Усмивка

Трудно идва муза.

Закотвих се в едно безвремие , нотификационен поток  и някак си (наистина) без да се усетя изоставих блога недописан.Без нова дрешка или нова усмивка. Минаха няколко Коледи  ( не броя) . Мина време .

Шаблонно, комерсиално или най-добре казано по нашенски ( изтъркана фраза в употреба) : всичко с времето си.

Дойде й времето на Шматкология.

Имах време да помисля какво точно искам да се случи на/в този блог. Няма да скрия , че доста размишлявах над ново име, нова визия  - промяна. После си казвах "ама то баш сега няма да е " , "мързи ме - много откровено при това", " имам много други неща на главата" , "абе дори не си спомням паролата" - някъде тук извиненията ми се сториха доста тривиални . Междувременно като виновен и напълно осъзнаващ се човек с блог , не оставях страницата на блога във фейсбук да потъне в забрава. Дори и всекиднвените нотификации , пиукащи не знам си какво , еди що , защо ...не. Имало си време :) 

Виновно (отново) , не успях да отбележа годините на блога, но евентуално имаше картинка с напомняне.

Сега пиша, защото времето дойде. 

Блогът си има име , което винаги ми напомня на смисъла от писането. На емоциите около създаването на това местенце , усмивките и всички приятели , които намерих тук. Това име е инициал, който и времето не успява да промени.

Моето място. Моята нива. Моето слънце, Моята страна. Всичко написано  тук е част от много животи , от няколко градове , различни държави , специални моменти и няколко недовършени хобита . 

Още мечтая , още снимам. Използвам по-често фейсбук. Чета повече, споделям по-малко. 

Това не ме прави различна.Същата шматка, с голяма усмивка и сега вече два бели косъма!!!

Усмивките винаги остават, нали?!

Чета и рядко коментирам.Социалните мрежи избутаха желанието ми да комуникирам на ниво дискусия. Обикновено отдавам споделянията си на битовизъм.Както мама казва "Аман от тия твойте манджи!" ( усмивка ) 

Социалните мрежи обаче държат хората заедно. Подсилват ежедневието , да не каже съвсем го изживяват вместо потребителите си и не остават мръсни и изцапани. Животът на хората в социалните мрежи се подържа мръсен . Хубаво е да има хигиена. Да пиша сега и тук е избор на интернет хигиена. 

Стана сериозно, аз исках да се усмихна на времето , което дойде да съживи моя блог.

Шматкология. С Усмивка :) 

*България*

Коледа Назаем

Коледа е някак всеобхватна.За всеки.За всичко.За никого. За нищо.Назаем.

Коледа е усещане.Тихо, спокойно, меланхолично и толкова топло. Ако дори и за секунда не се чувстващ така е време за действие.Коледа е необходима.Коледа се случва.

Коледа назаем. Взехме си това , което ни липсваше. 

{ търси се ... }

Ставам с усмивка и се надявам да го намеря. Лутам се из сутрешната рутина и забравям какво търся. Кафе. Цигари. Ха-ха-ха.Фейсбук ми припомня.Пак го търся...

Изображения, пожелания, камбанки и много усмивки - то е там някъде, знам. 

Не си спомням да ми се е налагало да те търся.А и не разбрах кога те загубих.Зная , че те има, защото си при другите. Заобикаляш ме и ми намигваш от щанда , потупваш ме и бягаш по улиците, спираш се и ме поглеждаш , но после те няма. 

Като бях малка се събуждах с теб.Усмихваме се заедно и после се държахме за ръце.Не толкова дълго , че да си омръзнем.Но и не толкова кратко, за да си липсваме. Имаше те.Всяка година.Някъде там през Декември.В топлите зимни дни. В уютните завивики и сутрешни лудоии по пижами.

Пораснах , а ти си беше там.През Декември.

Бързах да те намеря , бързах да те изпълня с моята топлина, исках да те запазя поне до Февруари.

Днес е Декември.И вчера беше.Къде си?

Вероятно наоколо.При вечно нацупения съсед, при усмихната двойка от номер 3 , при кофти шофьора от ъгъла или надолу по улицата сгушен в големия бор с прекрасните светлинки.Къде?

И те те чакат. Някъде в гаража. В черен чувал или смачкане кутия.Жадни да огреят дните ми, да ме усмихват и да ме гъделичкат като ги настъпя.Вероятно са тъжни, смачкани и увехтели в спомените си от миналата зима. 

И той те чака.Недоволства , че закъсняваш.Не знае дали ще стоплиш тази половин усмивка. 

Ще те викам, чакам , ще се боря да дойдеш и да ни сгрееш. 

Ще я има нея , малко очукана, с прекършен но горд връх, потънала в спомени за червено, светлина, зелено, златно и смях. Обещах й да бъде голяма, натруфена, кралска и наша.

Ще ни има нас, всичките.

А ти къде си,  наше  коледно настроение?