Наблюдавам негативизацията.
Страшна паяжина,която се доплита от смачкано самочувствие,скрити пориви на изпосталяли мечти,сиви бримки на бездушие,черни паячни въздишки.
Кога се случи,че се оплетохме в тази мрачно-лъскава,пипало-гъделичкаща,мръсно-пухена реалност?!
Не знам. Аз само наблюдавам и продължавам да казвам Не на това обримчване.
Много от нас обаче измислят въртяща се лъсква диско-топка и искат да въртят. Замайват се от злост, жлъч и прах. И им харесва.
Тъжно е да наблюдаваш как една до вчера чиста и благородна душа се превръща в огризка на собствената си пощеливост.И биде нагризвана, изплюта, смачкана и толкова грозна.
Страшно е да се виждаш как тази паяжина се увеличава и ти си някъде там, със счупения чадър на розовата си емоция и вървиш срещу дъджа от миризлива пяна на разплискана искреност.
Тъмно е и се луташ между примамливото отражение на лъскавостта и ти е много трудно да останеш там където е тъмно, но чисто.
Самотно ти е,да бъдеш цветен сред тази гняс на иначе прекрасните отломки на сивото и черното.Така любимата ти дъга избледнява в блато от избелели искания, изсъхнали брътвежи и още толкова прашности. Повърхността те плъзва по надолнището на безличието и ти изсипва мазна пързалка от лъжливи балончета.
Не,и всичко това го няма.
Силата на отказването е причината да продължавам.