

Започвам да затъпявам.Умишлено, преднамерено и с много голяма скорост. 

Не, не е поради английската скука или традицонните безинтересни дни и прочие.Те така или иначе са, бяха и предстоят и няма как да ми се размине ( не можа) да пропия чай с мляко и да се натъпча с шоколадови бисквитки.Ужасно е.Все едно съм на 100  и знам, че ще стана на 110.Това спокойствие е по-гадно и от сутрешния поридж.Отплеснах се.

Та, затъпявам технологично и отказвам да мръдна и една мини-нюню-микронна стъпка напред.Заглавието е повече от красноречиво.

Та, в този дух на жички, слушалки , машинки и прочие кабеларии , всъщност безкабелни умни кутийки- няма да стана Iuser.Не.Категорично, абсолютно и необратимо отказвам!

Омръзна ми да слушам/гледам/чета  за не знам и аз коя генерация, нано-нещо си и всичко това започващо с наглото I/АЗ .Азът мили ми инжинерчета и прочие developers въобще не би могъл да се побере дори и в най-мощната карта-памет.

Разбира се, че знам какво представлява всяка една от тези модерни играчки.Но не разбирам приложението им.Едното не замества другото, напротив – преповтарят се, смаляват се и се допълват.Нищо повече от дигитален екран и опции.Интернет можеш да хванеш и на веф бахти!(предполагам).

Ядосана съм на всички джвъчки . То не остана непромит мозък.

iphone-  не желая да си купя.въпреки всички крещящи реклами, предложения , бъндъли и бъргейни.майната му.ще си цъкам на морално стария лаптоп и ще използвам морално остарелия си телефон.

itunes – wtf?!  На кого по даволите му е хрумнало това.А да-> developers.Майната ви.Книжка с упътване за блондики да добавите.Да си актуализирате сайта и да обясните защо чарджите за уж безплатните си игри.Не съм ги използвала (never).Но чух/чувам/ще чуя.

ipad/ipod при това nano от не знам коя поред генерация.да, знам колко много искаме да бъдем близки с онези с антенките, но защо по дяволите да се окабеляваме и да се правим на високо-технологични роби, които всъщност търсят копчето за включване и изключване поне ден.бахтибахтибаси.

iCloud - е не, това вече ме довърши!

таблети.ноутбуци и други боклуци ги подминавам .те се самоотричат сами по себе си.ужасни са.къде отиде желанието за тракаща клавиатура и милия спомен за пишеща машина.а да, гости от миналото не искаме.сакън.smart телефоните ми са достатъчни.

преминаваме на E.явно откъм ай/нещо си сме изцедени откъм идеи.временно.

е-reader – ок, модерно е.компактно е.има глупавата опция да ни говори и ние да слушаме.като мислено си представяме, че това е любимата ни радиоточка от соца и чичкото зад антенката ни раказва приказка.глЮпости.оставам , остарявам и настоявам за ХАРТИЯ.какво ли беше това?!

Предполагам съществуват още „бойни снаражения” , за които „закърнялото” ми главица не подозира.

Представете си само.Свят без вербална комуникация.Без истински усмивки.Без усещането за близост на живо същество.Само метал, светлинки и тук-таме някоя не ъпдейтната антенка/жичка?!

iсиктир .

Те са като херпеси бе!

Аз ли?! 

Аз имам телефон със смотан тъч скрийн, който ме изнервя.Притежавам що годе сносен лаптоп , закупен заради необходимостта от мобилност. Т-о-ч-к-а.

Нямам mp3 плейър, нямам ай-сичките-там-идиотщини.Нямам четец.Нямам ноут бук.Нямам айфоун и прочие.

И?! 

Щастлива съм.

Да заковем

Случвало ли ви се е да намерите нещо красиво,  омайващо ,  стилно,  или толкова впечатляващо,  че да ви се иска да го лепнете на десктопа си?! На мен да.Случавало ми се е и случайно да попадна на изображение ,  което ме впечатлява,  но забравям къде съм го видяла.Това ми причинява часове търсене,  изгубено време и често пъти резултат нулев.

Това е предотвратимо.С новата мини-социална мрежа Pinterest.Видях я при Nathalie . И поисках покана.Така действа за сега.През профила ви във фейсбук и чрез заявка за покана.Изчаках два дни и получих линк за присъединяване.Много съм доволна от това приложение.Тъй като във фейсбук излиза точно като такова.

{pinterest.com}

Pinterest e място за споделяне,  събиране,  въздишки и много вдъхновение.Разполагате с дъска ,  или нещо като ваша папка,  в която да „забодете” своите интереси. Можете да споделята и пинвате всичко ,  което ви е направило впечатление в уеб пространството или да качите нещо свое.Разполагате с поддъски ( такава дума едва ли съществува). Всяка една всъщност е като папките ви в My pictures ,  но никога няма да се повреди или затрие.Не е подвластна на преинсталация.И винаги можете да й се насладите в моменти на определено настроение.

Като всяко ново нещо е много интересно.Особено за хората като мен ,  които харесваме визуалните изкуства.Разбира се,  че можете и да пишете коментари, да харесвате и най-хубавото е ,  че всяко едно изображение ,  което откриете в pinterest може да бъде презаковано или repin.Уникално приложение за изображения.Според всеки вкус,  стил,  разбиране.

Предлага ви се възможност да създавате бордове с вашите лични интереси.Можете да използвате и готови такива.Лично аз промених заглавията според предпочитанията и изображенията, които съм заковала там.

Другата чудесна опция на приложението е, че не е необходимо да изписвате източника на изображението, защото разполагате с pin бутон , който след извличане показва източника.Когато качвате своя снимка можете да изпишете copyright to, но така или иначе вие сте посочен като източник.

Ето я моята странна  дъска 

Адмирации към екипа на Pinterest.

Препоръчвам!

Causa Perduta

Отново Англия.Отново и все още има на какво да се възмущавам, радвам, усмихвам , цупя или да споделя.Мислих дали да преместя всички чаени писаници в отделен блог, но ми се стори прекалено локумено.Имам си място за споделяне [т-у-к] и тематиката си е само въпрос на мой избор, настроение и емоции.Включвам и преживелиците, защото те са ми най-шарени, запечатани, цветни и доста често дъждовно-влажно.[добре че не се чувствам като охлю-бохлю].

А всъщност става дума за магарета.Не за мъже, дами ;) А за магарета.Не наш Марко , или Цона , а  едни такива от оня свят....вече доказвам "прикритата си лудост".Ама нейсе има и такива.Виждам едно такова+causa perduta . И ще ви го покажа.

Споко, не е живо- макар и да си има самарче!

А всъщност това е витрина на магазин.И то не какъв да е магазин , а second hand.

И не това е фрапиращото.Едно  магаре на витрина не би могло чак толкова да ме трогне, че да се разпиша по сред нощите[дописвам сутринта].То това магаре не е там случайно.Има си кауза, която у дома наричаме causa perduta.Прочетете си я сами...мен все още ми е трудно да се оправя с превода ( не технически , разбира се)!

Е хубаво....имало и магарешки рай.Възможно е.Ама да спасяваш баш тоя рай ....купи си нещо и предостави спокоен небесен живот на магарето.Хъх!

Много ясно, че не ми го побира главата.Що за кауза бре англичанино?!Питам и отговор не искам.

В интерес на истината магазинчето е много приятно и перфектно декорирано.Но до тук.Нищо няма да си купя, дори в началото си мислех , че е някой изчанчен бутик.А то к'во било.Хайде сега си представете този същия магазин на Вишотка.

Хубава седмица!!!