Споделена проекция

След като изчетох две от книгите на Хорхе Букай , осъзнах че това не са обикновени книги.Да, сигурно това ми прозрение е едно от онези закъснели , но все пак появили се такива.И все пак клишетата са една опакована истина „По-добре късно , отколкото никога”-истина!Не са обикновени за мен , защото до този момент не съм препрочитала книга [освен учебниците ].

Оставила съм си „Нека ти разкажа” близо до мен.Отварям я и чета.Почти всеки ден препрочитам по някоя приказка.И не защото не съм ги запомнила с първия прочит, а защото всеки следващ ми носи все повече емоции и онова гъделичкащо и галещо сетивата усещане, което е носено от проникновението.Всеки един нов извод или приравняване с мои реални приказки е някак красиво.Четеш и се оглеждаш в себе си и знаеш, че ще намериш нещо или всичко за себе си само в няколко реда от приказката.

Често си мисля за човешките отношения.Опитвам се да ги разбирам , а и да ги упражнявам.Само с мислене не става.Доказано е.И днес така си мисля.Обикновено търсим пороците у другите и забравяне проекцията им в самите нас.Отворих „Нека ти разкажа” търсейки точно определена приказка.Поджожда на мислите и настроението ми.В никакъв случай то не е лошо , по-ското лежерно препускащо :)

„Глухата съпруга” из „Нека ти разкажа” –Хорхе Букай

„Един човек се обажда на домашния си лекар.

-Рикардо, аз съм Хулиан.

-О, здравей!Какво има , Хулиан ?

-Ами виж, обаждам ти се , защото се притеснявам за Мария.

-Но какво й е ?

-Започва да оглушава.

-Как така да оглушава?

-Да, наистина.Трябва да дойдеш да я видиш.

-Добре, но човек обикновено не оглушава изведнъж, не е и болезнено.Доведи я в понеделник в кабинета ми , ще я прегледам.

-Да не мислиш , че можем да чакаме до понеделник ?

-Как разбра , че не чува?

-Ами...като я викам , не отговаря.

-Виж, може да е заради някаква дреболия , нещо като тампон в ухото.Ето какво ще направим: ще разберем до каква степен е глуха Мария.Ти къде си сега?

-В спалнята.

-А тя къде е?

-В кухнята.

-Така.Извикай я оттам.

-Марияааааааааа...!Не, не чува.

-Добре.Иди до вратата на спалнята и я извикай в коридора.

-Марияааааа...!Не, изобщо не чува.

-Чакай , не се отчайвай.Вземи безжичния телефон , тръгни към нея по коридора и я викай , за да видиш кога ще те чуе.

-Марияаааа...!Марияааааа...!Марияааааааа...!Няма начин.До вратата на кухнята съм и я виждам.С гръб към мен и мие чиниите, но не ме чува.Марияаааа....!Нищо.

-Приближи се още.

Мъжът влиза в кухнята, приближава се до Мария , слага ръка на рамото й и креши в ухото й:

-Марияааааа....!

Побесняла, жена му се обръща и вика:

-Какво искаш?Какво искаш, какво искаш,какво искаааааш...?!Вече десет пъти ме повика и десет пъти ти отвърнах „какво искаш”.С всеки ден ставаш все по-глух, не разбирам защо просто не отидеш на лекар...

-Това е проекция , Демиан!Добре ще е винаги когато виждаш нещо у другия , което те дразни , да се сещаш , че то е най-малкото (най-малкото!) и в теб.”

Истина!

Снимка:Internet