новогодишно сега

{source : pinterest}

Станах в 5.Пия второ кафе и ей така от замръзналата муза и ленива мисъл ...се събудих.

Често си мисля защо хората са сложни...С ясната мисъл на първокласник.Всеки отговор е сричане, извинения и математическа заблуда.

И после едно изгревно усещане на имане, съществуване и смисъл.

Неделя в 5 не е чак така лошо.

Хората и сложностите са една геометрия на мисли, биология на емоции и историческа сага с балонни спомени. 

Аз имам от всичко, и още толкова. И все пак не разбирам онази сложност, която е тригонометрична, криволичеща парабола на добронамерена хапливост, премесена любезност и толерантност на кота нула. 

Науката бледнее пред "предприемаческите" души.Кофите са прелели, носят се бидони и се събират налични случвания.Няма цвят, само количество. Няма и математика.Има трупачество.

Емоцията е изкривена като ъгъл на незнаен градус, спомените са зашити с нескопосана тропоска, приятелите са като няма куклен театър с висящи прежди на сломени души.

Мечтите са се пльоснали в забрава, разплискани сред паяжината на заетостта. 

Тук-таме четящи хора изплъзват от безвремието на модерното, но и те са зависими от пошлостта на онова трупачество.

Едни хора маршируват под скърцащите си жития.

Тъжно.Хората са сложни.Може би защото искат да бъдат такива. Коя съм аз, че да съдя?!

Неделя в 5 е най-подходящото време за размисъл, събуждане и оставане на кота себе си.

~ Лачена история ~

Добър вечер :)

Имам леки съмнения , но никакви колебания, че този разказ съм го публикувала в момента на написване. И така да е, не ми пречи да повторя. Харесвам си го.

source : internet 

Днес съм висока, лъсната, малко дрънкаща и черна.Сутрeшният тоалет премина  не толкова нежно и безкористно, но хигиената е важна.Не получих гланц , но какво пък – пак блестях.Знаех си , че вечерта ще стоя на тъмно, изкаляна , но поне подредена.Поне няма да стоя в клетка, като онази с панделките и ниската талия...ужас!

После тръгнахме ( на работа) и вървяхме.Поздравих есента от близо, дори се заговорихме с еднин жълт господин от парка за постмодернизма и климатичните аномалии.Голям симпатяга – малко накълцан и леко оръфан , но иначе снажен и цветен.Усмихна ме, но нали са ми казвали да си затварям устата, та си останах с душевен кикот някъде към горния прешлен.Вървяхме изправени, леви-десни, десни–леви; понякога се обърквам , защото тя притичва, надскача някакви огледални мокрости и после пак ме оставя на мира, да си вървя спокойно.Шляп-дрън, шляп-дрън.Много е досадна тази металната.Отгоре на всичкото е подвижна и ме удря отстрани,студена е!

По някое време ( още е сутринта) тя спря.И аз спрях , другата също.Чакахме.Ужасни шумове има по този маршрут и не чак толкова привлекателни места за почивка.Или ще са каменни или полепнали с няквки странни , шумолящи нещица.А най-неприятно е да те настъпят.Тогава се съюзяваме с нея , тя винаги ни защитава и се опитва да отбегне момента на допир с врага.Но само понякога.Още съм млада и не съм преживяла сътресението , онова с тротоара , но ония от втория етаж ми казаха , че боляло.

После изкачвахме едни стълби-тя не ги обича, но ние й помагаме.Пак покой.Видях една стара позната от съседния град.Беше се накиприла с нова прическа , лакирана, лъсната ...дори си имаше нова шапка ..тюх , ама й личаха годинките.Поздравих я глухо и някак премерено , а тя врътна острата си опашка и ме цапардоса леко по тила.

-Здрасти ...нова си още , м ?

-Че за кое да съм нова ?

-Ами не си ходила още на събрание , нали?

-Не.Но ще отида.

- Ха,ха – май са ти отредили място само в офиса.

-Не знам , още съм нова!

Замислих се , чак ми се искаше да се почеса по плешката, но тоя цип нещо ме стегна.”Събрание”...какво ли ще е това?!Сигурно ще е като преди да дойда тук.Много колеги, събрани на едно място, подаващи нос над подиумите и намигвайки на съседа с велуреното яке.Звучи забавно, но не съм сигурна.Ами , ако ме забрави на някое такова събрание...

През повечето време , благодарение на нея си почивахме ...но то омръзва.А и вечер наистина е тъмно , дори забравя , че и ние обичаме да си говорим.

Мина и този ден, заспахме- прави- но гордо изпънати.Сънувах , че съм принцеса в меко , цикламено и топло палто.Някой решеше къдриците ми и пееше.Возих се на лъскава каляска , със специална капра и кочиаш.Беше толкова хубаво.

Утре пак ще съм висока, лъсната, малко дрънкаща и черна!Нищо , че съм дясна обувка!

~Довършено~

Още се брои за Нова Година. Не алкохолно-романтично .Все пак е Януари!

Заплатата е изтъняла, килограмите са се закръглили, поизморили сме се от купони , недоспасли сме. Идеално време за моята равносметка. 

Правих няколко опита да започна това писане.И всеки път се сещах , че няма значение дали ще успея през Януари или ще се върна през Август. Важното е да го довърша!

Някой много специален за мен ме е учил да си довършвам започнатото. Хубава мантра.

Този блог започва 11-та си година без обещания, без нова премяна, но е тук.

Аз обаче започнах и миналата година  с новости. Научиха ме още ,освен  да давам съвети за хигиента в интернет и да ги прилагам.Новостите си остават, във фейсбук без чак такава хигиена ( хилежно).

Хаосът в блога, в мен, наоколо и въобще си остава в същите приятни нюанси на моите шарени мисли и настроения.

И точно там е смисълът на това писане. Да започнеш , да пишеш , да усещаш собственото си присъствие в пространството , да довършиш започнатото. Без времеви ограничения, без обещания, без правила. 

И точно там е смисълът на желанията , на мечтите. Да сбъдваш , да се катериш, да ожулиш коляното, да спукаш тая вежда , да се наслаждаваш на белезите, да довършиш това изкачване без да има значение дали си успял за една минута или за десет години. 

Мислите ми често не са толкова шарени, колкото ми се иска , но цветовете се идеални. 

Партитата често се ограничават до чаша вино и нетфликс, но това ме устройва идеално. 

Емоциите са на ново ниво и ме оставят да ги изживея по няколко пъти, за да разбера какво е усещането от това ново. Прекрасно е.Лудо е. Още по-хубаво е. 

Приятелите се завърнаха заедно с цялата лудост , която бяха запазили за нашите моменти. 

Мечтите нямаляха, не защото съм забравила да мечтая - просто се сбъднаха. 

Специалните за мен хора са винаги до мен. Обичам ви и Благодаря!

Тишината е все така приятелски настроена и ми липсва. 

Книгите се увеличиха- значително. Четенето е хигиена. 

Писането се превърна в мислене , обещание да бъде довършено. 

Сливи за смет ( инглиш вържън)

Каква е разликата между боклук в торба и боклук в пластмасова касетка?!

Разликата е едни 146 паунда на месец. Сто четиридесет и шест! 

Напълно заставам зад разделното рециклиране и много послушно си отделям стъкларията , пластмасата , хартията. По цвят. Па измити тарелка. Па без етикети. Измити бурканчета. Добре де, шишетата са немити, ама са празни!

Редовен платец на въпросните 146 английски (******) лири. 

Не ми харесва да вдигам скандали на местната управа и винаги изчаквам преди да започна с лютнята.

Достатъчно дълъг реверанс от моя страна беше. Ама днес ми прекипя на рециклиращата душица.

Чакам си аз липсващи и допълнителни контейнери от има няма Февруари/Март. Много търпеливо пиша едни любезни писъмца с различни служители. Плащам си всеки месец.Подчертавам ги тия 1-4-6 камъка!!! И след периодични безпочвени обещания , мъкнени на торби със стъклария ( епа пийваме си!) и прилежно натъпкване на н-на брой пластмасови ( гадни, противни, смърдящи макар и измити ) тарелки , НЕ МИ ВЗЕХА БОКЛУКА БЕ!Тоя евтин , лъскав, почти педантично подреден , ама БОКЛУК. 

Очевидно съм ядосана.По-скоро бясна, че чак да се разпиша в блога!!!

Не е приятно да се молиш на служител облян в пот и гледаш някак ядосанко , че нямаш синя касетка за стъкло , но пък втора седмица трупаш стъкларийка ( щото нали пийването де) , но пък една ултра, мега, гига любезна леличка от кансъла ти е казала  да не го приемаш толкова насериозно и да си редиш торбичките. Без торби.Туй то. Каза служителят в отговор на моите молещи очи , две торби, чорлава тиква и чехли с панделки. 

Е, постигнахме консенсус . Изсипах си шишетата в копанката на комшията и ги взеха. Дотежаха му две торби , ама каза без торби беее алоууу. 

Е то хубаво се отървахме от бутилчиците, ама умилението и пърхащите мигли не помогнаха за пластмасата ( втора поредна седмица) . Ем, оставих си културно торбето на тревичката пред къщенцету и набрах оня ми ти кансълски орган.

Много ми се извиняваха.Ама м-н-о-г-о. Можех да ги мъча до 146 пъти, ама викам айде че нямам цял ден за тоя реквием , боклучарски при това. И все пак ще чакам. 

И ще си платя де. И  ще мия, подреждам...бля-бля.

Обаче! Много искам да ми обеснят каква е тая толкова голяма , непреодилима , и айде си го кажем честно , доста скъпа разлика между това да изсипеш боклука от касетка, не от чанта. 

Не можаха да ми отговорят.Ама пак ще питам!

Битовизмите в английски вариант са скъпинки , дългички и изнервящи. 

Мрънкам си :) 

Надраскано

Първосигнало надрасках няколко реда за това, как ми липсват времето на оживено и почти всекидневно блогуване. Последва мрънкане , че това блогуване се е пренесло във фейсбук (необратим процес). 

Всъщност вълненията ми са в друга посока. Съвсем тривиални, простички и човешки. 

Чета как хората се осъзнават. Бавно , с несигурни стъпки се завръщат към изначалните морали , на които са ни учили баба и дядо, мама и тати и всички тези, хубави и прекрасни хора от времето преди фейсбук.

Няма да даваме крачка назад в технологиите.И това е необратим процес. Не можем да си позволим да изоставаме.Връщането към истинския живот е друга бира.От чист хмел и приятни балончета.

Все повече чета как хората са изморени от мръсотията в отношенията, ненужната помпозност и изтърканата показност. Вероятно е било необходимо време , за да се установи баланс в мислите  и действията. Баланс, който да ни върне във времето на приятелските срещи на мегданя и приказките на две газирани води до сутринта.

Звуча архаично и соц- меланхолично. 

Все такива житейски-битово-обикновени мисли. Не мога да бъда розава и недодялано надута, когато ми се иска да ида на панаир , да се охлепам с памук-шекер (не захарен памук народе) и да се наплюскам с тройка кебапчета завити във вестник.Няма много морализъм или нравствено израстване в това простичко желание, но малко и аз се изморих от здравословното битие, програмираното ежедневие и тегавото чакане на евтини билети.

Надрасканото спасява мислите ми .Не ми дава да забравя . Оцветява.

Коледа Назаем

Коледа е някак всеобхватна.За всеки.За всичко.За никого. За нищо.Назаем.

Коледа е усещане.Тихо, спокойно, меланхолично и толкова топло. Ако дори и за секунда не се чувстващ така е време за действие.Коледа е необходима.Коледа се случва.

Коледа назаем. Взехме си това , което ни липсваше. 

{ поръчка }

Сигурна съм, убедна, знам!

Това е мнението ми за приятелите по поръчка. И да, има такова понятие.

Затворете очи ( след поста) и тогава се съгласете . Евентуално.

***

Всеки един от нас има нужда от приятели.Всеки иска те да се верни, от детските години , да са винаги до вас. Звучи толкова простичко, елементарно и човешко.Да!

Ама надали.

***

Ина от ул.”Поройна” си е поръчала приятелка за излизане.Драсна ми у фейсЪ.

„Който и да си ти/тя/оня/тоя ( все тая) искам да ме чуеш.Ама сега, веднага ( подсмрък).Много,ама м-н-о-г-о искам ( не, не ферарито и оня с опънатите дънки, не сега де) приятелка. Да, да-точно приятелка.Гледаш ме умно и ми се чудиш- знам аз. Правилно си прочела ( сигурна съм вече , че си тя) – искам приятелка.Да живее близо до нас, да е слаба, по-ниска от мен и не чак толкова хубава де.Да има пари. И ако може, ама не е задължително- да има и хубав брат ( от ония , ти се сещаш).Да може да се гримира, да има супер яки френдове във фейса и нов телефон!Колата после.Ама, искам я бързо.Хайде, прави си там каквото правиш и утре да е новата от класа.Мерси.”(усмивка и хиксче).

***

Мария от ул.”Малина” си е поръчала приятелка за съвети.Изпрати ми мейл.

„Здравейте.Пиша Ви по повод обявата за приятели и способността Ви да доставяте такива. Бих желала приятелката ми да бъде доставена в  най-скоро време и според изброените по-долу характеристики.

-брюнетка ( по възможност, разбира се)

- образована ( поне в рамките на допостимото- Магистратура)

- разбираща ситуацията и реалността и способна да предостави реална преценка в реално време

-профил в linkedIn

- познания в сферата на психологията

- да бъде на разположение в работно време и евентулано почасово през уикендите.

Бих желала да получа и допълнителна информация относно условията за връщане на продукта.

Поздрави,

Мария.

***

Юлето от 6-я етаж  си поръчва приятели за купон.Знам, два пъти на ден ми крещи през терасата докато простира.

-И да не ми допляскаш някоя простакеса от ония с джофренските муцуни, че кат’ я докопа моя Пешо и само на парцалка ще ми стане.Па гледай на чвяк да мяса де, да не е от ония дет’ се в ъгъла навряни и гледаш ги, аха и ке си резнат нещо- я вена, я някоя сланинка.Аааа и да не забаиш’ у нас се пие домошарка, яде се шопска и шкембе с  много чесън.Ай чи ми изгоре фасуля.

***

Обява няма. И трите имена са измислени. Но идеята е истинска.Затворете очи и  ги вижте. Те са до вас, дори и далече в километри. Те са във фейсбук, във всички медии, пощи, телефони, таблети. В ума и сърцето ви. Те, приятелите.

В най-добрият случай , реален такъв, имате шепа верни приятели или един. И сте щастливи.

Бъдете. И внимавайте какво си поръчвате.

текст: аз  снимки: internet 

p.s. а защо в женски род. не знам . усмивка.

Седмица

{ понеделник или неврозна физкултура }

Как да не ги обичам тия Понеделници. Спи ми се.Мъча се да реагирам според сутрешните настроения на околните, но обикновено всичко се свежда до “Добро утро” и нацупената ми ( според някого) муцуна.А на мен всъщност ужасно много ми се спи.Не знам какво толкова странно виждат хората в сънливостта , минути след събуждане. Лично аз съм ужасно несговорчива сутрин и предпочитам мълчанието, което определено допринася за общото благо.Миризмата на кафе ми доставя удоволствие.Искам да го споделя със себе си.Ей така, да ми мирише на кафе.В тишината.Без скоростно-дразнещи и ужасно неподходящи въпроси. А в Понеделник и кафето не помага.Преминаването от мързеливата Неделя и забързания Понеделник не става с щракване на пръстите. Още повече със скандал.Или подобаващо дразнителска активност, която ми е ужасно непоносима(Очевидно мрънкам)Оплаквам се. Скарана съм с НЕсъобразяването с околните.Груба съм , когато се налага, но винаги справедлива.Е извиняй’ ама супер ме дразниш- да тази реплика може да се очаква от мен.И съм я казвала и мисля през около половин час ми е на върха на езика.Псувам ( добре при това) с финтове, дори се извинявам поред на роднините дето са го отнесли.Всичко чудно добре.Но баш в Понеделник да ме дразниш.Кофти пич.Някой от тези Понеделници няма да преброя до 10 и определено няма да има подобен ден , нито Вторник и т.н.А всъщност съм добър човек , който е кофти сънлив в Понеделник сутрин.п.п. мамка му спрете да ядете чесън.

{ вторник на кълбета}

Така си представям човешките взаимоотношения.Като кълбета.Настроения, емоции , обиди , любов и още толкова  много кълбета.Търкалят се, бутат сe, посиняват.Спират се .Изведнъж се търкулват и отиват на майната си.Днес намерих и каква е разликата между мениджъp и подчинен.Шефът само потвърждава онова, което подопечните му вече знаят и дори практикуват.Смотаните англичани обожават да се обеснявят, ама ги дърпат тия локуми…а в крайна сметка е абсолютно излишно дори да започват подобен разговор.Българските фирми си приличат с английските.С изключение на скапаните процедури.От няколки дни съм и First Aider – квалификация, с която се фукаш за няколко дни ( уж) или просто забравяш.Ужасно “трудно” е да лепнеш лепенка на порязано.Тая нация си е кълбо от инструкции, знаци, квалификации и какви ли още не спомагателни предмети, които дори не те карат да мислиш, а само да гледаш, попиваш и следваш.Вторник е кълбо от скука.

{ сряда замечтана }

…мечта си имам.Бубето кара, аз дзяпам.Забелязвам, наблюдавам, блея си.И мечтая.Постоянно, непрестанно, понякога болезнено.Зелено перде там, безупречна ограда тук, рози за ъгъла, ветропоказател там горе.И уют.Дори отвън, дори през преминаваща кола.Има го.осле следя дизайнерски предавания, страници, трендове, списания.И мечтая.За голяма кухня с бяла маса и цветни столове.Пердета на цвятя и дървени плотове.Чаши с кафе , закуска, топлина.Шарено, топло, крещящо, емоционално,уютно, наше.Мечтая за нашето местенце.Да отключа , да вляза и да бъда в нашия свят на спокойствие, смях, ухания, тишина или прекрасна и оздравявяща караница.Да ги няма досадните почуквания, подвиквания, потраквания и прочие непоносими шумове.Само аз и Бубето, няколко джаджи и цялото спокойствие, което сме способни да си създадем.Предполагам , че за много хора това не е мечта , а цел.Но все пак тук съм аз  и аз решавам за какво да мечтая.Мда, все още е мечта.И чака да се сбъдне!
Сряда е Ще.{ четвъртък - несвъртък }

Хубавото на този ден е че води до Петък. 2 х почивни дни = сънХората в Англия обичат да спят.В 20:00 на всеки втори диван има по един хъркащ английски лорд или простак.В ъгъла има котка, куче, папагал или смешен гущероподобен плъх/Тежките завеси ги няма.Нощта е вътре с цялата си тежест.В 8 животът у наше село бива излючен, пуснат в междучасие- няма го.Толкова ти “драго” да си в посока Не на дивана , а някъде другаде, при едни други обстоятелства.Хубаво е обаче само да си го помислиш ” Прибирам се и лягам”.Бахти-бахти, няма такъв кеф.Колко простичко, елементарно, но толкова чакано.Ще спя.Ще ме събудят ( това не е за пропускане) .Ще се поядосвам, а после ще пия кафе.Едно, две, няколко.Едни такива мързеливи, с много цигари.Четвъртък е хубав, защото следва Петък.
Четвъртък е предпетъков.{ петък }

Преди време се опитах да си обещая , че няма да се ядосвам на хора, случки и прочие уж случайности, които не мога да променя, предотвратя или каквото и да е действие преди и след.

Обещавам рядко.Винаги спазвам обещанията си.

Е този път ми е малко трудно...бих казала непостижимо, въпреки мисията ми „Никога не се отказвай”.Опитвам се...наистина.Нямате представа какво ми коства да напрегна непримиримия ми характер и да се опитам да снижа вълната на непоносимост до минимална.Впрягам ината си в позитивна насока.”Няма да се ядосваш.Няма.Ня-ма.Ня...н.....”И изригвам.Не знам дали не мога или по-скоро не искам.Или изригването ми помага да се справя с непоносимостта си към ..еди какво си.

Знаете ли ...опитвайки се да се справя с това си обещание към самата себе си , установих че има непоносими хора.Буквално.Бих яла биволски тестиси, но такива хора няма да успея да понеса.Очевидно и не успявам.

Винаги съм си мислела , или по-скоро надявала че хората около мен са поне малко като мен...ама малко бе.Още повече, ако са близки ( мисля за кавички).Надеждата вероятно ме кара да се опитвам да преглъщам тестиси и да се мъча да понеса.

Тц...не ми се получава.Развален петък, смотан дъжд и още една порция наглост.Предпочитам шибаните биволски тестиси.

 Петък е винаги интересен.

*моята седмица не е скучна.не мрънкам.споделям.хубав уикенд :о)

Ах, Българийо

Интернет се напълни с патриоти, българи , повече българи и стачкуващи.

Много съм далеч от политиката, макар и да осъзнавам какво се случва в страната ми. Всеки ден мисля, обмислям и премълчвам.Снощи си мислех , че една пълна количка от хипер маркет и няколко нови парцала се опитват да ме направят хепи емигрант.Такова животно няма народе.

Ние сме Българи.Точка.

И после си зададох един бюлюк въпроси. Не намерих отговор, защото и моето лично пребиваване в друга държава е въпрос.

И после гледах , плаках и пак си задавах въпроси.

Гледах това

И се питах...( рискувам да си изям псувните) : Дали някой от всички тези площадни хора някога е държал мотика? ( изключвам хората над 50).

Дали има кой отново да напълни селата.Дали ще ям сладко с мухъл , отново.Дали ще мога да продължа започнатото от дядо ми, баща ми...а толкова ми се иска.

Искам да мога. Искам да знам.Искам и да го направя.

Не знам кога, не знам защо – но ще.

Ах, Българийо....

[2014]Нова да е.

Нова Година ( тук си припявам).

Искам да напиша нещо, което да успокои душата ми ( ни, ви). Искам да докосна тъмното и да го залея с розови балони.Искам да знам, че поне един човек ( освен мен самата) се е усмихнал на написаното.

Пожелания за здраве.С това ви дарявам и искрено се надявам, че в душите и сърцата ви не са се наглездили онези мръсни мечти за големи къщи, лъскави коли и лицемерно-празен живот.

Изминалата година не знам дали искам да я помня.Не се оплаква, дори не мрънкам.Но има моменти , които ще запомня, може би ще споделя, повечето ги няма.Не ги харесвам, не ги искам и ги пращам в миналото.

Запомних мъката.Може би като хубав спомен.Сред всичката тази магистрална и багажна емоция , която толкова умело споделяме във фейсбук , мъката ми се стори ободряващо истинска.Емоция.От онези чистите и неопетнените , клишираните, но все пак истински емоции, от които ние страдаме, но в същото време се усмихваме, че можем да изпитваме. Мъката по Родината. Тя е голяма, по-голяма от познатата буца , засядаща в гърлата ни, когато аха-аха и сме ревнали. Плачът не помага.Тази мъка е тежка, не минава , но и не те сломява. Има моменти , в които не я търпиш, други в които се разхождата заедно по плажа. И не определено не ми е мъчно за луканката или шкембе чорбата. Мъчно ми за това , което се случва.Мъчно ми е за България. Колкото и проникновени слова да изпиша или да се опитам да споделя по начин, по който не желая да натяквам мнението си , винаги се намира някой , който незамислил се над написаното просто коментира .Винаги едно и също.Винаги.”И какво по дяволите правиш на майната си?!”.Много ми се иска да отговоря в същия тон, да обясня нежеланието си да се събуждам чужда, несмирението си с чуждото, немоето и тяхното.Много ми се иска да задам хиляди въпроси , на тези които ме питат. Но се усмихвам и продължавам.По чуждата улица, в чуждата общност, далеч от България.И тази мъка е любовта, страданието, желанието, отговора на този въпрос.

Запомних прошката. Тази която исках да дам толкова дълго време.Да я дам на себе си и да знам, че повече никога няма да мразя.Запомних я.Благодаря.

Запомних едни тъжни очи, които всячески искам да усмихна.Да взема от неговата мъка и да посея слънце в душата му. Ще успея.

Запомних липсата.Те винаги ще ми липсват.Телефоните, скайп, вайбър, фейсбук.Хубаво е , че ги има , но липсата си остава.Нищо не може да се сравни с майчината усмивка и бащинския глас.Нищо.

Запомних промяната. Запомних сълзите в 3 сутринта.Запомних търпението.Запомних упоритостта.Запомних благодарността.Запомних , че утре ще е по-хубав ден.

На вас мили приятели желая да запомните всичко!

♥Запомних , че съм щастлива и обичана!♥

Хубава, успешна, запомняща се  и плородорна Нова Година.Бъдете по-добри, много по-добри отколкото можете.Давайте повече.Искайте , онова което наистина ви е необходимо.Обичайте.Обичайте силно и истински.Бъдете силни , упорити и не се отказвайте.Усмихвайте се.Прегръщайте силно любимите хора.Живейте!

Когато вали...

...навън вървят хора.преминаващ мъж на средна възраст, симпатично накуцващ и залитащ към съседния храст , от където се подава калната муцунка на другарче.пресича.носи шапка и плик с лайно.

...навън се търкалят животи.тинейджъри с качулки преминават с бързи крачки осветените улици и плюят по учтивостта и пристойното поведение.останали са им три паунда и няколко цента.доволна покупка от близкия оф лайсънс и оригната волност на насилие, или еднозначно изпикаване на нечий заден калник.

....навън се прескачат характери.миловидна бабичка изкрещява нещо на английски с приятен фъфлещ тон, а някъде там една линейка е закъсала между инатлив автобус и няколко паркирали возила.тротоарите за изморени.

...навън гледат души.бродят в парка.ентусиазирано се взират.влизат за пакет цигари. хранят се с огризките на съседа и мрънкат пред някоя барака.

....навън е хубаво.мокро.топло.задушно.свободно.мирише на скапано спокойствие.

Тук вали всеки ден.

[споделено]Търсех приказка

Исках да прочета нещо.Да намеря нещо, което да е близо до състоянието ми.Да е някъде там, написано за да го прочета аз.Прочетох.И споделям.

Само да вметна, че 37 няма да ми стигнат.

Приказка за душата ( автор Мира13, източник : тук )

"Живял някога юноша с лош характер.Веднъж баща му му дал човалче с пирони и му казал да забива във вратата по един пирон всеки път,когато изгуби търпение или се скара с някого.

Първият ден той забил 37 пирона,но с течение на времето започнал да овладява забиването на пирони като ги намалил до един на ден.Разбрал,че е по-лесно да контролира себе си,отколкото да забива пирони.

Накрая дошъл денят,в който не забил нито един пирон на вратата.Тогава отишал при баща си и му казал новината.Баща му казал да изважда по един пирон всеки ден,в който не загуби контрол над себе си.Дошъл денят,в който юношата могъл да каже на баща си,че е извадил всички пирони от вратата.

Бащата го завел при вратата :

-Сине,ти се държа прекрасно!Но виж колко дупки останаха по вратата!

Тя никога няма да бъде същата.Когато се скараш с някой и му кажеш лоши неща,оставяш му рани като тези на вратата.Можеш да намушкаш човек с нож и да го извадиш,но раната си остава там.И няма значение колко пъти ще молиш за прошка,раната си остава.А раната от думите оставя по-лоши следи и от физическата рана!

Твоите приятели са много скъпо богатство.Те те карат да се усмихваш и те ободряват,те те подкрепят,готови са винаги да те изслушат.Покажи на приятелите си колко много държиш на тях.

Добри житейски съвети :

-Давай на хората повече,отколкото очакват.

-Когато казваш "Обичам те!" говори сериозно.

-Когато казваш "Извинявай!" гледай в очите.

-Не си играй с мечтите на другите.Обичай силно и страстно.Можеш да се опариш,но иначе няма да изживееш пълноценен и наситен живот!"

И ако душата не може(временно) , то окото се справя....

Кабелът е като кокала

Вчера  в родния ми град Хасково, РИОКОЗ или whatever  институция , под патронажа на ояденият ни кмет решиха да се въплятат в главните роли на серила „Клъцни-срежи” и то без предварително записване, рецепта – камо ли изявление.Едни такива мутренско-необузначени колици от соца ( извинете, ама трошки си бяха) обиколиха набързо оживената ул.Бяло Море и клъцнаха сите познати свързочни ресурси: телефон, интернет,  кабелна.Оставиха след себе си  и визитка под формата на висящи кабели , на които до 15-на минути бяха увиснали  ухилени хлапета с депресивно-кряскащи майки.

Пиша съобщение във  facebook, използвайки го като по-евтин вариант за комуникация на родна земя ,  когато забелязвам симптомите на no internet access  . Поглеждайки към китайското творение за 3 лв , наречено рутер установявам,  че все още свети в добри показатели ( зелено). И все пак се досещам ,  че пакетът ни  с услуги от Виваком ( споменавам  доставчика напълно умишлено, осъзнавайки рекламния намек ) преминава през телефонен пост,  който вече е ням.

„Ни говор, ни картина”- любимото ми клише за всичко родно.

Чувам познатата за такива ситуация тарапана на улицата и решавам да разбера аджеба кой така ни резна посряд бял ден.Подавам нос на джама,  един реже.Подавам глава на балкона,  трима навиват.Слизам пред вратата, петима се мушкат у трошкат и отпрашват с мръсна газ.Изпуснах ги за има-няма 20 секунди.Но...почувствах силата българска, която гласи „ Ке си запалим плевнята,  че да изгори и тая на Вуте” и хуквам по посока една стълба и два чифта димитровградски маратонки „Адибас”.Баща ми вече е набрал преднина и води бурен словесно-обяснителен диалект  с другите два чифта китайски хлепки.

И все пак запазила част от миризландия в себе си ( бел.ред. Миризландия=Англия) , преглътвам каруцарската , която се е запънала на предния ляв зъб и проронвам ( абе ръмжах си направо):

-Извинете, Вие от кой оператор сте? – под вежда и засукан мустак , по хлепки и разсурлен анцунг.Моа в силата и блясъка си и чокото на тиквоча.

-Ни моъ ви кая гуспожу- маратонките

-Е как така се появявате на стълба , на улицата ми, пред входа ми и не се представяте.Да попитаме кварталния тогава?-аз изплюла всичко ингилизко .

-АмЪ ‘шо ми се карати на менье бе гуспужа?Я съм дошъл да си свършъ раутътъ тука..ама-ха- маратонките оживяха с начумерена глава измежду кестена и два кабела в ръката.

-Кога ще възстановите връзката към телефоните и интернета?- аз крещя!Баща ми ме сръгва.

-Ам  ‘чи ний сме от кабилнътъ бе гуспужа.

- Скапана държава!- отпрашвам към нас.

На съседния стълб , момче с обозначения кълца и нарежда.Майка ми го сгащила , а той пък от приказливите:

-С наредба на еди кой си , от 2008-ма всички въздушни кабели са незаконни и трябва да бъдат премахнати.

Аз само измрънквам...е то, мисля сме 2013-та ..или по-скоро 3102 когато няма да имаме нужда от кабелен пренос, щото’ нали ще сме напреднали телепатично, особено патично.

Няма телефон, няма интернет- цифровата ме дразни от сателита.

-Ванееееееееееееее, Иванке мъъъъъ...покажь съ мъ...

-Кажь’ мъ Диме?

-Проверь дъль имаш тилионь.

Мълчание между две отрупани сливи и очукано бетонно стълбище.

-Няам!

Последва обаждане във в-к Новинар Юг.И тази статия.

България.Ден: пореден.

П.п.Мислех си , да помоля БоленДолен да смени палката със салам.Някак по-удобно влиза.

П.п 2 Виваком бяха много отзивчиви, или по-скоро искаха да си спестят писанията в местния вестник

П.п 3 България ме вдъхновява.

Разходка за смет

Исках да  изхвърля боклука.Торбичката прилежно завързана.Без дупки дето да изпадат шлюпките от семки ли да се подава кочан зеле.Културка бе!И исках...ама нъцки!

Излязох през входната врата , взех завоя на 45 градуса ,  две крачки в ляво и ...аха да отворя капака на черната кофа.Е да,  ама кофа нямаше.Обърнах се на сите възможни посоки,  посетих с вдигнато-вежден-осъдителен поглед всички комшийски вратни,  но кофа нямаше.И още няма,  и преди два дни е нямало.И зимата е минала без кофа.

-           -    Татко , къде са кофите? – гледам достатъчно изумена, че да изглеждам смешно.

-          - Ахаххаа, няма ги.- смее ми се звучно.

-         - Е , това и аз го знам.Къде да изхвърля боклука?- започвам леко да ръмжа.

-    -Ами , една сутрин минаха онези от Чистота и ги събраха.Казанът е на горната пресечка....

-      - Къде?!

-        -  Ей там де, под парка.

-     -     Ама ти сериозно ли?!

Такса смет : 800 лв.

Бах тая скъпа разходка!!!!

Много се ядосах и продължавам да се ядосвам , защото исках отново да хвърля боклука  и утре.

Все още търся логична причина , която да обясни на мен и на съседката ( 80 г) защо по дяволите ония от Чистотата ни взеха коша?!

България.

Ден 2-ри

-32 глюпости-

Толкова ми е скучно, че започнах да гладя.

Няма да си кривя душата, докарах я до панталон и блуза . Майка ми ще се гордее , ако ме види да гладя дори и подгъв.Епа, не ме бива.

Майната й на ютията, аз да си кажа каквото ще да казвам.

Порастнах. Не искам, ама ей на...няма обелени колена, нито захарни петлета и дъра-бъра-сто-чадъра.Станах на 32.

Хрумна ми да си напиша 32 неща.Някакви.Без обещания.Нови.Стари.Мои.Разбираемо  цветни и луди.

1.Спрях да чета.[дори не искам да коментирам.ужасно е.но нямам време.тривиално]

*Забележка: ще започна пак да чета.една –две странички няма да ме забавят.

2.Искам да си направя ( сама) дървена полица за стена и ваза от глина.

*това ще го оставя за някога си  , някъде – но няма да забравя

3.Започнах да гледам тенис.за -1 да си закупим ракети.

*ще си купим ракети, топки и подходящи пътъци.кортът ме гледа всеки ден от съседния парк

4.Трагично или не , започна да не ми харесва да пуша.Странно, но аз наистина обича(х)м да пуша

*мисля

5.Pink.

6.Неистово ми се иска да ходя гола. Това вече си е признак, но с  тая сган около мен е разбираемо.

7.Спрях да имам време за интернет.

*Ъъъ...ами нямам време.

8.Ядох магданоз. [това е велик прецедент и нямам никаква представа дали ще се повтори]

9.Искам празна къща и много пари .Да я обзаведа и подаря.

10.Примирих се, че съм луда.

11.Чакането ми се превърна в навик.Но не и търпението ;) Поне не още.

12.Простих.

13.Любимото ми число.13.

14.Все още снимам.Но искам повече.Онази мечтана изложба ми липсва.

15-25 Премълчавам си.Мога и да псувам.Определено мога.

-тук нейде да се вмъкне , че ще си направя още един татус.много важно , но пък за мен е.посланието си е послание.

25-31 Не ме бива в числата , та си помислих да използвам и тире.

32.Никога няма да спра да мечтая.Дори и на 302 ;)

Всъщност нека се усмихнем и бъдем здраве, останалото са глюпости :-) 

Цинична скука

Когато ми е скучно, ама наистина много скучно , ъзвън всякакви скали , измервателно-тъпорни устройства и прочие- започвам да пиша глупости.

Безмерни , врели-не-кипели, досадни и безметежно грубовати глупости.

Сега се сещам , че никога не съм писала за циничността като едно от любимите ми изразни средства.Не съм от хората, които се крият зад срамежлива завеса и надничат в общия сеир с половин око.Аз просто сядам на първия ред и зяпам с отворена уста.Дори ръкопляскам.Псувам.Ле-ле как само псувам.Не зная дали е лошо, съвсем не е типично за една дама, но на мен ми харесва да псувам и да бъдам цинична.Разбира се само, когато ми е скучно.Или „ми е паднало пердето”, „хванала са ме карастанчовите”, „ел таблото ми е дало на късно”.Е как пък да не ни е хубав родният език?!

Всъщност на сръбски се псува доста по-благозвучно.

Та.Псувам.Споменах го, нали?!

Показвам среден пръст и много не му мисля на кого.Пак в онези странни състояния разбира се. И ми казват , че съм невъзпитана.

И определено има кой за какво и защо да напсувам.Но вместо това се сещам за една книжка 

"The Loo Companion"- тоалетен хумор.

След втория ред реших , че тази книга е напъвателно полезна единствено и само за тоалетни нужди и творческо усамотение.

Гледах Марина Абрамович и великият й пърформънс.3 месеца на стол в Музея на Модерното изкуство.Бидейки в по-горно посоченото , среднопоказателно настроение се зачудих колко ли време бих издържала в позиция "middle finger". Осъзнах , че псувнята, показването на среден пръст се случват и на ум.И дори е много по-образно и описателно и всичко фантастично и толкова истинско, развиващо се чак до онова прословуто 9-то коляно.

На края гледаш една комедия и разбираш колко много мразиш Дженифър Анистън.

:finger:

Лека нощ.

Овцевъдство

Раздел на животновъдството , с тясна специалност-> отглеждане,  угояване,  остригване и прочие на животното „овца”.Овцата мили мои е една такава рунтава особа,  интелектуално остригана, нахранена и мисля често отличваща се  с едно единствено тъпо и комично блеене.Бе-е-е-еее!

В зоните на Европа , в частност емиграционните полета , миграционните савани и нищоподозиращите ливади е пренаселено с овце. Тук-таме някоя вакла , ама и тя блее. Мъжкото на овцата така и не можах да го нацеля коч ли е, овен ли е , мъжка овца ли е или просто овч.

В ранното си детсво овчицата е една такава миловидна,  сълзливо-трепетно-трогателна и прочие нелогични и близки до хипербуличен оскиморн епитетченца. Бива глезена, подмятана, гушкана и встъпително побутвана към традиционализъм, национални и прочие гордости, нравствени будили и все подобна халтурна храна.А те овцете пасат. Предполагам интелектуално наторена трева или поне обсипана с родителско-стадни възпитателни методи лично от майката овца.Животът й преминава екологично , органично и прочие прочиствателно с чести изхождания от драхонкоподобни изблици, чието отделяне се спохожда от възхвалително-блеещи-звучни възгласи от единоблеещото себеподобно стадо.

В подрставаща възраст бива свободолюбива, ученолюбиво и миловидно тийнеджърско съсловие, подражаващо с имитационна сила на ваклата част от родата.Все тъй гальовно подтиквана от майка ‘фца.Тоя татко нещо ми се губи!

Периодът на съзряване свързваме с остригването.Процес на добре обмислено щавещо оскубване, поплатен с някоя и друга драскотина , остъргано бутче и тук таме насинена муцуна.И пустото му блеене в октавите на невъзможния алт.

После не знам.Овците не мигрират.Размножават се , знам. И после пак не знам. Не съм яла овца.А и скоро не съм се усетила канибално настроена.

Познахте се предполагам.Щото абсолютно и тотално умишлено ви/ни описах.

Пропуснах модните тенденции, жалките опите за халтуризации и съпътстващите наствителни процеси като „обучение, развитие, кариера” и прочие.

Поне овците са все така единомислещо и дружелюбно стадо!

Това е единственият отличителен белег спрямо нас.

Хората!

Бе-е-е!