{когато...}

Когато успея да мога да имам малката дървена къщурка на Дядо и Баба, земята поела сълзите, потта, смехът и раждала прехраната.Там където съм израстнала, на черната пръст под сянката и закрилата на ореха, с апрпаджика на чергата, с кутела с най-вкусната храна, въздухът, цветята, буболечките, водата.Там където се връщам и до днес.Това място е свято!

Когато мога ще я запазя и пак ще има черга, пак ще има ягоди, пак ще има бустан, котки, кучета и смях.Орехът ме посреща всяка година.Там е и ме чака.

Когато е моя, наша, споделена и има живот.

Искам да мога да видя лехите съживени, сливите усмихнати в разцвет и после натежали с плод, старата мушмола жива, дебела мара, круша, дюла и толкова още живот.Искам да споделя, да мога да я видя как бръмчи, да взема старата мотика на Баба и да прекопая , да поливам, да мъкна вода , да съм мръсна , потна, изморена.Щастлива.

Когато успея, ще бъда себе си.

Помня всеки ъгъл на малката дървена къща, масата в ъгъла с жълтата мушама, белите перденца, голямото легло, закачалката и шапката на Дядо.Верандата , цветята, варела с вода, пътечката.Тя е още там.С гордата табела носеща името на Дядо.Дори пердетата са там, здрави.

Когато душата ти е в родната земя.

Когато и аз ще бъда там.

Когато....

❤️