истории

Снимам, за да разказвам Да запомня, да не забравя, да се връщам, да се усмихвам, да тъгувам, да съхраня, да бъдем.Не разбирам снимането за полза, показване или пари.Пословично сантиментална съм и никак не го крия.Всички снимки, които някога съм правила са истории.В повечето случаи мои, после наши, а сега още повече наши.Неопетнен от мисли спомен, спонтанност, красота, цвят.Дърво от истории.

Спомням си за времето, когато беше нашумял проектът 365.Не си падам по трендове, мода и вървежност.Правя нещата във времето, когато съм готова за тях.Сега съм готова за 365.

Проектът е учебник за търпение, търсене и постоянност.Да завършиш нещата, което при мен винаги е преливало в "оставям това за после" ....

В мислите си започнах 365 на 17ти.4 дни на осмисляне, борене с "утре, може би" и паралелно 4 поредни дни публикувах снимки.Този път ще го завърша. 

365/3

~ Лачена история ~

Добър вечер :)

Имам леки съмнения , но никакви колебания, че този разказ съм го публикувала в момента на написване. И така да е, не ми пречи да повторя. Харесвам си го.

source : internet 

Днес съм висока, лъсната, малко дрънкаща и черна.Сутрeшният тоалет премина  не толкова нежно и безкористно, но хигиената е важна.Не получих гланц , но какво пък – пак блестях.Знаех си , че вечерта ще стоя на тъмно, изкаляна , но поне подредена.Поне няма да стоя в клетка, като онази с панделките и ниската талия...ужас!

После тръгнахме ( на работа) и вървяхме.Поздравих есента от близо, дори се заговорихме с еднин жълт господин от парка за постмодернизма и климатичните аномалии.Голям симпатяга – малко накълцан и леко оръфан , но иначе снажен и цветен.Усмихна ме, но нали са ми казвали да си затварям устата, та си останах с душевен кикот някъде към горния прешлен.Вървяхме изправени, леви-десни, десни–леви; понякога се обърквам , защото тя притичва, надскача някакви огледални мокрости и после пак ме оставя на мира, да си вървя спокойно.Шляп-дрън, шляп-дрън.Много е досадна тази металната.Отгоре на всичкото е подвижна и ме удря отстрани,студена е!

По някое време ( още е сутринта) тя спря.И аз спрях , другата също.Чакахме.Ужасни шумове има по този маршрут и не чак толкова привлекателни места за почивка.Или ще са каменни или полепнали с няквки странни , шумолящи нещица.А най-неприятно е да те настъпят.Тогава се съюзяваме с нея , тя винаги ни защитава и се опитва да отбегне момента на допир с врага.Но само понякога.Още съм млада и не съм преживяла сътресението , онова с тротоара , но ония от втория етаж ми казаха , че боляло.

После изкачвахме едни стълби-тя не ги обича, но ние й помагаме.Пак покой.Видях една стара позната от съседния град.Беше се накиприла с нова прическа , лакирана, лъсната ...дори си имаше нова шапка ..тюх , ама й личаха годинките.Поздравих я глухо и някак премерено , а тя врътна острата си опашка и ме цапардоса леко по тила.

-Здрасти ...нова си още , м ?

-Че за кое да съм нова ?

-Ами не си ходила още на събрание , нали?

-Не.Но ще отида.

- Ха,ха – май са ти отредили място само в офиса.

-Не знам , още съм нова!

Замислих се , чак ми се искаше да се почеса по плешката, но тоя цип нещо ме стегна.”Събрание”...какво ли ще е това?!Сигурно ще е като преди да дойда тук.Много колеги, събрани на едно място, подаващи нос над подиумите и намигвайки на съседа с велуреното яке.Звучи забавно, но не съм сигурна.Ами , ако ме забрави на някое такова събрание...

През повечето време , благодарение на нея си почивахме ...но то омръзва.А и вечер наистина е тъмно , дори забравя , че и ние обичаме да си говорим.

Мина и този ден, заспахме- прави- но гордо изпънати.Сънувах , че съм принцеса в меко , цикламено и топло палто.Някой решеше къдриците ми и пееше.Возих се на лъскава каляска , със специална капра и кочиаш.Беше толкова хубаво.

Утре пак ще съм висока, лъсната, малко дрънкаща и черна!Нищо , че съм дясна обувка!

~Довършено~

Още се брои за Нова Година. Не алкохолно-романтично .Все пак е Януари!

Заплатата е изтъняла, килограмите са се закръглили, поизморили сме се от купони , недоспасли сме. Идеално време за моята равносметка. 

Правих няколко опита да започна това писане.И всеки път се сещах , че няма значение дали ще успея през Януари или ще се върна през Август. Важното е да го довърша!

Някой много специален за мен ме е учил да си довършвам започнатото. Хубава мантра.

Този блог започва 11-та си година без обещания, без нова премяна, но е тук.

Аз обаче започнах и миналата година  с новости. Научиха ме още ,освен  да давам съвети за хигиента в интернет и да ги прилагам.Новостите си остават, във фейсбук без чак такава хигиена ( хилежно).

Хаосът в блога, в мен, наоколо и въобще си остава в същите приятни нюанси на моите шарени мисли и настроения.

И точно там е смисълът на това писане. Да започнеш , да пишеш , да усещаш собственото си присъствие в пространството , да довършиш започнатото. Без времеви ограничения, без обещания, без правила. 

И точно там е смисълът на желанията , на мечтите. Да сбъдваш , да се катериш, да ожулиш коляното, да спукаш тая вежда , да се наслаждаваш на белезите, да довършиш това изкачване без да има значение дали си успял за една минута или за десет години. 

Мислите ми често не са толкова шарени, колкото ми се иска , но цветовете се идеални. 

Партитата често се ограничават до чаша вино и нетфликс, но това ме устройва идеално. 

Емоциите са на ново ниво и ме оставят да ги изживея по няколко пъти, за да разбера какво е усещането от това ново. Прекрасно е.Лудо е. Още по-хубаво е. 

Приятелите се завърнаха заедно с цялата лудост , която бяха запазили за нашите моменти. 

Мечтите нямаляха, не защото съм забравила да мечтая - просто се сбъднаха. 

Специалните за мен хора са винаги до мен. Обичам ви и Благодаря!

Тишината е все така приятелски настроена и ми липсва. 

Книгите се увеличиха- значително. Четенето е хигиена. 

Писането се превърна в мислене , обещание да бъде довършено. 

Ден от 2017-та

2017 
Някъде в Англия. Студено. Петък с капучино и писане.

Поредица от случки ме накара да се замисля за енергията, усилията и прочие ресурси , които човек пропилява , за да установи своята житейска истина. А тя , като толкова много други , е проста. Пилеем време в спорове, негативности и още толкова много излишности. Не е трудно да се живее, но ние успяваме да постигнем степен на трудност, което 1% използваем мозъчен материал , класифицира като непоносимо , гадно и прочие . Излишно. 

Не е никак трудно да положиш усилия да бъдеш добър , честен и работлив. Изчела съм доста статии от видa мотивация, по-добър начин на живот и прочие .В началото си мислех , че снимките със сладки бебчета , цветенца и пеперудки , които са начало на деня в социалните мрежи , са досадни , преповдигнати , лигави. Не са. Защото зад тази картинка има човек , който е натиснал бутона Публикувай с ясната мисъл, че този образ , цвете , небе му харесва, носи му усещане за хубавини и усмивки. Няма нищо по-хубаво от реалността, усещанията и моментът, в който игнорираш външните влияния и започнеш да си важният , да постъпваш според своите важности , да бъде на преден план за себе си и да успяваш да създаваш щастие .

Винаги се появява момент, в който прекомерната доза шарено и розаво е в границите на "не ми е ден" , "аре стига лиготии" и подобни себеотрицателни фрази , на иначе красивия ни Български език.Реално тези дни са наш избор. 

Събуждам се и ми предстои почивен Петък , за който колегите ми завиждат. Завистта или по-скоро "ох , и аз искам" е излишна.Притеснявам се . Вдишвам студения въздух , правя снимка (защото аз искам да снимам постоянно) , качвам се в колата и съм сигурна , че всичко ще е наред.Дори и да се е объркало в последствие , винаги има живо същество или енергия  да насърчи онзи 1% мозъчна дейност да работи на позитвна вълна.

Оперативка в офиса - лекция за 2017 . Stay Positive. Бях в настроение , чието влияние не харесвам и идеята с позитивността ми се стори толкова смешна. Почувствах се дори обидена, че в момент на уж стрес ( има толкова по-важни неща от работата),  колегите ми се смеят. Смяната на мнения е очевидна, четейки този пост. 

Върнах се към четенето.Правенето на смисъл и хубавините. Купих 17" инча телевизор втора употреба.Започнах да се храня и мисля здравословно . Чета статии и осъзнавам , че не съм разбирала тялото и душата като едно. Започвам фитнес в Понеделник.Искам да се чувствам човек.Да променя залинялостта на това мрънкащо ежедневие.Да рискувам да сбъдна няколко мечти , не е трудно.Ще работя. Няма да се отказвам. Не бива да се оставяме на вълната работа-вкъщи-работа-вкъщи .Не се оставяхме преди , когато не виняхме политика, хора, всичко за това как живеем,Комунистическите лозунги в крайна сметка си ги бива.Искам и ще имам хоби - калиграфия.Писането не е само за четене.

Ще се моля за важните неща. Ще се усмихвам , за да не забравя. Ще се будя с усмивка и ще благодаря на Бог за този ден. Ще бъде добра.Ще бъда. 

Фермата

Делниците тук са някак не толкова интересни , дори признавам досадно скучни.Работа и спане и тук-таме някое питие.Да , вероятно някох четящ ше изнамери добро обяснение на написаното и с усмивка ще го нарече - мрънкане. 

Мрънкането е моя абсолютна , че дори запазена марка , черта.Но в този случай няма да го бъде. 

Всеки си му е намерил чалъма на свободното време. Нашето е по-скоро време извън работа. Отплеснах се!

Гледам риалити.Не съм чак толкова изкривена да гледам братята известни по иначе интересната Нова Телевизия. 

Гледам "Фермата". С удоволствие, със смях, със сълзи, с критики и с носталгия.Чакам 7 и вързвам телевизията ( друга тема е вързването) и се залепям за екрана.Мился доста буквално.Не бях и още не съм напълно почитател на продуцентите Иван и Андрей , но да кажем че сега са ми малко по-симпатични. Гледала съм някои епизоди от първата част на предаването. Като идея много ми допадна още от самото начало. Но някак не успя да ме "закове" пред телевизора. Първият опит явно им е помогнал да се научат как се прави подобен експеримент като изключат лигнята и позите от предишните си телевизионни изяви , та сега им се е получило.Ама много добре!

Рядко ми се случва да вляза толкова във филма, че да се смея на глас и да си мрънкам под носа "Дий бейби" , и да се смея от сърце. Смях е необходим.Чист и от сърце.Това предаване ми го дава.Вървши си работата идеално и се чувствам напълно възстановена психически,Тук това е необходимо , за да продължиш. 

Учейки се на телевизия , продуцентите де, този път са намерили много добрият вариант да ме стискат за гърлото и да ми се усмихват от екрана, докато аз подсмърчам на дивана и ми е едно тежко, носталгично и много ревливо.Да, емигрантите.В десетката момчета.Много приятна изненада. Ние не сме важни само заради статистиката или приходите. Не сме и външен дълг  или документална поредица. Нагледах се на успелите българи в чужбина, нагледах се на мизерията , битова и морална, негледах се на статистиката в английски лири. Вече не е толкова забавно и поучително да разказвате за живота ни извън България. Изтърка се тази версия на известност и поточност в новинарските емисии. Не става вече. 

Да се опитвате да ни върнете в България - това вече е моето ДА. Всеки от нас иска , вярвайте ми, до болка и ужас да знае , че днес или утре дори след месец или година , да има точна дата , да знае че ще си е у дома. Да се събудиш у дома е усещането , което е толкова важно за нас  , почти колкото да си здрав. Всеки извън страната си се събужда , за да дойде точно този ден. 

Във "Фермата" намерих онзи момент, в който за миг всяка вечер аз съм в България. 

Гледам и плача , и се усмихвам . 

От малка съм закърмена с работа на къра. Обичам земята , нивата, мотиката, приятната умора след дълъг ден на полето. Пръстта под ноктите , одраните лакти и свободата. Усещането за България! Това ми дава едно предаване.За малко. 

Много ми е мъчно как новите деца не знаят за тази Земя. Как се раждат с невежеството. Тъжно.Но поправимо. Затова е това предаване. Да ни посочи правилния път към Родината. Да съживи селото , да ни покаже колко сме богати всъщност. 

Баща ми има ферма. Това е мястото , където аз съм израстнала. На Нивата!В прегръдките на стария орех. Около онази малка и толкова жилава мушмола. В усмивката на ранните ягоди, в жегата на царевицата и сладката песен на вятъра.

Искам да мога да запазя всичко. Всяко камъче, растение , буболечка.Но не като спомен. Искам да мога да ги наследя достойно и да им покажа, че знам че те са ме гледали как раста, как ставам човек , как плача , как се смея , как съм жива. 

В Неделя отново ще гледам "Фермата" . Нивата и България са в сърцето!

 

Усмивка

Трудно идва муза.

Закотвих се в едно безвремие , нотификационен поток  и някак си (наистина) без да се усетя изоставих блога недописан.Без нова дрешка или нова усмивка. Минаха няколко Коледи  ( не броя) . Мина време .

Шаблонно, комерсиално или най-добре казано по нашенски ( изтъркана фраза в употреба) : всичко с времето си.

Дойде й времето на Шматкология.

Имах време да помисля какво точно искам да се случи на/в този блог. Няма да скрия , че доста размишлявах над ново име, нова визия  - промяна. После си казвах "ама то баш сега няма да е " , "мързи ме - много откровено при това", " имам много други неща на главата" , "абе дори не си спомням паролата" - някъде тук извиненията ми се сториха доста тривиални . Междувременно като виновен и напълно осъзнаващ се човек с блог , не оставях страницата на блога във фейсбук да потъне в забрава. Дори и всекиднвените нотификации , пиукащи не знам си какво , еди що , защо ...не. Имало си време :) 

Виновно (отново) , не успях да отбележа годините на блога, но евентуално имаше картинка с напомняне.

Сега пиша, защото времето дойде. 

Блогът си има име , което винаги ми напомня на смисъла от писането. На емоциите около създаването на това местенце , усмивките и всички приятели , които намерих тук. Това име е инициал, който и времето не успява да промени.

Моето място. Моята нива. Моето слънце, Моята страна. Всичко написано  тук е част от много животи , от няколко градове , различни държави , специални моменти и няколко недовършени хобита . 

Още мечтая , още снимам. Използвам по-често фейсбук. Чета повече, споделям по-малко. 

Това не ме прави различна.Същата шматка, с голяма усмивка и сега вече два бели косъма!!!

Усмивките винаги остават, нали?!

Чета и рядко коментирам.Социалните мрежи избутаха желанието ми да комуникирам на ниво дискусия. Обикновено отдавам споделянията си на битовизъм.Както мама казва "Аман от тия твойте манджи!" ( усмивка ) 

Социалните мрежи обаче държат хората заедно. Подсилват ежедневието , да не каже съвсем го изживяват вместо потребителите си и не остават мръсни и изцапани. Животът на хората в социалните мрежи се подържа мръсен . Хубаво е да има хигиена. Да пиша сега и тук е избор на интернет хигиена. 

Стана сериозно, аз исках да се усмихна на времето , което дойде да съживи моя блог.

Шматкология. С Усмивка :) 

*България*

{ търси се ... }

Ставам с усмивка и се надявам да го намеря. Лутам се из сутрешната рутина и забравям какво търся. Кафе. Цигари. Ха-ха-ха.Фейсбук ми припомня.Пак го търся...

Изображения, пожелания, камбанки и много усмивки - то е там някъде, знам. 

Не си спомням да ми се е налагало да те търся.А и не разбрах кога те загубих.Зная , че те има, защото си при другите. Заобикаляш ме и ми намигваш от щанда , потупваш ме и бягаш по улиците, спираш се и ме поглеждаш , но после те няма. 

Като бях малка се събуждах с теб.Усмихваме се заедно и после се държахме за ръце.Не толкова дълго , че да си омръзнем.Но и не толкова кратко, за да си липсваме. Имаше те.Всяка година.Някъде там през Декември.В топлите зимни дни. В уютните завивики и сутрешни лудоии по пижами.

Пораснах , а ти си беше там.През Декември.

Бързах да те намеря , бързах да те изпълня с моята топлина, исках да те запазя поне до Февруари.

Днес е Декември.И вчера беше.Къде си?

Вероятно наоколо.При вечно нацупения съсед, при усмихната двойка от номер 3 , при кофти шофьора от ъгъла или надолу по улицата сгушен в големия бор с прекрасните светлинки.Къде?

И те те чакат. Някъде в гаража. В черен чувал или смачкане кутия.Жадни да огреят дните ми, да ме усмихват и да ме гъделичкат като ги настъпя.Вероятно са тъжни, смачкани и увехтели в спомените си от миналата зима. 

И той те чака.Недоволства , че закъсняваш.Не знае дали ще стоплиш тази половин усмивка. 

Ще те викам, чакам , ще се боря да дойдеш и да ни сгрееш. 

Ще я има нея , малко очукана, с прекършен но горд връх, потънала в спомени за червено, светлина, зелено, златно и смях. Обещах й да бъде голяма, натруфена, кралска и наша.

Ще ни има нас, всичките.

А ти къде си,  наше  коледно настроение?

{ поръчка }

Сигурна съм, убедна, знам!

Това е мнението ми за приятелите по поръчка. И да, има такова понятие.

Затворете очи ( след поста) и тогава се съгласете . Евентуално.

***

Всеки един от нас има нужда от приятели.Всеки иска те да се верни, от детските години , да са винаги до вас. Звучи толкова простичко, елементарно и човешко.Да!

Ама надали.

***

Ина от ул.”Поройна” си е поръчала приятелка за излизане.Драсна ми у фейсЪ.

„Който и да си ти/тя/оня/тоя ( все тая) искам да ме чуеш.Ама сега, веднага ( подсмрък).Много,ама м-н-о-г-о искам ( не, не ферарито и оня с опънатите дънки, не сега де) приятелка. Да, да-точно приятелка.Гледаш ме умно и ми се чудиш- знам аз. Правилно си прочела ( сигурна съм вече , че си тя) – искам приятелка.Да живее близо до нас, да е слаба, по-ниска от мен и не чак толкова хубава де.Да има пари. И ако може, ама не е задължително- да има и хубав брат ( от ония , ти се сещаш).Да може да се гримира, да има супер яки френдове във фейса и нов телефон!Колата после.Ама, искам я бързо.Хайде, прави си там каквото правиш и утре да е новата от класа.Мерси.”(усмивка и хиксче).

***

Мария от ул.”Малина” си е поръчала приятелка за съвети.Изпрати ми мейл.

„Здравейте.Пиша Ви по повод обявата за приятели и способността Ви да доставяте такива. Бих желала приятелката ми да бъде доставена в  най-скоро време и според изброените по-долу характеристики.

-брюнетка ( по възможност, разбира се)

- образована ( поне в рамките на допостимото- Магистратура)

- разбираща ситуацията и реалността и способна да предостави реална преценка в реално време

-профил в linkedIn

- познания в сферата на психологията

- да бъде на разположение в работно време и евентулано почасово през уикендите.

Бих желала да получа и допълнителна информация относно условията за връщане на продукта.

Поздрави,

Мария.

***

Юлето от 6-я етаж  си поръчва приятели за купон.Знам, два пъти на ден ми крещи през терасата докато простира.

-И да не ми допляскаш някоя простакеса от ония с джофренските муцуни, че кат’ я докопа моя Пешо и само на парцалка ще ми стане.Па гледай на чвяк да мяса де, да не е от ония дет’ се в ъгъла навряни и гледаш ги, аха и ке си резнат нещо- я вена, я някоя сланинка.Аааа и да не забаиш’ у нас се пие домошарка, яде се шопска и шкембе с  много чесън.Ай чи ми изгоре фасуля.

***

Обява няма. И трите имена са измислени. Но идеята е истинска.Затворете очи и  ги вижте. Те са до вас, дори и далече в километри. Те са във фейсбук, във всички медии, пощи, телефони, таблети. В ума и сърцето ви. Те, приятелите.

В най-добрият случай , реален такъв, имате шепа верни приятели или един. И сте щастливи.

Бъдете. И внимавайте какво си поръчвате.

текст: аз  снимки: internet 

p.s. а защо в женски род. не знам . усмивка.

~празници~

Празниците тук са хубави, цветни, винтидж , зелено и толкова безлично в същото време.Великден е пазарен, шоколадов, но не и традиционен.Няма боя по пръстите, няма скришно нахапан козунак, няма миризма на курабийки, няма топлина.

Празниците тук са тежки.

Остава ни да преглътнем, да боядисаме яйцата и скайп, фейсбук, вайбър, телефон или в крайна сметка скучен стар филм по bTv.

Но!Може и другояче.Усмихнати ( като мен) , главата горе, преглът и фотоапарат в ръка.

Весели Празници на всички.Бъдете здрави и добри!Обичайте и уважавайте хората до себе и никога не се предавайте.Утре ви чака !

~happy easter~

~never give up~

~moment~

~ стъпка по стъпка ~

Да.Точно така се случва всичко. Стъпка по стъпка, бавно , с плахи погледи, но смели мечти. Мечтата приятели е една толкова силна емоция, една толкова голяма стъпка , но сбъдването й е в красотата на онези малки стъпчици , от които са ви излезли мазоли, от които ви боли като от нови обувки, от които се радвате .  Всяка малка стъпка е като прохождане. Ходене по ръба, по леда, достигане не онзи свой хоризонт , чиято дъга сте рисували мислено милиони мечтателни години.

А после.После е хубаво.Оглеждаш се плахо и се чудиш дали това е последната малка стъпка или винаги има още една по-малка, последна или може би поредна.

Низ от пълзене, влачене, голяма стъпка и още няколко по-големи назад.Танц от мечтани малки стъпки.Грациозни.Необмислени.Непохватни.Свободни.Чакани.

Стъпка по стъпка и си там!

"It doesn't matter how slow you go, as long as you don't stop"

Нашите малки стъпки.Стъпка по стъпка ни водят до онези малки победи , които ни карат да се чувстваме като големи победители.

~happydays~

~ пристанища ~

Навън е грозно.Никога не съм си мислела, че ще ми омръзне да наблюдавам смяната на настроенията на природата.Но тук е толкова самотно и скучно, че съм убедена в скучноватия повей на вятъра и мързеливия дъжд .Бурята е скучна.Не така звероподобна и нахъсана както у дома.Вятърът бучи в комините и толкова.Храстите са изтърбушени, окъсани, несмогващи.И все пак е еднотипно.Кафяво, мрачно, но не чак толкова очарователно.Пристанището , където съм сега.

Всяко едно местенце, където сме били или поне сме зърнали за момент, ден, ваканция или бизнес посещение е наше пристанище.Пристигаме горди, с развяти мечти и винаги насочени напред.Престоят ни е изпълнен с цветове, минималистични упреци и толкова много изживяни емоции.Хубаво е .Може би защото знаеш , че следва ново пристанище, и още едно и вероятно някъде там те чака „У дома”.

Прехвърляш спомените и събираш всяка една котва, всяко едно пристигане, заминаваме, кратък или дълъг престой.Милееш за морето, тъгуваш по хижата и сълзите по дома оставяш за моментите,  в които си там.Няма по-хубави и по-разтоварващи сълзи , от тези на радостта от пристигането.Прибирането у дома.Усещането е толкова силно, завземащо, обливащо, че искаш да можеш да му се наслаждаваш стотици , хиляди, милони пъти и още толкова пристигания.

Вдигаш котва и неистово ти се иска да можеш да не се обръщаш назад.Да не виждаш сълзите, изпращачите и самотния бял шал.Винаги е тежко.Винаги си сломен.Но някъде по средата на пътуването се усмихваш , замисляш поредното завръщане и ти става топло, сгушено и домашно.Затова са спомените.Да те държат способен да издържиш до следващото завръщане.

Пътят е дълъг.Трънлив, боцка и пари.Но всяко пристанище заслужава щастливи пристигащи, още по-щастливи заминаващи и не чак толкова очакващи . Взимайте по малко от всякъде, събирайте котви и създайте кораб на мечтите си.Давайте , разпръсквайте , идвайте и си тръгвайте.Но винаги се връщайте.Там.У дома.

~ днес ~

Понякога ми се иска да имам друга мен, която да изтърпи всички несгоди, гадости и дразнещи състояния , които не харесвам. Имам достатъчно сили да ги изтръпя и сама, но искам да не ми се налага.

После ми се иска да съм още по-силна, за да не искам някой друг да понася моите емоции.Те са си мои.Камъчета, парченца и милиони пъзели.

А в един друг момент ми се мълчи.Мълчи ми се и ми се чете. Някоя мила история за щастливи хора или мотивация написана накриво на умиляваща снимка на кученце с панделка или бебешок  в пъстра рокличка.

А днес ми е кофти.Почувствах се ниска, малка и много огорчена.

Случава се.Но все пак го считам за нечестно.

{ понеделник }

Утре ще бъде по-хубаво.Знам го.

~♥~

~парченца~

Парченца- така събирам спомени, моменти, емоции и усмивки.Понякога тъжни погледи заднешком или отронена сълза изгонена от вятъра.

Днес ще ви разходя до Lindfield. Селце близо до града, където живея.Във Великобритания. Винаги съм мислела, че когато и да ме попитат "От къде си ? ", аз с усмивка ще отговарям " От Хасково". Но после стана Бургас, София, Burgess Hill.Но аз съм от Хасково (усмихвам се).

Та...разходката.

Lindfield is a village and civil parish in the Mid Sussex District of West Sussex, England. The parish lies to the north-east of Haywards Heath, of which the village is a part of the built-up area. It stands on the upper reaches of the River Ouse. The name 'Lindfield' means 'open land with lime trees.'
The parish Church, All Saints, stands at the top of the High Street and its history goes back to 1098. One of the oldest houses in the village is Church House, formerly known as The Tiger, and still referred to as "The Tiger" by Lindfield residents.
It is classified as an Area of Outstanding Natural Beauty.

Всички селца в околността ся някак типично мрачни, мухлясали и кафяви.Но толкова очарователни.Тихо е , вероятно вали.Малките прозорчета са се наредили като врабчета.Погледите ги няма, спокойно е.Има мушкато.Червено , много често още по-червено.Има малки улички, скрити порти и котки.Завиваш и се блъскаш във сто вековна черква или ливада с минзухари.Тук е така.Кафяво и зелено се редуват в подредеността на жителите.

Дочува се шум на неделен обяд , веселост и сгушени в местния пъб животи.Минава кола от миналия век и намигва с лъскавата си гордост.А ти си турист и ти харесва.Чувствам се свободна,  улиците ме приемат и не ме оставят да бъда безпризорна или ничия.Търся с поглед парченца.Да споделя, да покажа, да усмихна. 

Стискам всичко.Не искам да изпусна нищичко.Нищо, че мога да идвам всеки ден.Когато си там, за да събираш парченца, времето никога не е същото.Иска ти се да е протяжно, лениво и часовникът да не ти напомня , че скоро ще си запечатал своите парченца и Довиждане е последното.

Позволявам си да надникна и в живота на жителите на селцето.Откраднати моменти, които пазя.Емоцията на споделянето винаги ми е носила усещането за спокойствие, за изказано добро и за топлина.Споделянето е красиво.Като минзухарите през миналия февруари.

Намирам уличка като от онази мечта.Зад ъгъл, в глуха уличка.С мързелив храст на входа и милиони слънчеви зайчета по прозорчето.Едно прозорче, но нечие прозорче.Преглъщам , защото мечтата ме дави.Взимам си парченце въздишка и продължавам да мечтая.Доброто ще дойде и в онова прозорче ,  където ние ще правим слънчеви зайчета.

Зеленото е толкова успокояващо.Иска ти се и можеш да го усетиш.То е приканващо, но не и измамно.Много зелено.Окото дори не възприема.Красотата на тези парченца е във времето.

Седмица

{ понеделник или неврозна физкултура }

Как да не ги обичам тия Понеделници. Спи ми се.Мъча се да реагирам според сутрешните настроения на околните, но обикновено всичко се свежда до “Добро утро” и нацупената ми ( според някого) муцуна.А на мен всъщност ужасно много ми се спи.Не знам какво толкова странно виждат хората в сънливостта , минути след събуждане. Лично аз съм ужасно несговорчива сутрин и предпочитам мълчанието, което определено допринася за общото благо.Миризмата на кафе ми доставя удоволствие.Искам да го споделя със себе си.Ей така, да ми мирише на кафе.В тишината.Без скоростно-дразнещи и ужасно неподходящи въпроси. А в Понеделник и кафето не помага.Преминаването от мързеливата Неделя и забързания Понеделник не става с щракване на пръстите. Още повече със скандал.Или подобаващо дразнителска активност, която ми е ужасно непоносима(Очевидно мрънкам)Оплаквам се. Скарана съм с НЕсъобразяването с околните.Груба съм , когато се налага, но винаги справедлива.Е извиняй’ ама супер ме дразниш- да тази реплика може да се очаква от мен.И съм я казвала и мисля през около половин час ми е на върха на езика.Псувам ( добре при това) с финтове, дори се извинявам поред на роднините дето са го отнесли.Всичко чудно добре.Но баш в Понеделник да ме дразниш.Кофти пич.Някой от тези Понеделници няма да преброя до 10 и определено няма да има подобен ден , нито Вторник и т.н.А всъщност съм добър човек , който е кофти сънлив в Понеделник сутрин.п.п. мамка му спрете да ядете чесън.

{ вторник на кълбета}

Така си представям човешките взаимоотношения.Като кълбета.Настроения, емоции , обиди , любов и още толкова  много кълбета.Търкалят се, бутат сe, посиняват.Спират се .Изведнъж се търкулват и отиват на майната си.Днес намерих и каква е разликата между мениджъp и подчинен.Шефът само потвърждава онова, което подопечните му вече знаят и дори практикуват.Смотаните англичани обожават да се обеснявят, ама ги дърпат тия локуми…а в крайна сметка е абсолютно излишно дори да започват подобен разговор.Българските фирми си приличат с английските.С изключение на скапаните процедури.От няколки дни съм и First Aider – квалификация, с която се фукаш за няколко дни ( уж) или просто забравяш.Ужасно “трудно” е да лепнеш лепенка на порязано.Тая нация си е кълбо от инструкции, знаци, квалификации и какви ли още не спомагателни предмети, които дори не те карат да мислиш, а само да гледаш, попиваш и следваш.Вторник е кълбо от скука.

{ сряда замечтана }

…мечта си имам.Бубето кара, аз дзяпам.Забелязвам, наблюдавам, блея си.И мечтая.Постоянно, непрестанно, понякога болезнено.Зелено перде там, безупречна ограда тук, рози за ъгъла, ветропоказател там горе.И уют.Дори отвън, дори през преминаваща кола.Има го.осле следя дизайнерски предавания, страници, трендове, списания.И мечтая.За голяма кухня с бяла маса и цветни столове.Пердета на цвятя и дървени плотове.Чаши с кафе , закуска, топлина.Шарено, топло, крещящо, емоционално,уютно, наше.Мечтая за нашето местенце.Да отключа , да вляза и да бъда в нашия свят на спокойствие, смях, ухания, тишина или прекрасна и оздравявяща караница.Да ги няма досадните почуквания, подвиквания, потраквания и прочие непоносими шумове.Само аз и Бубето, няколко джаджи и цялото спокойствие, което сме способни да си създадем.Предполагам , че за много хора това не е мечта , а цел.Но все пак тук съм аз  и аз решавам за какво да мечтая.Мда, все още е мечта.И чака да се сбъдне!
Сряда е Ще.{ четвъртък - несвъртък }

Хубавото на този ден е че води до Петък. 2 х почивни дни = сънХората в Англия обичат да спят.В 20:00 на всеки втори диван има по един хъркащ английски лорд или простак.В ъгъла има котка, куче, папагал или смешен гущероподобен плъх/Тежките завеси ги няма.Нощта е вътре с цялата си тежест.В 8 животът у наше село бива излючен, пуснат в междучасие- няма го.Толкова ти “драго” да си в посока Не на дивана , а някъде другаде, при едни други обстоятелства.Хубаво е обаче само да си го помислиш ” Прибирам се и лягам”.Бахти-бахти, няма такъв кеф.Колко простичко, елементарно, но толкова чакано.Ще спя.Ще ме събудят ( това не е за пропускане) .Ще се поядосвам, а после ще пия кафе.Едно, две, няколко.Едни такива мързеливи, с много цигари.Четвъртък е хубав, защото следва Петък.
Четвъртък е предпетъков.{ петък }

Преди време се опитах да си обещая , че няма да се ядосвам на хора, случки и прочие уж случайности, които не мога да променя, предотвратя или каквото и да е действие преди и след.

Обещавам рядко.Винаги спазвам обещанията си.

Е този път ми е малко трудно...бих казала непостижимо, въпреки мисията ми „Никога не се отказвай”.Опитвам се...наистина.Нямате представа какво ми коства да напрегна непримиримия ми характер и да се опитам да снижа вълната на непоносимост до минимална.Впрягам ината си в позитивна насока.”Няма да се ядосваш.Няма.Ня-ма.Ня...н.....”И изригвам.Не знам дали не мога или по-скоро не искам.Или изригването ми помага да се справя с непоносимостта си към ..еди какво си.

Знаете ли ...опитвайки се да се справя с това си обещание към самата себе си , установих че има непоносими хора.Буквално.Бих яла биволски тестиси, но такива хора няма да успея да понеса.Очевидно и не успявам.

Винаги съм си мислела , или по-скоро надявала че хората около мен са поне малко като мен...ама малко бе.Още повече, ако са близки ( мисля за кавички).Надеждата вероятно ме кара да се опитвам да преглъщам тестиси и да се мъча да понеса.

Тц...не ми се получава.Развален петък, смотан дъжд и още една порция наглост.Предпочитам шибаните биволски тестиси.

 Петък е винаги интересен.

*моята седмица не е скучна.не мрънкам.споделям.хубав уикенд :о)

Ах, Българийо

Интернет се напълни с патриоти, българи , повече българи и стачкуващи.

Много съм далеч от политиката, макар и да осъзнавам какво се случва в страната ми. Всеки ден мисля, обмислям и премълчвам.Снощи си мислех , че една пълна количка от хипер маркет и няколко нови парцала се опитват да ме направят хепи емигрант.Такова животно няма народе.

Ние сме Българи.Точка.

И после си зададох един бюлюк въпроси. Не намерих отговор, защото и моето лично пребиваване в друга държава е въпрос.

И после гледах , плаках и пак си задавах въпроси.

Гледах това

И се питах...( рискувам да си изям псувните) : Дали някой от всички тези площадни хора някога е държал мотика? ( изключвам хората над 50).

Дали има кой отново да напълни селата.Дали ще ям сладко с мухъл , отново.Дали ще мога да продължа започнатото от дядо ми, баща ми...а толкова ми се иска.

Искам да мога. Искам да знам.Искам и да го направя.

Не знам кога, не знам защо – но ще.

Ах, Българийо....

[2014]Нова да е.

Нова Година ( тук си припявам).

Искам да напиша нещо, което да успокои душата ми ( ни, ви). Искам да докосна тъмното и да го залея с розови балони.Искам да знам, че поне един човек ( освен мен самата) се е усмихнал на написаното.

Пожелания за здраве.С това ви дарявам и искрено се надявам, че в душите и сърцата ви не са се наглездили онези мръсни мечти за големи къщи, лъскави коли и лицемерно-празен живот.

Изминалата година не знам дали искам да я помня.Не се оплаква, дори не мрънкам.Но има моменти , които ще запомня, може би ще споделя, повечето ги няма.Не ги харесвам, не ги искам и ги пращам в миналото.

Запомних мъката.Може би като хубав спомен.Сред всичката тази магистрална и багажна емоция , която толкова умело споделяме във фейсбук , мъката ми се стори ободряващо истинска.Емоция.От онези чистите и неопетнените , клишираните, но все пак истински емоции, от които ние страдаме, но в същото време се усмихваме, че можем да изпитваме. Мъката по Родината. Тя е голяма, по-голяма от познатата буца , засядаща в гърлата ни, когато аха-аха и сме ревнали. Плачът не помага.Тази мъка е тежка, не минава , но и не те сломява. Има моменти , в които не я търпиш, други в които се разхождата заедно по плажа. И не определено не ми е мъчно за луканката или шкембе чорбата. Мъчно ми за това , което се случва.Мъчно ми е за България. Колкото и проникновени слова да изпиша или да се опитам да споделя по начин, по който не желая да натяквам мнението си , винаги се намира някой , който незамислил се над написаното просто коментира .Винаги едно и също.Винаги.”И какво по дяволите правиш на майната си?!”.Много ми се иска да отговоря в същия тон, да обясня нежеланието си да се събуждам чужда, несмирението си с чуждото, немоето и тяхното.Много ми се иска да задам хиляди въпроси , на тези които ме питат. Но се усмихвам и продължавам.По чуждата улица, в чуждата общност, далеч от България.И тази мъка е любовта, страданието, желанието, отговора на този въпрос.

Запомних прошката. Тази която исках да дам толкова дълго време.Да я дам на себе си и да знам, че повече никога няма да мразя.Запомних я.Благодаря.

Запомних едни тъжни очи, които всячески искам да усмихна.Да взема от неговата мъка и да посея слънце в душата му. Ще успея.

Запомних липсата.Те винаги ще ми липсват.Телефоните, скайп, вайбър, фейсбук.Хубаво е , че ги има , но липсата си остава.Нищо не може да се сравни с майчината усмивка и бащинския глас.Нищо.

Запомних промяната. Запомних сълзите в 3 сутринта.Запомних търпението.Запомних упоритостта.Запомних благодарността.Запомних , че утре ще е по-хубав ден.

На вас мили приятели желая да запомните всичко!

♥Запомних , че съм щастлива и обичана!♥

Хубава, успешна, запомняща се  и плородорна Нова Година.Бъдете по-добри, много по-добри отколкото можете.Давайте повече.Искайте , онова което наистина ви е необходимо.Обичайте.Обичайте силно и истински.Бъдете силни , упорити и не се отказвайте.Усмихвайте се.Прегръщайте силно любимите хора.Живейте!

Когато вали...

...навън вървят хора.преминаващ мъж на средна възраст, симпатично накуцващ и залитащ към съседния храст , от където се подава калната муцунка на другарче.пресича.носи шапка и плик с лайно.

...навън се търкалят животи.тинейджъри с качулки преминават с бързи крачки осветените улици и плюят по учтивостта и пристойното поведение.останали са им три паунда и няколко цента.доволна покупка от близкия оф лайсънс и оригната волност на насилие, или еднозначно изпикаване на нечий заден калник.

....навън се прескачат характери.миловидна бабичка изкрещява нещо на английски с приятен фъфлещ тон, а някъде там една линейка е закъсала между инатлив автобус и няколко паркирали возила.тротоарите за изморени.

...навън гледат души.бродят в парка.ентусиазирано се взират.влизат за пакет цигари. хранят се с огризките на съседа и мрънкат пред някоя барака.

....навън е хубаво.мокро.топло.задушно.свободно.мирише на скапано спокойствие.

Тук вали всеки ден.

[споделено]Търсех приказка

Исках да прочета нещо.Да намеря нещо, което да е близо до състоянието ми.Да е някъде там, написано за да го прочета аз.Прочетох.И споделям.

Само да вметна, че 37 няма да ми стигнат.

Приказка за душата ( автор Мира13, източник : тук )

"Живял някога юноша с лош характер.Веднъж баща му му дал човалче с пирони и му казал да забива във вратата по един пирон всеки път,когато изгуби търпение или се скара с някого.

Първият ден той забил 37 пирона,но с течение на времето започнал да овладява забиването на пирони като ги намалил до един на ден.Разбрал,че е по-лесно да контролира себе си,отколкото да забива пирони.

Накрая дошъл денят,в който не забил нито един пирон на вратата.Тогава отишал при баща си и му казал новината.Баща му казал да изважда по един пирон всеки ден,в който не загуби контрол над себе си.Дошъл денят,в който юношата могъл да каже на баща си,че е извадил всички пирони от вратата.

Бащата го завел при вратата :

-Сине,ти се държа прекрасно!Но виж колко дупки останаха по вратата!

Тя никога няма да бъде същата.Когато се скараш с някой и му кажеш лоши неща,оставяш му рани като тези на вратата.Можеш да намушкаш човек с нож и да го извадиш,но раната си остава там.И няма значение колко пъти ще молиш за прошка,раната си остава.А раната от думите оставя по-лоши следи и от физическата рана!

Твоите приятели са много скъпо богатство.Те те карат да се усмихваш и те ободряват,те те подкрепят,готови са винаги да те изслушат.Покажи на приятелите си колко много държиш на тях.

Добри житейски съвети :

-Давай на хората повече,отколкото очакват.

-Когато казваш "Обичам те!" говори сериозно.

-Когато казваш "Извинявай!" гледай в очите.

-Не си играй с мечтите на другите.Обичай силно и страстно.Можеш да се опариш,но иначе няма да изживееш пълноценен и наситен живот!"

И ако душата не може(временно) , то окото се справя....