Седмица

{ понеделник или неврозна физкултура }

Как да не ги обичам тия Понеделници. Спи ми се.Мъча се да реагирам според сутрешните настроения на околните, но обикновено всичко се свежда до “Добро утро” и нацупената ми ( според някого) муцуна.А на мен всъщност ужасно много ми се спи.Не знам какво толкова странно виждат хората в сънливостта , минути след събуждане. Лично аз съм ужасно несговорчива сутрин и предпочитам мълчанието, което определено допринася за общото благо.Миризмата на кафе ми доставя удоволствие.Искам да го споделя със себе си.Ей така, да ми мирише на кафе.В тишината.Без скоростно-дразнещи и ужасно неподходящи въпроси. А в Понеделник и кафето не помага.Преминаването от мързеливата Неделя и забързания Понеделник не става с щракване на пръстите. Още повече със скандал.Или подобаващо дразнителска активност, която ми е ужасно непоносима(Очевидно мрънкам)Оплаквам се. Скарана съм с НЕсъобразяването с околните.Груба съм , когато се налага, но винаги справедлива.Е извиняй’ ама супер ме дразниш- да тази реплика може да се очаква от мен.И съм я казвала и мисля през около половин час ми е на върха на езика.Псувам ( добре при това) с финтове, дори се извинявам поред на роднините дето са го отнесли.Всичко чудно добре.Но баш в Понеделник да ме дразниш.Кофти пич.Някой от тези Понеделници няма да преброя до 10 и определено няма да има подобен ден , нито Вторник и т.н.А всъщност съм добър човек , който е кофти сънлив в Понеделник сутрин.п.п. мамка му спрете да ядете чесън.

{ вторник на кълбета}

Така си представям човешките взаимоотношения.Като кълбета.Настроения, емоции , обиди , любов и още толкова  много кълбета.Търкалят се, бутат сe, посиняват.Спират се .Изведнъж се търкулват и отиват на майната си.Днес намерих и каква е разликата между мениджъp и подчинен.Шефът само потвърждава онова, което подопечните му вече знаят и дори практикуват.Смотаните англичани обожават да се обеснявят, ама ги дърпат тия локуми…а в крайна сметка е абсолютно излишно дори да започват подобен разговор.Българските фирми си приличат с английските.С изключение на скапаните процедури.От няколки дни съм и First Aider – квалификация, с която се фукаш за няколко дни ( уж) или просто забравяш.Ужасно “трудно” е да лепнеш лепенка на порязано.Тая нация си е кълбо от инструкции, знаци, квалификации и какви ли още не спомагателни предмети, които дори не те карат да мислиш, а само да гледаш, попиваш и следваш.Вторник е кълбо от скука.

{ сряда замечтана }

…мечта си имам.Бубето кара, аз дзяпам.Забелязвам, наблюдавам, блея си.И мечтая.Постоянно, непрестанно, понякога болезнено.Зелено перде там, безупречна ограда тук, рози за ъгъла, ветропоказател там горе.И уют.Дори отвън, дори през преминаваща кола.Има го.осле следя дизайнерски предавания, страници, трендове, списания.И мечтая.За голяма кухня с бяла маса и цветни столове.Пердета на цвятя и дървени плотове.Чаши с кафе , закуска, топлина.Шарено, топло, крещящо, емоционално,уютно, наше.Мечтая за нашето местенце.Да отключа , да вляза и да бъда в нашия свят на спокойствие, смях, ухания, тишина или прекрасна и оздравявяща караница.Да ги няма досадните почуквания, подвиквания, потраквания и прочие непоносими шумове.Само аз и Бубето, няколко джаджи и цялото спокойствие, което сме способни да си създадем.Предполагам , че за много хора това не е мечта , а цел.Но все пак тук съм аз  и аз решавам за какво да мечтая.Мда, все още е мечта.И чака да се сбъдне!
Сряда е Ще.{ четвъртък - несвъртък }

Хубавото на този ден е че води до Петък. 2 х почивни дни = сънХората в Англия обичат да спят.В 20:00 на всеки втори диван има по един хъркащ английски лорд или простак.В ъгъла има котка, куче, папагал или смешен гущероподобен плъх/Тежките завеси ги няма.Нощта е вътре с цялата си тежест.В 8 животът у наше село бива излючен, пуснат в междучасие- няма го.Толкова ти “драго” да си в посока Не на дивана , а някъде другаде, при едни други обстоятелства.Хубаво е обаче само да си го помислиш ” Прибирам се и лягам”.Бахти-бахти, няма такъв кеф.Колко простичко, елементарно, но толкова чакано.Ще спя.Ще ме събудят ( това не е за пропускане) .Ще се поядосвам, а после ще пия кафе.Едно, две, няколко.Едни такива мързеливи, с много цигари.Четвъртък е хубав, защото следва Петък.
Четвъртък е предпетъков.{ петък }

Преди време се опитах да си обещая , че няма да се ядосвам на хора, случки и прочие уж случайности, които не мога да променя, предотвратя или каквото и да е действие преди и след.

Обещавам рядко.Винаги спазвам обещанията си.

Е този път ми е малко трудно...бих казала непостижимо, въпреки мисията ми „Никога не се отказвай”.Опитвам се...наистина.Нямате представа какво ми коства да напрегна непримиримия ми характер и да се опитам да снижа вълната на непоносимост до минимална.Впрягам ината си в позитивна насока.”Няма да се ядосваш.Няма.Ня-ма.Ня...н.....”И изригвам.Не знам дали не мога или по-скоро не искам.Или изригването ми помага да се справя с непоносимостта си към ..еди какво си.

Знаете ли ...опитвайки се да се справя с това си обещание към самата себе си , установих че има непоносими хора.Буквално.Бих яла биволски тестиси, но такива хора няма да успея да понеса.Очевидно и не успявам.

Винаги съм си мислела , или по-скоро надявала че хората около мен са поне малко като мен...ама малко бе.Още повече, ако са близки ( мисля за кавички).Надеждата вероятно ме кара да се опитвам да преглъщам тестиси и да се мъча да понеса.

Тц...не ми се получава.Развален петък, смотан дъжд и още една порция наглост.Предпочитам шибаните биволски тестиси.

 Петък е винаги интересен.

*моята седмица не е скучна.не мрънкам.споделям.хубав уикенд :о)

[2014]Нова да е.

Нова Година ( тук си припявам).

Искам да напиша нещо, което да успокои душата ми ( ни, ви). Искам да докосна тъмното и да го залея с розови балони.Искам да знам, че поне един човек ( освен мен самата) се е усмихнал на написаното.

Пожелания за здраве.С това ви дарявам и искрено се надявам, че в душите и сърцата ви не са се наглездили онези мръсни мечти за големи къщи, лъскави коли и лицемерно-празен живот.

Изминалата година не знам дали искам да я помня.Не се оплаква, дори не мрънкам.Но има моменти , които ще запомня, може би ще споделя, повечето ги няма.Не ги харесвам, не ги искам и ги пращам в миналото.

Запомних мъката.Може би като хубав спомен.Сред всичката тази магистрална и багажна емоция , която толкова умело споделяме във фейсбук , мъката ми се стори ободряващо истинска.Емоция.От онези чистите и неопетнените , клишираните, но все пак истински емоции, от които ние страдаме, но в същото време се усмихваме, че можем да изпитваме. Мъката по Родината. Тя е голяма, по-голяма от познатата буца , засядаща в гърлата ни, когато аха-аха и сме ревнали. Плачът не помага.Тази мъка е тежка, не минава , но и не те сломява. Има моменти , в които не я търпиш, други в които се разхождата заедно по плажа. И не определено не ми е мъчно за луканката или шкембе чорбата. Мъчно ми за това , което се случва.Мъчно ми е за България. Колкото и проникновени слова да изпиша или да се опитам да споделя по начин, по който не желая да натяквам мнението си , винаги се намира някой , който незамислил се над написаното просто коментира .Винаги едно и също.Винаги.”И какво по дяволите правиш на майната си?!”.Много ми се иска да отговоря в същия тон, да обясня нежеланието си да се събуждам чужда, несмирението си с чуждото, немоето и тяхното.Много ми се иска да задам хиляди въпроси , на тези които ме питат. Но се усмихвам и продължавам.По чуждата улица, в чуждата общност, далеч от България.И тази мъка е любовта, страданието, желанието, отговора на този въпрос.

Запомних прошката. Тази която исках да дам толкова дълго време.Да я дам на себе си и да знам, че повече никога няма да мразя.Запомних я.Благодаря.

Запомних едни тъжни очи, които всячески искам да усмихна.Да взема от неговата мъка и да посея слънце в душата му. Ще успея.

Запомних липсата.Те винаги ще ми липсват.Телефоните, скайп, вайбър, фейсбук.Хубаво е , че ги има , но липсата си остава.Нищо не може да се сравни с майчината усмивка и бащинския глас.Нищо.

Запомних промяната. Запомних сълзите в 3 сутринта.Запомних търпението.Запомних упоритостта.Запомних благодарността.Запомних , че утре ще е по-хубав ден.

На вас мили приятели желая да запомните всичко!

♥Запомних , че съм щастлива и обичана!♥

Хубава, успешна, запомняща се  и плородорна Нова Година.Бъдете по-добри, много по-добри отколкото можете.Давайте повече.Искайте , онова което наистина ви е необходимо.Обичайте.Обичайте силно и истински.Бъдете силни , упорити и не се отказвайте.Усмихвайте се.Прегръщайте силно любимите хора.Живейте!

Когато вали...

...навън вървят хора.преминаващ мъж на средна възраст, симпатично накуцващ и залитащ към съседния храст , от където се подава калната муцунка на другарче.пресича.носи шапка и плик с лайно.

...навън се търкалят животи.тинейджъри с качулки преминават с бързи крачки осветените улици и плюят по учтивостта и пристойното поведение.останали са им три паунда и няколко цента.доволна покупка от близкия оф лайсънс и оригната волност на насилие, или еднозначно изпикаване на нечий заден калник.

....навън се прескачат характери.миловидна бабичка изкрещява нещо на английски с приятен фъфлещ тон, а някъде там една линейка е закъсала между инатлив автобус и няколко паркирали возила.тротоарите за изморени.

...навън гледат души.бродят в парка.ентусиазирано се взират.влизат за пакет цигари. хранят се с огризките на съседа и мрънкат пред някоя барака.

....навън е хубаво.мокро.топло.задушно.свободно.мирише на скапано спокойствие.

Тук вали всеки ден.

[споделено]Търсех приказка

Исках да прочета нещо.Да намеря нещо, което да е близо до състоянието ми.Да е някъде там, написано за да го прочета аз.Прочетох.И споделям.

Само да вметна, че 37 няма да ми стигнат.

Приказка за душата ( автор Мира13, източник : тук )

"Живял някога юноша с лош характер.Веднъж баща му му дал човалче с пирони и му казал да забива във вратата по един пирон всеки път,когато изгуби търпение или се скара с някого.

Първият ден той забил 37 пирона,но с течение на времето започнал да овладява забиването на пирони като ги намалил до един на ден.Разбрал,че е по-лесно да контролира себе си,отколкото да забива пирони.

Накрая дошъл денят,в който не забил нито един пирон на вратата.Тогава отишал при баща си и му казал новината.Баща му казал да изважда по един пирон всеки ден,в който не загуби контрол над себе си.Дошъл денят,в който юношата могъл да каже на баща си,че е извадил всички пирони от вратата.

Бащата го завел при вратата :

-Сине,ти се държа прекрасно!Но виж колко дупки останаха по вратата!

Тя никога няма да бъде същата.Когато се скараш с някой и му кажеш лоши неща,оставяш му рани като тези на вратата.Можеш да намушкаш човек с нож и да го извадиш,но раната си остава там.И няма значение колко пъти ще молиш за прошка,раната си остава.А раната от думите оставя по-лоши следи и от физическата рана!

Твоите приятели са много скъпо богатство.Те те карат да се усмихваш и те ободряват,те те подкрепят,готови са винаги да те изслушат.Покажи на приятелите си колко много държиш на тях.

Добри житейски съвети :

-Давай на хората повече,отколкото очакват.

-Когато казваш "Обичам те!" говори сериозно.

-Когато казваш "Извинявай!" гледай в очите.

-Не си играй с мечтите на другите.Обичай силно и страстно.Можеш да се опариш,но иначе няма да изживееш пълноценен и наситен живот!"

И ако душата не може(временно) , то окото се справя....

-32 глюпости-

Толкова ми е скучно, че започнах да гладя.

Няма да си кривя душата, докарах я до панталон и блуза . Майка ми ще се гордее , ако ме види да гладя дори и подгъв.Епа, не ме бива.

Майната й на ютията, аз да си кажа каквото ще да казвам.

Порастнах. Не искам, ама ей на...няма обелени колена, нито захарни петлета и дъра-бъра-сто-чадъра.Станах на 32.

Хрумна ми да си напиша 32 неща.Някакви.Без обещания.Нови.Стари.Мои.Разбираемо  цветни и луди.

1.Спрях да чета.[дори не искам да коментирам.ужасно е.но нямам време.тривиално]

*Забележка: ще започна пак да чета.една –две странички няма да ме забавят.

2.Искам да си направя ( сама) дървена полица за стена и ваза от глина.

*това ще го оставя за някога си  , някъде – но няма да забравя

3.Започнах да гледам тенис.за -1 да си закупим ракети.

*ще си купим ракети, топки и подходящи пътъци.кортът ме гледа всеки ден от съседния парк

4.Трагично или не , започна да не ми харесва да пуша.Странно, но аз наистина обича(х)м да пуша

*мисля

5.Pink.

6.Неистово ми се иска да ходя гола. Това вече си е признак, но с  тая сган около мен е разбираемо.

7.Спрях да имам време за интернет.

*Ъъъ...ами нямам време.

8.Ядох магданоз. [това е велик прецедент и нямам никаква представа дали ще се повтори]

9.Искам празна къща и много пари .Да я обзаведа и подаря.

10.Примирих се, че съм луда.

11.Чакането ми се превърна в навик.Но не и търпението ;) Поне не още.

12.Простих.

13.Любимото ми число.13.

14.Все още снимам.Но искам повече.Онази мечтана изложба ми липсва.

15-25 Премълчавам си.Мога и да псувам.Определено мога.

-тук нейде да се вмъкне , че ще си направя още един татус.много важно , но пък за мен е.посланието си е послание.

25-31 Не ме бива в числата , та си помислих да използвам и тире.

32.Никога няма да спра да мечтая.Дори и на 302 ;)

Всъщност нека се усмихнем и бъдем здраве, останалото са глюпости :-) 

Цинична скука

Когато ми е скучно, ама наистина много скучно , ъзвън всякакви скали , измервателно-тъпорни устройства и прочие- започвам да пиша глупости.

Безмерни , врели-не-кипели, досадни и безметежно грубовати глупости.

Сега се сещам , че никога не съм писала за циничността като едно от любимите ми изразни средства.Не съм от хората, които се крият зад срамежлива завеса и надничат в общия сеир с половин око.Аз просто сядам на първия ред и зяпам с отворена уста.Дори ръкопляскам.Псувам.Ле-ле как само псувам.Не зная дали е лошо, съвсем не е типично за една дама, но на мен ми харесва да псувам и да бъдам цинична.Разбира се само, когато ми е скучно.Или „ми е паднало пердето”, „хванала са ме карастанчовите”, „ел таблото ми е дало на късно”.Е как пък да не ни е хубав родният език?!

Всъщност на сръбски се псува доста по-благозвучно.

Та.Псувам.Споменах го, нали?!

Показвам среден пръст и много не му мисля на кого.Пак в онези странни състояния разбира се. И ми казват , че съм невъзпитана.

И определено има кой за какво и защо да напсувам.Но вместо това се сещам за една книжка 

"The Loo Companion"- тоалетен хумор.

След втория ред реших , че тази книга е напъвателно полезна единствено и само за тоалетни нужди и творческо усамотение.

Гледах Марина Абрамович и великият й пърформънс.3 месеца на стол в Музея на Модерното изкуство.Бидейки в по-горно посоченото , среднопоказателно настроение се зачудих колко ли време бих издържала в позиция "middle finger". Осъзнах , че псувнята, показването на среден пръст се случват и на ум.И дори е много по-образно и описателно и всичко фантастично и толкова истинско, развиващо се чак до онова прословуто 9-то коляно.

На края гледаш една комедия и разбираш колко много мразиш Дженифър Анистън.

:finger:

Лека нощ.

Среднощни баналности

Darn Cat

|Boredom yellow

Баналности.Битовизми.Злощастни хора.

Това ме заобикаля и не ми харесва.

Няма как да се направя, че не забелязвам какво се случва, случило се е, или предстои.Не съм била безразлична, а ми се иска да бъда.

По-добре ми е свита в ъгъла на собствената ми усмивка.Но се чувствам малка, когато усмивката ми е тъжна.Никога не съм си позволявала да бъде такава.Или я има и грее, или я няма и не е тъжна.Научих се обаче на тъжни усмивки.И все пак истински.Емоцията е такава,  когаот е искрена  и се води от душата.

Разбира се, че дрънкам клишета.Но нима целият ни живот не е едно голямо клише?!

Не.Не е.

Опитвам се, съм и искам да бъда различна.Но пак си оставам не безразлична.Виждаща.Чуваща.Знаеща и можеща.

Не ми харесва да се спъвам в чуждите недоразумения и да кихам постоянно от двусмилени подмятания.Но и не мога да направя нищо, за да бъде всичко според моя свят.Има хора, и хора.А дори и няма хора.Трудно е да определя в какъв свят съм попаднала, но все още успявам да различа своя.

И знаете ли , чувствам се като онези градински гномчета, които рано или късно се оказват без глава.

В един момент пъча гърди и показвам броня, а в следващия момент ми е все едно и си говоря с тревата.

Няма как да разберете какво точно пиша, искам да напиша или да споделя.

Писането само по себе си е егоистична изповед.

И е хубаво.Толкова хубаво.

Лека нощ!

Реалност?!

Да загубиш себе си е страшно.

 И колко тривиално звучи,  нали?!

Още по-страшни неща се случват на този свят.Сигурно далеч по-важни и живото-екстремни от това аз да се чувствам не на място.Много важно, че ми е криво, смотано, тъпо и всичките накуп неприятни настроения, които са далеч от истинската ми личност  и ежедневие.Ама какво от това след като децата в Сомалия гладуват и днес вали и не можеш да си вземеш надницата?!

Как пък точно аз ще си помисля, че съм индивидуално луда и ще се тръшкам заради някакви си нереални нюанси в характера ми.Алоу...ти коя беше?!Как така ще си позволявам да бъда тъжна..бахти...ти за коя се мислиш,ма?!Хората се чудят как хляб да си купят , ти си тръгнала тука да ни занимаваш с емоции!How dare you [bitch]?!

И отново как аз, лиглата, нетрезвомислещата , заблудената, ще си си мисля ( че и да го насаждам у хората видиш ли, капка срам нямам) , че приятелите не са като спестовната сметка с висок прираст.Колко съм глупава, бедна и нерационална.За практична да не говорим.Настроения , емоции и още не знам какви лиготии никак не си подхождат с логика, меркантилност или практично-настъпателно-злословно-бездушие.Колко будала…толкова много будала.

А аз си стоя в ъгъла на мислите си и се смея.Смея се през сълзи.

Страшно е да виждаш  хора , които не могат да разберат кога, къде и как са изгубили себе си.

Fuck off!

iСиктир

Започвам да затъпявам.Умишлено, преднамерено и с много голяма скорост. 

Не, не е поради английската скука или традицонните безинтересни дни и прочие.Те така или иначе са, бяха и предстоят и няма как да ми се размине ( не можа) да пропия чай с мляко и да се натъпча с шоколадови бисквитки.Ужасно е.Все едно съм на 100  и знам, че ще стана на 110.Това спокойствие е по-гадно и от сутрешния поридж.Отплеснах се.

Та, затъпявам технологично и отказвам да мръдна и една мини-нюню-микронна стъпка напред.Заглавието е повече от красноречиво.

Та, в този дух на жички, слушалки , машинки и прочие кабеларии , всъщност безкабелни умни кутийки- няма да стана Iuser.Не.Категорично, абсолютно и необратимо отказвам!

Омръзна ми да слушам/гледам/чета  за не знам и аз коя генерация, нано-нещо си и всичко това започващо с наглото I/АЗ .Азът мили ми инжинерчета и прочие developers въобще не би могъл да се побере дори и в най-мощната карта-памет.

Разбира се, че знам какво представлява всяка една от тези модерни играчки.Но не разбирам приложението им.Едното не замества другото, напротив – преповтарят се, смаляват се и се допълват.Нищо повече от дигитален екран и опции.Интернет можеш да хванеш и на веф бахти!(предполагам).

Ядосана съм на всички джвъчки . То не остана непромит мозък.

iphone-  не желая да си купя.въпреки всички крещящи реклами, предложения , бъндъли и бъргейни.майната му.ще си цъкам на морално стария лаптоп и ще използвам морално остарелия си телефон.

itunes – wtf?!  На кого по даволите му е хрумнало това.А да-> developers.Майната ви.Книжка с упътване за блондики да добавите.Да си актуализирате сайта и да обясните защо чарджите за уж безплатните си игри.Не съм ги използвала (never).Но чух/чувам/ще чуя.

ipad/ipod при това nano от не знам коя поред генерация.да, знам колко много искаме да бъдем близки с онези с антенките, но защо по дяволите да се окабеляваме и да се правим на високо-технологични роби, които всъщност търсят копчето за включване и изключване поне ден.бахтибахтибаси.

iCloud - е не, това вече ме довърши!

таблети.ноутбуци и други боклуци ги подминавам .те се самоотричат сами по себе си.ужасни са.къде отиде желанието за тракаща клавиатура и милия спомен за пишеща машина.а да, гости от миналото не искаме.сакън.smart телефоните ми са достатъчни.

преминаваме на E.явно откъм ай/нещо си сме изцедени откъм идеи.временно.

е-reader – ок, модерно е.компактно е.има глупавата опция да ни говори и ние да слушаме.като мислено си представяме, че това е любимата ни радиоточка от соца и чичкото зад антенката ни раказва приказка.глЮпости.оставам , остарявам и настоявам за ХАРТИЯ.какво ли беше това?!

Предполагам съществуват още „бойни снаражения” , за които „закърнялото” ми главица не подозира.

Представете си само.Свят без вербална комуникация.Без истински усмивки.Без усещането за близост на живо същество.Само метал, светлинки и тук-таме някоя не ъпдейтната антенка/жичка?!

iсиктир .

Те са като херпеси бе!

Аз ли?! 

Аз имам телефон със смотан тъч скрийн, който ме изнервя.Притежавам що годе сносен лаптоп , закупен заради необходимостта от мобилност. Т-о-ч-к-а.

Нямам mp3 плейър, нямам ай-сичките-там-идиотщини.Нямам четец.Нямам ноут бук.Нямам айфоун и прочие.

И?! 

Щастлива съм.

Приказка за хората

Имало едно време едни хора.
Имало.


Край.