Сливи за смет ( инглиш вържън)

Каква е разликата между боклук в торба и боклук в пластмасова касетка?!

Разликата е едни 146 паунда на месец. Сто четиридесет и шест! 

Напълно заставам зад разделното рециклиране и много послушно си отделям стъкларията , пластмасата , хартията. По цвят. Па измити тарелка. Па без етикети. Измити бурканчета. Добре де, шишетата са немити, ама са празни!

Редовен платец на въпросните 146 английски (******) лири. 

Не ми харесва да вдигам скандали на местната управа и винаги изчаквам преди да започна с лютнята.

Достатъчно дълъг реверанс от моя страна беше. Ама днес ми прекипя на рециклиращата душица.

Чакам си аз липсващи и допълнителни контейнери от има няма Февруари/Март. Много търпеливо пиша едни любезни писъмца с различни служители. Плащам си всеки месец.Подчертавам ги тия 1-4-6 камъка!!! И след периодични безпочвени обещания , мъкнени на торби със стъклария ( епа пийваме си!) и прилежно натъпкване на н-на брой пластмасови ( гадни, противни, смърдящи макар и измити ) тарелки , НЕ МИ ВЗЕХА БОКЛУКА БЕ!Тоя евтин , лъскав, почти педантично подреден , ама БОКЛУК. 

Очевидно съм ядосана.По-скоро бясна, че чак да се разпиша в блога!!!

Не е приятно да се молиш на служител облян в пот и гледаш някак ядосанко , че нямаш синя касетка за стъкло , но пък втора седмица трупаш стъкларийка ( щото нали пийването де) , но пък една ултра, мега, гига любезна леличка от кансъла ти е казала  да не го приемаш толкова насериозно и да си редиш торбичките. Без торби.Туй то. Каза служителят в отговор на моите молещи очи , две торби, чорлава тиква и чехли с панделки. 

Е, постигнахме консенсус . Изсипах си шишетата в копанката на комшията и ги взеха. Дотежаха му две торби , ама каза без торби беее алоууу. 

Е то хубаво се отървахме от бутилчиците, ама умилението и пърхащите мигли не помогнаха за пластмасата ( втора поредна седмица) . Ем, оставих си културно торбето на тревичката пред къщенцету и набрах оня ми ти кансълски орган.

Много ми се извиняваха.Ама м-н-о-г-о. Можех да ги мъча до 146 пъти, ама викам айде че нямам цял ден за тоя реквием , боклучарски при това. И все пак ще чакам. 

И ще си платя де. И  ще мия, подреждам...бля-бля.

Обаче! Много искам да ми обеснят каква е тая толкова голяма , непреодилима , и айде си го кажем честно , доста скъпа разлика между това да изсипеш боклука от касетка, не от чанта. 

Не можаха да ми отговорят.Ама пак ще питам!

Битовизмите в английски вариант са скъпинки , дългички и изнервящи. 

Мрънкам си :) 

Пробуждане

Писателно ми е . От няколко дни .Приятно подканващо.

Има толкова за описване, написване, разказване и доразказване, но и четенето не е за изпускане :) 

Четенето е в превес от доста дълго време. Хигиена или нежелание за разголване наделяват над писането .Общи приказки бол. Бла-бла-бла.

Но идва един момент , в който дори премахваш маникюра ( без майтап) , за да ти е удобно писането. И после става лесно. Пишеш и бришеш :) Хубавата комбинация за разтоварване..

А има толкова много и за гледане. 

Чувствам се пълна и завършена.1 секунда смелост и каруцата баш в гьола . 

***

Пролет идва .Това пробуждане обичам. 

Надраскано

Първосигнало надрасках няколко реда за това, как ми липсват времето на оживено и почти всекидневно блогуване. Последва мрънкане , че това блогуване се е пренесло във фейсбук (необратим процес). 

Всъщност вълненията ми са в друга посока. Съвсем тривиални, простички и човешки. 

Чета как хората се осъзнават. Бавно , с несигурни стъпки се завръщат към изначалните морали , на които са ни учили баба и дядо, мама и тати и всички тези, хубави и прекрасни хора от времето преди фейсбук.

Няма да даваме крачка назад в технологиите.И това е необратим процес. Не можем да си позволим да изоставаме.Връщането към истинския живот е друга бира.От чист хмел и приятни балончета.

Все повече чета как хората са изморени от мръсотията в отношенията, ненужната помпозност и изтърканата показност. Вероятно е било необходимо време , за да се установи баланс в мислите  и действията. Баланс, който да ни върне във времето на приятелските срещи на мегданя и приказките на две газирани води до сутринта.

Звуча архаично и соц- меланхолично. 

Все такива житейски-битово-обикновени мисли. Не мога да бъда розава и недодялано надута, когато ми се иска да ида на панаир , да се охлепам с памук-шекер (не захарен памук народе) и да се наплюскам с тройка кебапчета завити във вестник.Няма много морализъм или нравствено израстване в това простичко желание, но малко и аз се изморих от здравословното битие, програмираното ежедневие и тегавото чакане на евтини билети.

Надрасканото спасява мислите ми .Не ми дава да забравя . Оцветява.

Малките неща са важни.Те събуждат заспалите ни сетива и ни карат да си спомним за истинското . 

Колко е хубаво да се прибереш и да ти се усмихне цъфнал жълт нарцис посред зима.

*picture : me 

Усмивка

Трудно идва муза.

Закотвих се в едно безвремие , нотификационен поток  и някак си (наистина) без да се усетя изоставих блога недописан.Без нова дрешка или нова усмивка. Минаха няколко Коледи  ( не броя) . Мина време .

Шаблонно, комерсиално или най-добре казано по нашенски ( изтъркана фраза в употреба) : всичко с времето си.

Дойде й времето на Шматкология.

Имах време да помисля какво точно искам да се случи на/в този блог. Няма да скрия , че доста размишлявах над ново име, нова визия  - промяна. После си казвах "ама то баш сега няма да е " , "мързи ме - много откровено при това", " имам много други неща на главата" , "абе дори не си спомням паролата" - някъде тук извиненията ми се сториха доста тривиални . Междувременно като виновен и напълно осъзнаващ се човек с блог , не оставях страницата на блога във фейсбук да потъне в забрава. Дори и всекиднвените нотификации , пиукащи не знам си какво , еди що , защо ...не. Имало си време :) 

Виновно (отново) , не успях да отбележа годините на блога, но евентуално имаше картинка с напомняне.

Сега пиша, защото времето дойде. 

Блогът си има име , което винаги ми напомня на смисъла от писането. На емоциите около създаването на това местенце , усмивките и всички приятели , които намерих тук. Това име е инициал, който и времето не успява да промени.

Моето място. Моята нива. Моето слънце, Моята страна. Всичко написано  тук е част от много животи , от няколко градове , различни държави , специални моменти и няколко недовършени хобита . 

Още мечтая , още снимам. Използвам по-често фейсбук. Чета повече, споделям по-малко. 

Това не ме прави различна.Същата шматка, с голяма усмивка и сега вече два бели косъма!!!

Усмивките винаги остават, нали?!

Чета и рядко коментирам.Социалните мрежи избутаха желанието ми да комуникирам на ниво дискусия. Обикновено отдавам споделянията си на битовизъм.Както мама казва "Аман от тия твойте манджи!" ( усмивка ) 

Социалните мрежи обаче държат хората заедно. Подсилват ежедневието , да не каже съвсем го изживяват вместо потребителите си и не остават мръсни и изцапани. Животът на хората в социалните мрежи се подържа мръсен . Хубаво е да има хигиена. Да пиша сега и тук е избор на интернет хигиена. 

Стана сериозно, аз исках да се усмихна на времето , което дойде да съживи моя блог.

Шматкология. С Усмивка :) 

*България*

Коледа Назаем

Коледа е някак всеобхватна.За всеки.За всичко.За никого. За нищо.Назаем.

Коледа е усещане.Тихо, спокойно, меланхолично и толкова топло. Ако дори и за секунда не се чувстващ така е време за действие.Коледа е необходима.Коледа се случва.

Коледа назаем. Взехме си това , което ни липсваше. 

{ търси се ... }

Ставам с усмивка и се надявам да го намеря. Лутам се из сутрешната рутина и забравям какво търся. Кафе. Цигари. Ха-ха-ха.Фейсбук ми припомня.Пак го търся...

Изображения, пожелания, камбанки и много усмивки - то е там някъде, знам. 

Не си спомням да ми се е налагало да те търся.А и не разбрах кога те загубих.Зная , че те има, защото си при другите. Заобикаляш ме и ми намигваш от щанда , потупваш ме и бягаш по улиците, спираш се и ме поглеждаш , но после те няма. 

Като бях малка се събуждах с теб.Усмихваме се заедно и после се държахме за ръце.Не толкова дълго , че да си омръзнем.Но и не толкова кратко, за да си липсваме. Имаше те.Всяка година.Някъде там през Декември.В топлите зимни дни. В уютните завивики и сутрешни лудоии по пижами.

Пораснах , а ти си беше там.През Декември.

Бързах да те намеря , бързах да те изпълня с моята топлина, исках да те запазя поне до Февруари.

Днес е Декември.И вчера беше.Къде си?

Вероятно наоколо.При вечно нацупения съсед, при усмихната двойка от номер 3 , при кофти шофьора от ъгъла или надолу по улицата сгушен в големия бор с прекрасните светлинки.Къде?

И те те чакат. Някъде в гаража. В черен чувал или смачкане кутия.Жадни да огреят дните ми, да ме усмихват и да ме гъделичкат като ги настъпя.Вероятно са тъжни, смачкани и увехтели в спомените си от миналата зима. 

И той те чака.Недоволства , че закъсняваш.Не знае дали ще стоплиш тази половин усмивка. 

Ще те викам, чакам , ще се боря да дойдеш и да ни сгрееш. 

Ще я има нея , малко очукана, с прекършен но горд връх, потънала в спомени за червено, светлина, зелено, златно и смях. Обещах й да бъде голяма, натруфена, кралска и наша.

Ще ни има нас, всичките.

А ти къде си,  наше  коледно настроение?

~ стъпка по стъпка ~

Да.Точно така се случва всичко. Стъпка по стъпка, бавно , с плахи погледи, но смели мечти. Мечтата приятели е една толкова силна емоция, една толкова голяма стъпка , но сбъдването й е в красотата на онези малки стъпчици , от които са ви излезли мазоли, от които ви боли като от нови обувки, от които се радвате .  Всяка малка стъпка е като прохождане. Ходене по ръба, по леда, достигане не онзи свой хоризонт , чиято дъга сте рисували мислено милиони мечтателни години.

А после.После е хубаво.Оглеждаш се плахо и се чудиш дали това е последната малка стъпка или винаги има още една по-малка, последна или може би поредна.

Низ от пълзене, влачене, голяма стъпка и още няколко по-големи назад.Танц от мечтани малки стъпки.Грациозни.Необмислени.Непохватни.Свободни.Чакани.

Стъпка по стъпка и си там!

"It doesn't matter how slow you go, as long as you don't stop"

Нашите малки стъпки.Стъпка по стъпка ни водят до онези малки победи , които ни карат да се чувстваме като големи победители.

~happydays~

~ днес ~

Понякога ми се иска да имам друга мен, която да изтърпи всички несгоди, гадости и дразнещи състояния , които не харесвам. Имам достатъчно сили да ги изтръпя и сама, но искам да не ми се налага.

После ми се иска да съм още по-силна, за да не искам някой друг да понася моите емоции.Те са си мои.Камъчета, парченца и милиони пъзели.

А в един друг момент ми се мълчи.Мълчи ми се и ми се чете. Някоя мила история за щастливи хора или мотивация написана накриво на умиляваща снимка на кученце с панделка или бебешок  в пъстра рокличка.

А днес ми е кофти.Почувствах се ниска, малка и много огорчена.

Случава се.Но все пак го считам за нечестно.

{ понеделник }

Утре ще бъде по-хубаво.Знам го.

~♥~

~парченца~

Парченца- така събирам спомени, моменти, емоции и усмивки.Понякога тъжни погледи заднешком или отронена сълза изгонена от вятъра.

Днес ще ви разходя до Lindfield. Селце близо до града, където живея.Във Великобритания. Винаги съм мислела, че когато и да ме попитат "От къде си ? ", аз с усмивка ще отговарям " От Хасково". Но после стана Бургас, София, Burgess Hill.Но аз съм от Хасково (усмихвам се).

Та...разходката.

Lindfield is a village and civil parish in the Mid Sussex District of West Sussex, England. The parish lies to the north-east of Haywards Heath, of which the village is a part of the built-up area. It stands on the upper reaches of the River Ouse. The name 'Lindfield' means 'open land with lime trees.'
The parish Church, All Saints, stands at the top of the High Street and its history goes back to 1098. One of the oldest houses in the village is Church House, formerly known as The Tiger, and still referred to as "The Tiger" by Lindfield residents.
It is classified as an Area of Outstanding Natural Beauty.

Всички селца в околността ся някак типично мрачни, мухлясали и кафяви.Но толкова очарователни.Тихо е , вероятно вали.Малките прозорчета са се наредили като врабчета.Погледите ги няма, спокойно е.Има мушкато.Червено , много често още по-червено.Има малки улички, скрити порти и котки.Завиваш и се блъскаш във сто вековна черква или ливада с минзухари.Тук е така.Кафяво и зелено се редуват в подредеността на жителите.

Дочува се шум на неделен обяд , веселост и сгушени в местния пъб животи.Минава кола от миналия век и намигва с лъскавата си гордост.А ти си турист и ти харесва.Чувствам се свободна,  улиците ме приемат и не ме оставят да бъда безпризорна или ничия.Търся с поглед парченца.Да споделя, да покажа, да усмихна. 

Стискам всичко.Не искам да изпусна нищичко.Нищо, че мога да идвам всеки ден.Когато си там, за да събираш парченца, времето никога не е същото.Иска ти се да е протяжно, лениво и часовникът да не ти напомня , че скоро ще си запечатал своите парченца и Довиждане е последното.

Позволявам си да надникна и в живота на жителите на селцето.Откраднати моменти, които пазя.Емоцията на споделянето винаги ми е носила усещането за спокойствие, за изказано добро и за топлина.Споделянето е красиво.Като минзухарите през миналия февруари.

Намирам уличка като от онази мечта.Зад ъгъл, в глуха уличка.С мързелив храст на входа и милиони слънчеви зайчета по прозорчето.Едно прозорче, но нечие прозорче.Преглъщам , защото мечтата ме дави.Взимам си парченце въздишка и продължавам да мечтая.Доброто ще дойде и в онова прозорче ,  където ние ще правим слънчеви зайчета.

Зеленото е толкова успокояващо.Иска ти се и можеш да го усетиш.То е приканващо, но не и измамно.Много зелено.Окото дори не възприема.Красотата на тези парченца е във времето.

[2014]Нова да е.

Нова Година ( тук си припявам).

Искам да напиша нещо, което да успокои душата ми ( ни, ви). Искам да докосна тъмното и да го залея с розови балони.Искам да знам, че поне един човек ( освен мен самата) се е усмихнал на написаното.

Пожелания за здраве.С това ви дарявам и искрено се надявам, че в душите и сърцата ви не са се наглездили онези мръсни мечти за големи къщи, лъскави коли и лицемерно-празен живот.

Изминалата година не знам дали искам да я помня.Не се оплаква, дори не мрънкам.Но има моменти , които ще запомня, може би ще споделя, повечето ги няма.Не ги харесвам, не ги искам и ги пращам в миналото.

Запомних мъката.Може би като хубав спомен.Сред всичката тази магистрална и багажна емоция , която толкова умело споделяме във фейсбук , мъката ми се стори ободряващо истинска.Емоция.От онези чистите и неопетнените , клишираните, но все пак истински емоции, от които ние страдаме, но в същото време се усмихваме, че можем да изпитваме. Мъката по Родината. Тя е голяма, по-голяма от познатата буца , засядаща в гърлата ни, когато аха-аха и сме ревнали. Плачът не помага.Тази мъка е тежка, не минава , но и не те сломява. Има моменти , в които не я търпиш, други в които се разхождата заедно по плажа. И не определено не ми е мъчно за луканката или шкембе чорбата. Мъчно ми за това , което се случва.Мъчно ми е за България. Колкото и проникновени слова да изпиша или да се опитам да споделя по начин, по който не желая да натяквам мнението си , винаги се намира някой , който незамислил се над написаното просто коментира .Винаги едно и също.Винаги.”И какво по дяволите правиш на майната си?!”.Много ми се иска да отговоря в същия тон, да обясня нежеланието си да се събуждам чужда, несмирението си с чуждото, немоето и тяхното.Много ми се иска да задам хиляди въпроси , на тези които ме питат. Но се усмихвам и продължавам.По чуждата улица, в чуждата общност, далеч от България.И тази мъка е любовта, страданието, желанието, отговора на този въпрос.

Запомних прошката. Тази която исках да дам толкова дълго време.Да я дам на себе си и да знам, че повече никога няма да мразя.Запомних я.Благодаря.

Запомних едни тъжни очи, които всячески искам да усмихна.Да взема от неговата мъка и да посея слънце в душата му. Ще успея.

Запомних липсата.Те винаги ще ми липсват.Телефоните, скайп, вайбър, фейсбук.Хубаво е , че ги има , но липсата си остава.Нищо не може да се сравни с майчината усмивка и бащинския глас.Нищо.

Запомних промяната. Запомних сълзите в 3 сутринта.Запомних търпението.Запомних упоритостта.Запомних благодарността.Запомних , че утре ще е по-хубав ден.

На вас мили приятели желая да запомните всичко!

♥Запомних , че съм щастлива и обичана!♥

Хубава, успешна, запомняща се  и плородорна Нова Година.Бъдете по-добри, много по-добри отколкото можете.Давайте повече.Искайте , онова което наистина ви е необходимо.Обичайте.Обичайте силно и истински.Бъдете силни , упорити и не се отказвайте.Усмихвайте се.Прегръщайте силно любимите хора.Живейте!

Когато вали...

...навън вървят хора.преминаващ мъж на средна възраст, симпатично накуцващ и залитащ към съседния храст , от където се подава калната муцунка на другарче.пресича.носи шапка и плик с лайно.

...навън се търкалят животи.тинейджъри с качулки преминават с бързи крачки осветените улици и плюят по учтивостта и пристойното поведение.останали са им три паунда и няколко цента.доволна покупка от близкия оф лайсънс и оригната волност на насилие, или еднозначно изпикаване на нечий заден калник.

....навън се прескачат характери.миловидна бабичка изкрещява нещо на английски с приятен фъфлещ тон, а някъде там една линейка е закъсала между инатлив автобус и няколко паркирали возила.тротоарите за изморени.

...навън гледат души.бродят в парка.ентусиазирано се взират.влизат за пакет цигари. хранят се с огризките на съседа и мрънкат пред някоя барака.

....навън е хубаво.мокро.топло.задушно.свободно.мирише на скапано спокойствие.

Тук вали всеки ден.

[споделено]Търсех приказка

Исках да прочета нещо.Да намеря нещо, което да е близо до състоянието ми.Да е някъде там, написано за да го прочета аз.Прочетох.И споделям.

Само да вметна, че 37 няма да ми стигнат.

Приказка за душата ( автор Мира13, източник : тук )

"Живял някога юноша с лош характер.Веднъж баща му му дал човалче с пирони и му казал да забива във вратата по един пирон всеки път,когато изгуби търпение или се скара с някого.

Първият ден той забил 37 пирона,но с течение на времето започнал да овладява забиването на пирони като ги намалил до един на ден.Разбрал,че е по-лесно да контролира себе си,отколкото да забива пирони.

Накрая дошъл денят,в който не забил нито един пирон на вратата.Тогава отишал при баща си и му казал новината.Баща му казал да изважда по един пирон всеки ден,в който не загуби контрол над себе си.Дошъл денят,в който юношата могъл да каже на баща си,че е извадил всички пирони от вратата.

Бащата го завел при вратата :

-Сине,ти се държа прекрасно!Но виж колко дупки останаха по вратата!

Тя никога няма да бъде същата.Когато се скараш с някой и му кажеш лоши неща,оставяш му рани като тези на вратата.Можеш да намушкаш човек с нож и да го извадиш,но раната си остава там.И няма значение колко пъти ще молиш за прошка,раната си остава.А раната от думите оставя по-лоши следи и от физическата рана!

Твоите приятели са много скъпо богатство.Те те карат да се усмихваш и те ободряват,те те подкрепят,готови са винаги да те изслушат.Покажи на приятелите си колко много държиш на тях.

Добри житейски съвети :

-Давай на хората повече,отколкото очакват.

-Когато казваш "Обичам те!" говори сериозно.

-Когато казваш "Извинявай!" гледай в очите.

-Не си играй с мечтите на другите.Обичай силно и страстно.Можеш да се опариш,но иначе няма да изживееш пълноценен и наситен живот!"

И ако душата не може(временно) , то окото се справя....

-32 глюпости-

Толкова ми е скучно, че започнах да гладя.

Няма да си кривя душата, докарах я до панталон и блуза . Майка ми ще се гордее , ако ме види да гладя дори и подгъв.Епа, не ме бива.

Майната й на ютията, аз да си кажа каквото ще да казвам.

Порастнах. Не искам, ама ей на...няма обелени колена, нито захарни петлета и дъра-бъра-сто-чадъра.Станах на 32.

Хрумна ми да си напиша 32 неща.Някакви.Без обещания.Нови.Стари.Мои.Разбираемо  цветни и луди.

1.Спрях да чета.[дори не искам да коментирам.ужасно е.но нямам време.тривиално]

*Забележка: ще започна пак да чета.една –две странички няма да ме забавят.

2.Искам да си направя ( сама) дървена полица за стена и ваза от глина.

*това ще го оставя за някога си  , някъде – но няма да забравя

3.Започнах да гледам тенис.за -1 да си закупим ракети.

*ще си купим ракети, топки и подходящи пътъци.кортът ме гледа всеки ден от съседния парк

4.Трагично или не , започна да не ми харесва да пуша.Странно, но аз наистина обича(х)м да пуша

*мисля

5.Pink.

6.Неистово ми се иска да ходя гола. Това вече си е признак, но с  тая сган около мен е разбираемо.

7.Спрях да имам време за интернет.

*Ъъъ...ами нямам време.

8.Ядох магданоз. [това е велик прецедент и нямам никаква представа дали ще се повтори]

9.Искам празна къща и много пари .Да я обзаведа и подаря.

10.Примирих се, че съм луда.

11.Чакането ми се превърна в навик.Но не и търпението ;) Поне не още.

12.Простих.

13.Любимото ми число.13.

14.Все още снимам.Но искам повече.Онази мечтана изложба ми липсва.

15-25 Премълчавам си.Мога и да псувам.Определено мога.

-тук нейде да се вмъкне , че ще си направя още един татус.много важно , но пък за мен е.посланието си е послание.

25-31 Не ме бива в числата , та си помислих да използвам и тире.

32.Никога няма да спра да мечтая.Дори и на 302 ;)

Всъщност нека се усмихнем и бъдем здраве, останалото са глюпости :-) 

Въздишка

"А понякога, като се вгледваше скришом в прежуреното лице на Дъбака, речеше му благо:

— Лазаре бе, ти трябва да се ожениш. Ветрените мелници хабят младостта!

Дъбакът го поглеждаше с големите си сини очи и почваше от все сърце да се смее.

Ветрената мелница от ден на ден се по-лично оформяваше тънката си висока снага. И от село се виждаше как двамата майстори ту слизаха, ту се качваха по непокрития й покрив.

Веднъж Дъбакът съобщи, че от високите й криле дядо Корчан съгледал далече зад Витоша бяло облаче. Тая радостна вест бързо-бързо се разнесе от кръчмите по къщите, а оттам чак до морните работници в полето. Те мигом напуснаха работата си и се стекоха в село да посрещнат толкова очакваното събитие. Краят на страшната суша, която изпогори всичко, вече настъпваше. Черковната камбана удари като в празник." 

Гората

Имах нужда от въздух.Студен.Изпълващ дробовете ми със свобода.

Имах нужда от тишината на гората и песента на калта.

Имах нужда от вятъра.

Имах нужда да видя гората отново през обектива.

Цинична скука

Когато ми е скучно, ама наистина много скучно , ъзвън всякакви скали , измервателно-тъпорни устройства и прочие- започвам да пиша глупости.

Безмерни , врели-не-кипели, досадни и безметежно грубовати глупости.

Сега се сещам , че никога не съм писала за циничността като едно от любимите ми изразни средства.Не съм от хората, които се крият зад срамежлива завеса и надничат в общия сеир с половин око.Аз просто сядам на първия ред и зяпам с отворена уста.Дори ръкопляскам.Псувам.Ле-ле как само псувам.Не зная дали е лошо, съвсем не е типично за една дама, но на мен ми харесва да псувам и да бъдам цинична.Разбира се само, когато ми е скучно.Или „ми е паднало пердето”, „хванала са ме карастанчовите”, „ел таблото ми е дало на късно”.Е как пък да не ни е хубав родният език?!

Всъщност на сръбски се псува доста по-благозвучно.

Та.Псувам.Споменах го, нали?!

Показвам среден пръст и много не му мисля на кого.Пак в онези странни състояния разбира се. И ми казват , че съм невъзпитана.

И определено има кой за какво и защо да напсувам.Но вместо това се сещам за една книжка 

"The Loo Companion"- тоалетен хумор.

След втория ред реших , че тази книга е напъвателно полезна единствено и само за тоалетни нужди и творческо усамотение.

Гледах Марина Абрамович и великият й пърформънс.3 месеца на стол в Музея на Модерното изкуство.Бидейки в по-горно посоченото , среднопоказателно настроение се зачудих колко ли време бих издържала в позиция "middle finger". Осъзнах , че псувнята, показването на среден пръст се случват и на ум.И дори е много по-образно и описателно и всичко фантастично и толкова истинско, развиващо се чак до онова прословуто 9-то коляно.

На края гледаш една комедия и разбираш колко много мразиш Дженифър Анистън.

:finger:

Лека нощ.

Реалност?!

Да загубиш себе си е страшно.

 И колко тривиално звучи,  нали?!

Още по-страшни неща се случват на този свят.Сигурно далеч по-важни и живото-екстремни от това аз да се чувствам не на място.Много важно, че ми е криво, смотано, тъпо и всичките накуп неприятни настроения, които са далеч от истинската ми личност  и ежедневие.Ама какво от това след като децата в Сомалия гладуват и днес вали и не можеш да си вземеш надницата?!

Как пък точно аз ще си помисля, че съм индивидуално луда и ще се тръшкам заради някакви си нереални нюанси в характера ми.Алоу...ти коя беше?!Как така ще си позволявам да бъда тъжна..бахти...ти за коя се мислиш,ма?!Хората се чудят как хляб да си купят , ти си тръгнала тука да ни занимаваш с емоции!How dare you [bitch]?!

И отново как аз, лиглата, нетрезвомислещата , заблудената, ще си си мисля ( че и да го насаждам у хората видиш ли, капка срам нямам) , че приятелите не са като спестовната сметка с висок прираст.Колко съм глупава, бедна и нерационална.За практична да не говорим.Настроения , емоции и още не знам какви лиготии никак не си подхождат с логика, меркантилност или практично-настъпателно-злословно-бездушие.Колко будала…толкова много будала.

А аз си стоя в ъгъла на мислите си и се смея.Смея се през сълзи.

Страшно е да виждаш  хора , които не могат да разберат кога, къде и как са изгубили себе си.

Fuck off!

Книжно мрънкане! [редактирано]

Обичам да чета.Книги от х-а-р-т-и-я.Български!

Българската реч е някак ненадмината.Нищо , че „езикът на Шекспир” е еди какъв си и не знам още какво според интонация и прочие качества.Но не е мелодичен.Нито има „ъ” , да не говорим за „ь”.Метафорите са им сухи, макар и комични , ако вникнете в смисъла на английския хумор или пък обичате да ходите на театър.Сценичен ми се струва.Доколкото българският език е съвършен.Разбира се роден...

Искам да чета книги на български език.Тук идва трудното.

Имам три опции: 

1.Да си заплатя £30 за допълнителен куфар , който ще побере не повече от 10 книги, които пък ще бъдат „ изядени” от моя милост за не повече от 2 седмици.Без много сложни сметки и число-изваждания-деления излиза, че трябва да пътувам средно по 6 пъти на месец , за да утоля книжната си жажда.Rediculous!

2.Да си закупя e-reader.[кратко, точно и ясно.но аз отказвам]

3.Да си свалям хакерски книги и да си увреждам очите на лаптопа или телефона.[отказвам]

Alternative: keep reading books in English [#nothappywiththat]

А на мен ми се иска да вляза в Българска книжарница!Тук, в Англия.

Дори и да е в Лондон!Няма да спестя много като бюджет, защото двупосочния билет с влак до столицата е почти равен като сума на двупосочен самолетен билет до България.Но пък не ми таксуват куфара/или два!С удоволствие бих мъкнала въпросния куфар из цялото метро/влака/пеша!Но нямам такава възможност.Защото на територията на цялата островна идиотщина няма нито една такава книжарница или библиотека.Предполагам, че в Българското посолство разполагат с библиотека ( поне от куртоазия), но тя не се предоставя за публично ползване.Поне аз нямам такава информация.

Един от тукащните вестници (Будилник) са се опитвали да продават книги чрез безплатното издание , но прекратили дейността поради липса на интерес.Това ме натъжи.Много!Нима българинът тук се интересува само и единствено от банковата си сметка, или по-точно от скриването на данъци и дипленето на пари в кеш?!Нима толкова много ни се иска да бъдем англичани, че потъкваме собствената си култура и език?!Нима представителите на големите институции не се сетиха, че на цял един български квартал ( който съществува в Лондон) въобще няма да му е излишна една библиотека или читалище?!Жестокостта на алчността е голяма.И аз съм разочарована.

Както и в България и тук всичко се случва в Лондон.Всякакви събития ( Концерти, постановки и прочие) се провеждат там, в столицата.Е, ние на село на мрем ли?! И въпреки това съм готова да отида , ако съществува такова място...все едно  е срамно бахти.Дори самите българи не желаят да направят нещо.Всеки се спасява кой както може.

Хубаво открихте чешма, училище и два вестника.Нима това е достатъчно за над 1 милион българи?

Не.Дори е много.Защото и тук на мода са чалгата, потните срещи и уискито.Щото тук всички са ларж.Което пък ме оставя в ъгъла със смотаните и скучните, защото аз не слушам чалга, не пия алкохол , а чета книги.Добре поне, че пуша!!!

Искам Българска Книжарница в Англия!

//което означава, че аз настоявам!и ще проуча въпроса
Проучих и съм щастлива от факта.Ще  има Българска Библиотека и Читалния.Това е най-бързо сбъднатата ми мечта ( макар да не е книжарница)!!!


"Библиотека и Читалня

Български Културен Център
 
С настъпването на новата 2012 година, Българският Културен Институт в Лондон ще открие българска библиотека и читанлня. Проектът се подготвя в настоящия момент и цели да улесни използването на българска справочна и художествена литература от наши сънародници и широката публика във Великобритания.
Друга главна цел на проекта е даване на възможност на българските издателства да представят своята книжна продукция зад граница. Новополучени от България книги ще бъдат представяни на британската общественост няколко пъти годишно.
Читалнята ще предоставя възможност на всички желаещи да използват наличните материали в спокойна и приятна обстановка."

Гостенка

Тя е като прилив.Няма я , дори ожадняваш от липсата й.Гърлото те сърби от сухи брътвежи.Искаш да се излее върху теб с цялата си сила и да те отнесе в оргазмено цунами.Идва бавно,  дори мъчитвелно.Ражда се, отново и отново.Проплаква, а на теб ти е толкова хубаво.После става бурна, шумна и необуздана.А ти се мяташ из водовъртежа на страстта й.

Тя е като сън.Толкова много нощи идва и си отива.Сутрин се опитваш да си я спомниш.Да усетиш аромат на грешки, да се увиеш в омайна мъгла  от творения, да я докоснеш и да изпържиш лилави яйца.Сънуваш я дори , когато си буден.В трамвая, на булеварда , под дъжда.Притеснява те навсякъде, но рядко те оставя да се събудиш с нея.

Тя е като трън.Боли , когато искаш да се освободиш .Олеква , когато изцедиш соковете на проникновенността й.Наслаждаваш се на всяко едно движение.Не олеква, когато я извадиш.Не заздравява, отказва лепенки и помади.Оставя незаличими следи, печати.

Тя е като бонбон.Сладниква, лъскава, опакована.А ти си като малко дете в сладкарница.Толкова пламенно и жадно я разопаковаш, а тя ти подарява моментите, на които се радваш , дори когато си на 60.Понякога е ментова, прекалено шоколадова или разтапящо черешова.По дяволите, отхапваш от нея с вампирска настървеност.Искаш още, още и още малко.

Тя е като изгрев в залеза.Проблясък в онова пълно със сажди безвремие, сгушено в паяжината на ежедневието ти.Лунна светлина в деня ти.Романтика по време на бизнес презентация.Цикламени обувки, които толкова много искаш да тичат с теб.Реклама на любов.Светулка !

Тя е като банка.Лихвенна, нарастваща, безмилостно сто-процентова.Събирачка на душевен капацитет.Кошче за порицания.Спестовна сметка за спомени.Кредитна карта с възможно най-високата пазарна лихва.Кламер за непослушните ти сънища.Телбот за неспящите ти очи.

Тя е фотограф.Цветове, бледи, изсъхващи, размазани , пейзажи.Видео с твоя филм-неспиращ, без remote control.Идва и просто те щраква в лицето.Безмислостно точна в нюансите на настроението ти.Отпечатващо неизлечима.Постоянна, в кадър или два.Макро.Огромен увеличителен стон в твоята гама.

Тя.Музата.